Игри на изчезване

46

Хотел-казино „Тамани Хол“, булевард „Котай", Макао

Човек усеща, когато в главата му е насочен пистолет. Това е един вид инстинкт, както когато още от прага на тъмна стая знаеш дали в нея има някой или когато доловиш нечий поглед през улицата. Космите на тила ми леко се изправиха. Усещах врага си, застанал зад мен, без да можех да го видя. Чувах тихото му равномерно дишане. Свалих пистолета надолу, но иначе не помръдвах. Бях му в ръцете.

Изругах наум. Този човек се оказа дяволски хитър. Да използва отрязана човешка глава, за да отвлече вниманието ми? Или онзи номер с посипаните стъкла по пода? Всичко при него беше обмислено, просто и елегантно. Беше ми заложил капан и ме бе изчакал да падна в него.

Вдигнах ръце, понеже валтерът беше станал безполезен. Пръстът ми дори не беше на спусъка. Дори ако по някакъв начин успеех да залегна, без врагът ми да ме простреля, щеше да мине част от секундата, преди да успея да се прицеля в тъмното. А в една престрелка част от секундата е равносилна на човешки живот. Пистолетът в ръката ми щеше да ми помогне точно толкова, колкото и ако беше от стиропор.

— Ти си онзи, който отговори на телефона — казах аз. — Очевидно.

— А ти си онзи, който стреля по мен — отвърна той. — Отначало си помислих, че ще представляваш проблем, но явно съм грешал.

— Дойдох да говорим — казах аз.

— Не се съмнявам — рече той. — Сега, като съм ти опрял пищова в главата, в твой интерес е да говориш. И да се учиш от грешките си. Много ми беше лесно да те преметна. След като влезе в стаята, ти едва благоволи да се огледаш.

— Стори ми се, че те видях — казах аз.

— А ето какво се получи накрая.

Рекламата на видеоекрана отново се смени, заливайки помещението с бледа светлина. Видях отражението на нападателя си в стъклото на прозореца, но не можах да различа много подробности. Пистолетът му беше автоматичен, със заглушител. Самият той беше висок, добре сложен, със светла кожа. Рус. Европеидни черти. Макар да не ги различавах добре, не ми бе и нужно. На лявото си око имаше бяла превръзка.

— Искам да сключим тази сделка — казах аз.

Той не каза нищо, не свали и пистолета.

— Тъй че имаш избор — продължих аз. — Можеш да натиснеш спусъка и аз ще съм мъртъв, преди още да падна на пода, или можеш да изчакаш и да чуеш какво имам да кажа. Не ме интересува кое от двете ще избереш. Прекарал съм целия си живот, надбягвайки се с куршумите, тъй че няма да се изненадам, ако точно тази вечер един от тях ме настигне. Но преди да дръпнеш спусъка, аз ще се държа така, сякаш смятам още да живея. Разбрахме ли се?

— Не носиш куфари — каза той.

— Обаче парите са още у мен. Скрити са, така че, ако ме гръмнеш сега, никога няма да ги намериш. Точното им местоположение го знае един приятел, тъй че и да ме изтезаваш, няма да го получиш. Единственият ти шанс е да правиш това, което ти препоръчам.

Той мълчеше.

— Можем да го направим точно така, както ти го описах по телефона — продължих аз. — Ти можеш да си тръгнеш от тук богат. Ще получиш онова, което искаш. Разбира се, ако предпочиташ да ме гръмнеш, давай! Ето ме! Чакам.

Мъжът пристъпи крачка напред и отново се прицели.

— Говори — процеди той.

— Викат ми Утис — казах аз. — На теб как ти викат?

— Не е нужно да знаеш.

— Не започваме добре. Ти ме държиш на мушка, а аз още не съм ти виждал лицето. А ако не ти знам и името, за мен си една размазана сянка, отразена в прозореца. Едноок мъж със заглушител.

След кратък размисъл той заяви:

— Аз съм Лорънс.

— Приятно ми е да се запознаем, Лорънс.

Погледнах към отражението му. Той не помръдваше.

— Слушай сега — казах аз. — В левия джоб на сакото ми има малка кожена кутийка. В нея е ключът към парите ти, но той е нещо, което само аз разбирам. Готов съм да ти го дам, но първо трябва да ми покажеш сапфирите. Можеш да ми се правиш на гадно копеле колкото си щеш, но на мен започна да ми писва да вися тук. Тъй че решавай. Или ме пусни да си ходя, или ме застреляй.

Лорънс мълчеше.

— Остави пистолета — казах аз.

— Не — отвърна той. — Първо ти.

— Или какво? — казах аз. — Ти ме държиш на мушка, не аз теб. Ако искаш оръжието ми, ще трябва да ми го отнемеш със сила. Лице в лице, като мъже.

Лорънс не отговори, но след миг започна да се движи. Дулото на пистолета му описа полукръг около главата ми. Той застана право срещу мен, до креслото. Оказа се не това, което бях очаквал да видя. Не, беше далеч по-едър, с яки бицепси и дебел врат. Но без грам тлъстина. Само мускули и сухожилия. При това висок. Много над метър и осемдесет. Имаше златиста коса, късо подстригана, и кожа с цвета на стара кост. Дрехите му бяха черни и функционални — джинси, поло и кожено яке. На ръката си имаше някакъв ужасно сложен водолазен часовник. Превръзката на лявото му око беше самоделна, но добре направена. Явно имаше опит в оказване на първа помощ при полеви условия. Което ме накара да се запитам откъде ли всъщност идва.

Той пристъпи бавно напред и опря дулото на пистолета в челото ми. С другата си ръка се пресегна и сграбчи моя за заглушителя. Деляха ни само две педи, като той през цялото време ме гледаше право в очите. Движенията му бяха плавни и внимателни. И във висша степен професионални. Един аматьор би гледал противника си в ръцете. Това е грешка. Ако искаш да отгатнеш следващите му действия, гледай го в очите. Накъдето тръгне погледът, натам отива и човекът. Например, ако Лорънс бе погледнал надолу към моя пистолет, преди да ми го отнеме, аз щях да се пробвам да избия неговия от ръката му. Щях да започна с бърз ляв в лакътя, за да го накарам да отпусне ръце, после щях да забия чело в лицето му или да го ритна в слабините. Ако се стигнеше дотам, може би щях да успея и да го застрелям. Но Лорънс не отмести пистолета от челото ми, нито погледа си от очите ми. Ако се бях опитал да го обезоръжа, щеше да ми пръсне черепа, преди да бях замахнал.

След като отне пистолета ми, той направи две крачки назад, което също беше умен ход. Ако държиш някого на прицел, метър и половина е идеалната дистанция. Застанеш ли по-близо, заложникът ти може да замахне и да ти избие оръжието. Ако си по-далече, може и да не го улучиш, доколкото в една внезапна престрелка всеки стреля, без да се цели. Лорънс знаеше всичко това. След като се върна зад креслото, той извади пълнителя от моя валтер, дръпна затвора, за да изкара патрона от цевта, и захвърли оръжието в басейнчето под водопада, после с палец изхвърли един по един всички патрони от пълнителя. Щрак, щрак, щрак.

Наблюдавах го внимателно. Той бе взел решението си. Нямаше да ме застреля. Поне засега.

Така че аз свалих ръце и отидох да си налея едно питие.

Разсъждавах по следния начин: той щеше или да ми пръсне черепа, или да не го пръсне. За момента не можех да направя кой знае какво, за да повлияя на решението му. Но пък заслужавах да ме напсуват, ако позволях на някакъв непознат да ми тегли куршума, преди да бях гаврътнал едно уиски. Въпрос на принцип. Грях е да отнемеш някому последната глътка.

На пода се въргаляше неотваряна бутилчица „Джони Уокър“ от минибара, вероятно попаднала там, докато бандитите от триадата бяха опустошавали стаята. Избутах я с върха на обувката си от останалия боклук, наведох се и я вдигнах. Отвинтих капачката и пристъпих към минибара, за да си взема чаша. Три пръста, две бучки лед и малко сода, а? Еликсир. Но нямах късмет. Всичките чаши бяха изпотрошени, а кофичката за лед беше пълна с вода. Единственият останал здрав съд беше високата чаша за кафе върху еспресо машината. Налагаше се да се задоволя с нея.

Кимнах към него.

— Искаш ли малко?

Лорънс не отговори. По челото му се стичаше пот, но той нито вдигаше ръка, за да я обърше, нито примигваше с клепачи, за да не му влиза в очите. Просто се намести по-удобно за стрелба, това беше всичко. Пистолетът сигурно вече му натежаваше. Опитвали ли сте се да държите речник в изпъната напред ръка? Дори културистите получават мускулна треска от такива упражнения.

— Твоя воля — казах аз.

Върнах се в дневната и вдигнах от пода една от изтърбушените възглавници на канапетата. Прекатуреното канапе до водопада не ставаше за нищо, но удобните кожени кресла до салонната масичка бяха почти невредими. Отстраних с ръка парченцата стъкло, поставих възглавницата върху едното и се настаних удобно. Оставих чашата на масичката и измъкнах една от цигарите на Анджела от сака си. Като ме вида да посягам за запалката, Лорънс започна да нервничи, но аз се въздържах от резки движения и внимавах да вижда през цялото време какво върша. Запалих цигара и поех дима дълбоко в дробовете си.

— Е, какво правим сега? — попитах го. — Ще го дърпаш ли тоя спусък, или ще ме оставиш да умра от скука?