Игри на изчезване

18

След десетина минути бяхме пред марината на хотел „Монте Карло“, на южната страна на Макао. Когато стигнахме, Анджела каза на Джони да намери паркинг наблизо и да чака, докато му се обадим. Двамата слязохме от колата и се насочихме право към пристана. Марината беше претъпкана със скъпи яхти с всякакви форми и големини. Най-големите бяха привързани най-близо до брега и приличаха на малки вили, а не на морски съдове. На една от тях се вихреше купон. Чувах думкането на електронна музика. Прожектори осветяваха облаците.

„Монте Карло“ беше грандамата на този град. Построен едва преди десетина години, хотелът бе замислен да напомня на европейски яхтклуб, пред който милиардери да паркират луксозните си играчки и по цели нощи да играят хазарт. Привличаше по някой и друг богат клиент, но повечето от опитните яхтсмени използваха пристанището малко по на север, което предлагаше значително повече място и беше далеч по-евтино. Кеят пред „Монте Карло“ беше за суетни баровци с повече пари, отколкото ум в главата.

Анджела ме поведе по стълбите надолу към кея. Аз вървях на крачка след нея, като си придавах вид на бодигард, мъкнейки — за по-правдоподобно — най-малкия алуминиев куфар. Аристократичната й осанка не подлежеше на имитация. Тя знаеше, че е шефът. Вдигнах глава. Небето беше странно притъмняло, от юг се хрупаха черни облаци. Погледнах часовника си. Един и трийсет и шест следобед.

— Чия лодка ще вземем? — попитах.

— Моята — отвърна тя.

— Охо, така ли? — изненадах се аз. — Откъде я задигна?

— Отникъде — каза тя, докато слизаше по мостчето на палубата. — Купих си я. Е, добре де, в известен смисъл е купена. Собственост е на Оксана Тимошенко, една от моите идентичности. Първоначалният собственик се опита да ми пробута някакви крадени диаманти в Банкок. Сключихме сделката чрез фиктивна фирма.

— Може ли да отведе властите до теб?

— Нищо не може да отведе никои власти до мен.

Не биваше да се учудвам. Макао не е лесен град, ако целта е човек да се изплъзне незабелязано, пък и Анджела винаги си бе падала по морската шир. Освен това тя обичаше да пръска пари, а една лодка е идеално средство за целта. Нейната беше привързана към края на кея. Беше синя издължена моторница, от онези, дето им викат „пура“, поне дванайсет метра дълга. Аз може да отбирам по малко от много неща, но по лодки хич ме няма. Във всеки случай, тази изглеждаше готино. Определено бе проектирана да лети. Носовата част заемаше повече от половината от общата й дължина и беше изработена от някакъв неизвестен за мен лек материал. Имаше два тънки корпуса вместо един, за да не се изстреля изобщо от водата при висока скорост. Мисля, че си има дума за тази конструкция — катамаран. Отзад имаше два двигателя, скрити в корпуса. Кабината сякаш бе взета назаем от космическа совалка. Беше боядисана в светлосин цвят като яйце от червеношийка с черни надлъжни ивици и наименование: Сирена.

— Твърде незабележимо — отбелязах аз.

— В сравнение с плаващите хотели, които минават оттук, тази малка пура е просто една черупка — каза Анджела. — Погледни наоколо. В тоя град освен шампанско, спортни коли и пари друго няма. Една нощ наем за марината струва повече от апартамент в хотел, а има хора, които тук си живеят. Ако си бях купила малка двуместна моторница, нямаше да мога да се промуша през граничния контрол. Законът предоставя най-големи вратички на най-богатите чужденци, защото Макао гледа да сме доволни. Докато стоим далече от териториалните води на комунистически Китай, можем да правим, каквото си искаме.

— Ами хубаво — казах аз. — Да допуснем и че знаеш как да я караш.

— В моята професия имам доста престои — каза Анджела.

Усмихнах се и слязох след нея до лодката, после тя пое алуминиевия куфар от ръцете ми и го отвори. Вътре беше компютърът, който бяхме ползвали, както и средно голяма чанта за фитнес. Анджела разкопча ципа и ми показа някаква версия на АК-47 със сгъваем приклад и три пълнителя с по 30 патрона. Не познавах този модел, но със сигурност беше старичък. По него нямаше никакви отличителни белези, а лакът на дървената ложа бе почнал да се бели. Калашникът е най-популярното огнестрелно оръжие в света и за това си има причина. Този тук можеше да е произведен и преди 40 години, а единственото нещо, което му се бе поизтрило, беше дървото.

Подсвирнах.

— Откъде го намери пък тоя калашник? — попитах аз.

— Върви в комплект с лодката — отвърна тя. — Спомняш ли си Пакпао, момичето, с което ни запозна чичо Джо преди сума ти години? Сега пласира оръжие в Банкок. Има цял канал, който ползва старите маршрути на А Конг.

— Сериозно ли говориш?

— Изглежда доволна от съдбата си — каза Анджела. — Изкарва добри пари, пък и стоката не е толкова лоша. Петнайсетина души работят за нея.

— Честно казано, не очаквах да оцелее толкова дълго.

— Тя е по-хитра, отколкото си мислиш — каза Анджела. — Между другото, този автомат е твой. Ако се набутаме в някоя каша.

— Компания ли очакваш?

— Винаги очаквам компания — каза тя. — Цялата тази история може да се окаже капан. И ти го знаеш.

— Надявам се да не се стига дотам.

— Аз също, но предпочитам да съм подготвена — обясни тя, докато отвързваше лодката. — Аз ти пазя гърба, ти пазиш моя.

— Както едно време.

— Аха — прехапа устна Анджела. — А сега, ако не искаш да излетиш зад борда със сто и петдесет километра в час, си закопчай колана.

Аз я изгледах подозрително, после забелязах, че всяка от седалките имаше предпазен колан с пет опорни точки, какъвто си бях слагал преди в хеликоптери и състезателни коли. За лодка изглеждаше някак странно. Анджела обаче вече го пристягаше на себе си и аз направих същото. Казах си, че при висока скорост да сблъскаш с вълна е все едно да яздиш бик на родео. Очертаваше се бурно пътуване.

Анджела натисна бутона за запалване на двигателитe и включи на скорост. Бавно излязохме в открития залив, тя разтърси косите си и бутна напред ръчката за газта.

Поехме на път.

След по-малко от трийсет минути бяхме в Хонконг. Първите няколко километра бяха най-ужасните. Навсякъде гъмжеше от патрулни катери. След като излязохме в открито море обаче, Анджела даде още газ и двигателите зареваха. Носът на „Сирена“ се повдигна нагоре. Все едно беше натиснала докрай педала на някое ламборгини. В далечината се виждаше въртящият се прожектор на мачтата на платноходна яхта, която напускаше пристанището. Облаците ни застигаха, напред се стелеше мъгла. Колкото повече наближавахме Хонконг, толкова повече се сгъстяваше. Беше следобед, но когато пристигнахме, бе притъмняло като нощ.

— Това нещо може ли да издържи на буря? — попитах аз.

— Не бой се — отвърна Анджела. — Стига да караме бавно, ще се оправим.

Вдигнах глава към небето. Анджела се справяше с промените във времето като опитен моряк. Тя забави ход и включи някакви навигационни уреди. Аз се поуспокоих. Над мъглата се подаваше величествен зелен планински връх. Из пристанището отекваха корабни сирени. Маркерът на джипиеса беше застанал в една точка малко след Грийн Айланд, на отдалечено от града място, но сравнително близо до брега. Анджела отне напълно газта.

— Оглеждай се внимателно — каза тя. — Трябва да е някъде наоколо.

В тази мъгла не се виждаше нищо на няколко метра. Мислех си, че брегът се пада вляво, където ми се стори, че видях очертанията на някакви скали. Наоколо нямаше и следа от други лодки. Най-близките светлини бяха по панорамното шосе, което се виеше покрай брега.

Анджела изгаси двигателите. Продължихме да се движим по инерция. Чух как първите дъждовни капки изплющяха по водната повърхност зад нас. Когато лодката застана стабилно във водата, тя свали колана и се изправи. На хоризонта се виждаха върховете на хонконгските небостъргачи като съзвездие от миниатюрни светлинки, надничащи над мъглата. Аз също свалих колана и се наведох към нея, за да виждам по-добре. Синята точка на екрана на лаптопа й се приближаваше все повече. Не знаехме какво търсим, но каквото и да беше, се намираше някъде наблизо. Оглеждах се трескаво да видя някакъв знак, но не виждах нищо.

Бяхме само на четиресет метра от мястото.

Продължихме да се плъзгаме по инерция напред и Анджела включи прожекторите. Те обаче не можеха да пробият гъстата мъгла. Точката се приближаваше. Погледнах надолу. Водата беше светлосиня, значи тук трябваше да е плитко. По-голям кораб би заседнал. Напред имаше и скали.

Анджела се намръщи и погледна показанията на радара. Ако не се смятаха скалите, друго интересно нямаше. Няколкото малки очертания право напред можеха да са само скали, във всеки случай не бяха достатъчно големи, за да са плаващ фар или друго обозначение. Мъглата вече изглеждаше като плътно тяло. Синята точка продължаваше да мига.

— Сигурна ли си, че това е мястото? — попитах аз.

Тя кимна.

— Сигналът е силен и ясен.

— Уредите показват ли нещо?

— Нищо.

Бяхме вече на двайсетина метра.

Присвих очи и се вгледах. Нещо не беше наред. Мястото беше усамотено, оттук почти не минаваше корабен трафик, което го правеше перфектно за засада. Наведох се и измъкнах калашника от чантата, щракнах сгъваемия приклад, поставих пълнител и вкарах патрон в цевта. Просто като предпазна мярка. Наоколо цареше абсолютна тишина, мъглата ни караше да се чувстваме като слепци. Чувах само вълнички да се плискат в корпуса на лодката. Прегърнал автомата, аз се взирах напред, докъдето ми стигаше погледът. Някъде наблизо имаше нещо. Усещах го.

Десет метра.

Изведнъж се чу писукане. Някой от бордните уреди се обади. Нещо се появи на екрана само за миг, но много близо. Примигнах. Можеше да е и компютърна грешка. Не преставах да си мисля за онова, което Анджела бе казала за рибарското корабче: че имало заглушител на честоти, с който било невидимо за някои радари. Погледнах отново екрана на джипиеса. Черната стрелка, обозначаваща местонахождението ни, покриваше плътно синята точка. Уредът отново изписука тихо.

Каквото и да беше нещото, се намираше точно под нас.