Игри на изчезване

37

Обърнах телефона, извадих батерията и захвърлих всичко в близката кофа за боклук. Когато отново погледнах през рамо, моят преследвач беше на двайсетина метра от мен и напредваше бързо. Беше същият тъпак, който ме бе подгонил на излизане от „Тамани Хол“. Познах го по дизайнерските очила със златни рамки, с които надничаше над главите на хората; видях го как блъсна настрани някакъв възрастен човек, за да ме настигне. И този път не се стараеше да бъде особено дискретен. В случая го разбирах. Сутринта го бях направил за смях. И този път бе решил да не допусне да му се измъкна толкова лесно.

Още около минута се провирах на зигзаг през тълпите и когато отново се обърнах, го видях да си пробива път през група туристи. Този път беше облечен с някаква ватирана риза с отрязани ръкави, така че се виждаха огромните му ръчища, покрити с татуировки на червени дракони. Ако се стигнеше до бой, щеше да ме пребие десет пъти от десет опита. А което беше още по-лошо, имаше и топографско предимство. Вярно, че аз носех карта на града в главата си, но не бях израснал тук. Не знаех къде са слепите улички, пасажите без изход, прекъснатите надлези. Ако тази горила наистина беше местна, би трябвало да познава града като петте пръста на ръката си. Но дори и да не беше, пак имаше предимство. Можеше да чете уличните надписи. Докато аз не можех.

И това не беше добре.

Докато се провирах колкото се може по-бързо през тълпата, си сложих кожените ръкавици. Някаква жена, понесла кош с пране, се дръпна встрани; зад нея вървеше мъж, захапал голяма пура. В края на улицата имаше неголям смесен магазин, пред която бяха изнесени каси с двулитрови бутилки безалкохолни напитки. Грабнах в движение една бутилка и отвих капачката й. На следващата пресечка се спрях и я излях в канавката. Вече имах празна пластмасова бутилка — тъкмо каквото ми трябваше.

До друга сергия имаше изправена стойка с вестници. Грабнах един брой на „Саут Чайна Морнинг Поуст“ и го стиснах под мишница. След като свих зад ъгъла, започнах да късам от вестника парчета хартия и да ги тъпча в бутилката. Не след дълго имах пластмасова бутилка, пълна с леко влажна хартия. Когато му дойдеше времето, не исках хартията да пламне и изгори прекалено бързо.

Светофарът при отсрещния край на площада беше червен, но аз видях пролука и изскочих на платното. Една кола закова спирачки пред мен, шофьорът наду клаксона, но аз се претърколих през предния й капак и се озовах на отсрещната страна на улицата. В тази част на града нямаше тротоари, само платно, по което коли и пешеходци се блъскаха за място. Пред мен имаше паркиран камион, аз се метнах в каросерията, скочих от другата страна, проврях се през металните бариери и се озовах в тесен пасаж, задръстен от всякакви отпадъци и вонящ на котешка пикня и развалена риба. Прескочих купчина торби с боклук, като внимавах да не ударя главата си в климатика на стената.

Извърнах се да видя дали моят преследвач беше още по петите ми; на това място нямаше да му е трудно да ме открие.

Когато стигнах до края на пасажа, захвърлих остатъка от вестника и свих вляво по главната улица.

В края на карето имаше стълби към пешеходния надлез. Изкачих ги през стъпало. При малко късмет щях да запазя двайсетсекундната си преднина пред преследвача. Този надлез ми скъсяваше допълнително пътя. Минаваше над изоставен мол със заковани прозорци и в момента беше абсолютно празен. Аз бях единственият човек, минаващ по него. На всеки десетина метра имаше охранителни камери, а в далечния край се виждаха няколко автомата за безалкохолни напитки. Наведох глава и ускорих крачка, без да тичам. Не исках да привличам внимание, ако някой случайно наблюдаваше картината от камерите. Като стигнах до края на надлеза, се мушнах между две от машините за безалкохолни и застанах неподвижно.

Той мина покрай мен, без да ме забележи.

Толкова беше лесно. Човекът бързаше, а и положително си беше казал, че още щом ме е изгубил от поглед, съм си плюл на петите. Аз излязох от скривалището си и тръгнах след него, но на известна дистанция, за да не види сянката ми. Докато останех извън периферното му зрение, нищо не ме заплашваше. Но рано или късно той щеше да се обърне, за да погледне зад гърба си. Това беше неизбежно.

Няколко секунди по-късно той вече бе слязъл по стълбите до нивото на улицата и се бе спрял на безлюдния ъгъл, като се оглеждаше на всички страни. Нямаше представа къде може да съм. Докато се приближавах полека зад гърба му, аз извадих пистолета от сака на рамото си и нахлузих пластмасовата бутилка върху дулото. Влажната вестникарска хартия в нея щеше да погълне разширяващите се горещи газове от изстрела, които произвеждат голямата част от звука. Ефектът е като стрелба през възглавница. Това забавя донякъде скоростта на куршума, но и приглушава изстрела, който звучи като удар с пневматичен чук или аванс на бензинов двигател. Не знаех точно какви физически закони определяха ефекта, а не ме и интересуваше, стига изстрелът да не привлечеше мигновено полицията. Поставих ръка на рамото на бияча като чужденец, който пита за посоката.

— Ало, извинете — казах аз, — не бихте ли ме упътили…

Когато се обърна, аз го сграбчих за яката и го дръпнах. През първите секунда-две той не оказа съпротива, защото не знаеше още какво се случва. Без да пускам яката му, го блъснах в тъмното пространство под стълбите за надлеза. Той беше загубил равновесие и се препъваше, затова ми беше лесно да го насочвам, докато го изправих до стената на сградата. Слънчевите му очила отхвръкнаха и изтракаха върху паважа. Минаха няколко секунди, докато стопли какво става. По лицето му се изписа изненада, но аз вече притисках дулото на пистолета в гръдната му кост.

— Ето че пак се срещнахме — усмихнах се аз.