Игри на изчезване

50

Клубът, Северен полуостров, Макао

— И затова ще си тръгна от тук — каза Анджела, после се изправи и изсипа съдържанието на кожената си чанта на масата.

Купчини стодоларови банкноти, стегнати с бандерол на пачки, се разпиляха по пода — имаше може би милион, ако не и повече.

Старецът се изцъкли, беше в шок. Един милион долара е впечатляваща сума, откъдето и да се погледне. Дори натъпкани в пътна чанта, един милион долара тежат колкото една от онези кофи за боклук по улиците — точно десет килограма.

— Това беше на яхтата — каза му тя. — Пари. Много, адски много пари. Далеч повече, отколкото бих могла да нося. Трябваше да ги вадя от водата с въжета и да ги извличам на палубата като палет с тухли. За да ги пренеса на брега, трябваше да ги наблъскам в куфари. Три големи куфара, натъпкани до краен предел. Едва можех да ги вдигна.

Дракона седеше на стола си, без да обелва дума. Вдигна една от пачките, разлисти банкнотите, помириса ги.

— Тези контрабандисти пренасяха със себе си и последния долар, който някога си им платил — каза Анджела. — Това беше големият им удар.

— Пренасяли са пари — каза старецът.

— Моите пари — каза Анджела. — Готова съм да те компенсирам за всеки долар, който си загубил от тази сделка, но нито цент повече. Предполагам, че останалите сапфири, които си купувал, са били истински, така че си си взел своето. Пито-платено. Ще задържа по-голямата част от сумата, понеже ти направих услуга. Убих контрабандистите, иначе щяха да те ограбят и да изчезнат с милионите си. Мислиш, че ти си прецаканият тук? Не. Ти си в моето положение. Но в крайна сметка ще излезеш на печалба.

Тя бутна купчината към него, няколко пачки се изсипаха в скута му.

— Наречи го обезщетение. Или подарък от мен за теб в знак на добра воля. Скрила съм още пет милиона в едно казино в центъра, които съм готова да ти предам, само кажи. Всичко съм обмислила. Парите са в куфар, който съм дала на гардероб под един от псевдонимите си. След като резервацията ми изтече, рецепционистът ще позвъни на номера, който съм оставила при тях. Този номер може да е и на твоята кръчма. Когато се обади, ще ти каже кога и къде да вземеш куфара. Така ще ти се плати и никога няма да се наложи да те виждам отново.

— Защо да не те убия още сега и да чакам обаждането?

— Защото още не съм им казала номера ти — отвърна Анджела. — Когато се махна по-далече от този град, ще им позвъня и ще им го дам. И ти ще чакаш парите да пристигнат. Може да е утре, може да е и след месец. Няма значение, защото, когато стане, аз ще съм на другия край на света. И отново няма да се познаваме. Ако ли пък умра или ме заловят, разговорът никога няма да се проведе. И ти никога няма да научиш в кой хотел е куфарът, нито под кой псевдоним съм регистрирана.

— А какви гаранции имам аз, че ще спазиш уговорката ни? Че няма просто да отлетиш нанякъде и да вземеш всичките пари със себе си?

— В такъв случай ти изобщо не разбираш защо съм тук.

— И защо си тук?

— За да сключа мир — каза Анджела. — Парите са моята застраховка. Ако не се обадя в хотела, тези пет милиона отиват за най-добрия поръчков убиец, когото познавам. Най-отгоре има бележка с твоите координати. Знаеш ли колко трупа могат да се купят с пет милиона? За толкова пари мога да погреба цялата ти фамилия. Разбира се, не искам да се случи, също както и ти, защото, ако се стигне дотам, ще означава, че аз съм вече мъртва или скоро ще бъда. Но все пак нека това да е моето възпиращо ядрено оръжие. Взаимно гарантирано унищожение. Ако моите хора умрат, умират и твоите, и то по десет твои за един мой.

— Заплашваш ли ме?

Тя вдигна пистолета в ръката си.

— Не е ли очевидно?

— Аз платих повече от пет милиона за тези стъкълца.

— Хубаво, ще ти бутна още един милион — отвърна Анджела. — Хайде, нека са два. Ще си получиш твоето, както ти казах. Наречи го подарък за вдовицата на загиналия ти служител или жертва на олтара на напомпаното ти его. Все ми е тая. Искам просто да изчистя всичко между нас. Никакви трупове на пазара повече. Никакви куршуми в главата.

— Наистина ли си готова да платиш толкова пари само за да те оставя да си тръгнеш? — попита той.

— Да — отвърна Анджела. — А аз теб да си ловиш рибата.

Тя усети как се завъртяха невидими колелца в главата му. Човекът обмисляше трескаво предложението й. Един милион долара са в състояние да впечатлят всекиго. А седем милиона? Още повече. Слава богу, каза си Анджела, че е сляп и не вижда серийните номера.

— Мисля, че можем да се договорим — заяви накрая старецът.