Игри на изчезване

Пролог

Южнокитайско море

Часове преди зазоряване в ранната утрин на последната си мисия Сабо Пак легна по корем до пушката си на носа на рибарското корабче, пропълзя малко напред, за да заеме удобна позиция за стрелба, и щракна нагоре предната капачка върху обектива на оптическия мерник. След бърза последна настройка на зрителното поле той извади миниатюрни слушалчици — от онези, които се пъхат в ухото, — сложи си ги и натисна бутона на айпода. Единствената песен в плейлиста му беше „Грешникът“ на Нина Симон. Траеше десет минути и двайсет секунди.

Когато песента свършеше, Сабо щеше да убие толкова хора, колкото бе необходимо.

Ето и един по-общ поглед по въпроса: в Южнокитайско море се извършва повече контрабанда от където и да било другаде по света. Тази водна площ осигурява връзка между пристанища в Китай, Филипините, Малайзия, Тайван и Виетнам. През нея минават повече товари, отколкото в целия регион на Югоизточна Азия. В голямата си част тези товари са легитимни. Но не всички. Всякакви нелегални стоки, които си струва да бъдат продадени, преминават оттук. Трафиканти на хора от Камбоджа товарят контейнери с малки деца, хвърлят им вътре по няколко консерви и една кофа за тоалетна, после ги продават на едро като роби в Китай. От Виетнам наркокартели прекарват цели флотилии с дрога от Златния триъгълник; корабите са така натоварени, че едва се държат над водата. Всеки ден бързи моторници, натъпкани с фалшиви луксозни стоки, потеглят от Хонконг, докато рибарски кораби, пълни с китово месо от незаконен улов, се отправят на север, където ги очакват милиони изгладнели японци. Метамфетамини от Тайланд, автоматични карабини от Русия, фалшиви долари и евро от Северна Корея, контрабанден алкохол от Шанхай — има всичко за всеки. За добро или лошо, Южнокитайско море е световният епицентър на нелегалното търговско корабоплаване.

А там, където има нелегално корабоплаване, има и пирати.

Каже ли се пират, повечето хора едва ли си представят такъв като Сабо Пак. Днешните пирати са сомалийски хлапета с калашници, надрусани с кат, а не стройни корейци, податливи на морска болест. Сабо приличаше повече на фотомодел, отколкото на закоравял престъпник. Висок метър и деветдесет и пет, той беше облечен с яке „Хюго Бос“, памучна риза на сини райета, прилепнали джинси и дизайнерски обувки за хиляда и двеста долара, които никога не бяха стъпвали в кал. На ръката си имаше „Ролекс-Дейтона“, а в джоба на ризата — позлатен айпод. Единствено плътната скиорска маска на главата и латексовите ръкавици на ръцете издаваха истинските му намерения.

Сабо Пак се занимаваше с въоръжени грабежи.

Но тази нощ той се готвеше да задигне не какво да е. Плячката му беше достатъчно малка, за да се побере в дланта на ръката, а в същото време достатъчно ценна, за да струва колкото цял контейнер хероин от Златния триъгълник. През вековете хиляди мъже като него се бяха били и загивали за такива неща, защото целта на Сабо беше, в тегловно отношение, едно от най-скъпите вещества в природата.

Тази нощ Сабо се готвеше да краде сини сапфири.

Тук е моментът да се каже, че повече от половината сини сапфири в света в един или друг момент са били обект на контрабанда, тъй като най-добрите образци се добиват в малка държавица на име Бирма. По-конкретно, находищата им са около градчето Могок в района Манделей. Проблемът е, че Бирма вече не е каква да е държавица. Сега се нарича Мианмар и се управлява от военна хунта, която я е съсипала изцяло. Разбира се, управляващата върхушка все така праща хора в мините, за да пресяват земята за сапфири, но всеки извлечен камък трябва да се предава на държавното търговско предприятие, което поставя хиляда процента надценка, а цялата печалба отива за режима. За определени купувачи подобна надценка е просто неприемлива. Но макар Мианмар да прави вече първите си плахи стъпки към демокрация, надценката няма скоро да отпадне. Нито пък ще изчезнат контрабандистите. А те са много.

Положението се усложнява и от факта, че напоследък в играта се включват независими наркоармии, контролиращи северните провинции, за да финансират несекващите си граждански войни. От години насам нелегалният износ на скъпоценни камъни от страната възлиза на повече от милиард долара на годишна база.

Контрабандните маршрути са два: евтин и сигурен. Първият е за посредствени, леко дефектни и изобщо кофти камъни и е по-дълъг. Най-напред миньорът трябва да измъкне камъка изпод носа на надзирателя, които обикновено е назначен от военните. Това може да се окаже и трудна задача. Често работещите в мините са деца, понякога едва седемгодишни, които блъскат по осемнайсет часа в палеща жега или леден мраз, за да пресяват груб, едър пясък или гъмжаща от холерни бацили кал с голи ръце и да търсят малките цветни камъчета, всяко от които струва повече от цялото им село. Намерят ли такова, трябва да го укрият, преди да им бъде отнето. Човек би си помислил, че има много начини да се скрие скъпоценен камък, но всъщност те не са толкова много, а и надзирателите ги знаят повечето. Има само един метод, който върши работа. Преди някой да е забелязал, миньорът взема камъка и, още кален, го пъха в устата си и го гълта. Сапфирът има твърдост 9 по скалата на Мое, което го прави почти толкова корав, колкото диаманта. Ако камъкът има нащърбен ръб с размер едва един милиметър, той може да бъде опасен като ножче за бръснене. А и после детето не може просто така да го повърне. Не. Камъкът трябва да премине през всичко. Гърло, хранопровод, стомах, тънко и дебело черво. И когато накрая излезе, миньорът трябва да го измъкне с пръсти от кървавите си фекалии, да го измие и да го занесе на пазара.

Там някой дебел китаец с часовникарска лупа на окото ще го огледа внимателно и ще даде на детето малко пари. Не много, защото продавачът е чисто и просто роб, но за един роб в мините и малко пари са много. Когато китайският брокер събере няколко такива камъчета, той ги разменя с тайландски наркопласьор срещу хероин. В Мианмар хероинът е за предпочитане пред всякаква валута. След това пласьорът на хероин скрива камъните в колата си и подкарва към Мае Сай — градче до границата с Тайланд и Лаос. Там продава сапфирите на куриер срещу още хероин, а куриерът ги мушва в чували с ориз и ги пренася през границата в Тайланд с колело или камион. От това по-лесно няма накъде. В Тайланд камъните се предлагат на легитимни търговци на бижута с обяснението, че са добити от местни тайландски или лаоски мини. И понеже са с ниско качество, лъжата минава. Търговците смесват нелегалните камъни с легални и ги продават по цени на едро на търговци на дребно по целия свят. Останалото е ясно. Цикълът се затваря.

Този маршрут обаче е за дребни мошеници. Големите играчи не си губят времето с някакви си там еднокаратови камъчета, бледи на цвят и мътни в сърцевината. Истинските пари са другаде, в пласирането на големи камъни от световна класа — от десет карата нагоре, без дефекти, с наситен син цвят и перфектна бистрота. Техният път започва по същия начин: миньор, китаец, хероин. След това обаче ги поемат сериозните контрабандни канали. Вместо да ходят до някой пограничен град като Мае Сай или Мае Хонг Сон, едрите контрабандисти изкупуват стоката на безценица в Манделей, укриват я в резервоара или в друга част на колите си и се отправят на няколкостотин километров преход до пристанищния град Рангун. Дявол да го вземе, ако пратката е достатъчно голяма, те дори не си дават труда да се крият! Просто товарят сапфирите на брониран конвой с въоръжена охрана, готова да застреля на място всеки, който задава излишни въпроси. След като камъните стигнат до Рангун, там се качват на малък рибарски кораб или друг непривличащ внимание съд и се изкарват в международни води. Тук, разбира се, е най-опасната част от маршрута. Контрабандистите трябва да преодолеят не само бирманската брегова охрана, която се слави със своята неподкупност, но също и да преплават над хиляда километра около вдадения навътре в морето връх на Малайзия, през гъмжащите от пирати териториални води на Тайланд и Виетнам, за да навлязат в бруленото от мусонни ветрове Южнокитайско море. На брега му се намира Хонконг — градът, където всичко може да се купи и продаде. Това е едно изпълнено с изненади и опасности пътуване, но ако съдът стигне благополучно до местоназначението си, дори шепа камъчета са в състояние да донесат на продавача си цяло състояние на международния пазар. Ако си падате по скъпоценни камъни, Хонконг е мястото за вас.

В Хонконг има повече бижутерийни магазини на квадратен километър от където и да било другаде по света. Сравнени с него, Ню Йорк и Антверпен са бедни братовчеди. Коулун е обетованата земя на лъскавите камъчета. Печалбите, които извличат тукашните бижутери, са просто вулгарно високи. Горна граница практически няма. В магазините се продават сапфири, сини като Тихия океан и прозрачни като стъкло. Могат да се видят необработени рубини с размер на мъжки тестис, сияйни като вечерна звезда. Ако това ви влече, можете да си купите часовник, обсипан с диаманти, или мобилен телефон с корпус от платина. Ценността на един камък се определя по четири критерия: шлифовка, бистрота, цвят и размер в карати. Ако се поразходите само пет минути по Кантон Роуд в Хонконг, ще видите всевъзможни комбинации на тези четири критерия, изложени на витрините. Една успешно приключила контрабандна експедиция може да превърне двайсетина хиляди първоначално инвестирани долара в многомилионна печалба. Сапфирите достигат стойност до петнайсет хиляди долара за карат, а един камък може да е петдесет или повече карата.

Смятайте сами. Това са големи пари.

Заради тях и Сабо Пак беше в играта.

Той се взря в далечината през мерника на пушката си; спокойната повърхност на океана светеше през оптиката в мека бледозелена светлина. След по-малко от десет минути една яхта на контрабандисти, натоварена със сапфири, щеше да навлезе в зрителното му поле и той щеше да я причака, за да я превземе. Съдът още не се виждаше, но Сабо знаеше точно къде се намира. Светлините му излъчваха меко сияние над хоризонта, като фаровете на кола, която преодолява планинско било в мъгла. Сабо почукваше леко с пръст по спусковата скоба в такт с музиката.

Още осем минути.

Той повдигна лявата си ръка, за да даде знак на екипажа. В историята на пиратската професия никой никога не е разчитал само на себе си. Този вид задача изисква още двама души, плюс трети, който да не е на кораба. Въпросният трети беше стратегът — в случая жената с плана. Тя бе направила всички предварителни проучвания, тя им бе казала къде и кога да заемат позиция. Стратезите рядко вършат работата лично. Стратегът днес беше на триста километра от тук, седнала на задната седалка на една лимузина, със сателитен телефон до себе си. Чакаше. За труда си щеше да получи двоен дял.

Мъжът на мостика зад плексигласовата преграда бе наричан от всички Капитана. Това бе името му, а по липса на по-добра дума в рамките на операцията беше карачът. Негова бе задачата да планира начина, по който щяха да се измъкнат след удара. Никой не знаеше как се казва в действителност. Докато през цялото време в открито море Сабо страдаше от морска болест, във вените на Капитана сякаш течеше солена вода. Той беше един от най-добрите нелегални мореплаватели в света. Бе започнал кариерата си с канал за бежанци от Шанхай за Джинто през осемдесетте години, а когато този канал пресъхна, се бе пробвал с контрабанда на хероин в Малайзия. Разстоянието от Банкок до Сингапур — най-тежкия контрабанден маршрут в Азия — вземаше за осемнайсет часа. В течение на десет години бе препускал с моторници, пълни с дрога, докато накрая фатална издънка нагоре по веригата го бе оставила без никакви пари. Но той беше кротък и търпелив човек. Животът на престъпник не му импонираше. Капитана никога не бе зарязвал никого в беда, дори с цената на пропусната пратка. Смяташе себе си за жертва на бедността и обстоятелствата и вероятно беше прав по този пункт. Няма стари пирати, има просто стари мъже.

Долу в трюма беше чистачът, чиято задача бе да се прехвърли пръв от единия кораб на другия. Казваше се Джон Холмс и беше от Нова Зеландия, но не се бе връщал в родината си, където имаше влязла в сила двайсет и пет годишна присъда за обир на банка. Кожата на лицето му беше бяла като памук, нервната му система беше като на дребен гризач. Толкова го беше страх, че цялото му тяло буквално се тресеше, но справедливостта изисква да кажем, че имаше всички основания за това.

Неговата роля в операцията беше едновременно най-лесна и най-опасна от всички. След като Сабо приключеше със стрелбата, той трябваше да скочи в движение на борда на яхтата с контрабандния товар, да я претърси основно и да открие сапфирите. Кой знае какво още го очакваше на борда? Добре скрил се контрабандист с пистолет в ръката или врата със заредено взривно устройство, което да се задейства при отварянето й, можеха да сложат край на живота му.

Разтреперан като лист, притворил очи от ужас, той стискаше здраво в ръцете си дванайсеткалибровата гладкоцевна пушка, сякаш се боеше да не му избяга.

Групата се допълваше от Сабо Пак. Строен, висок, с тъмни очи и уста, която никога не се усмихваше. Дълга черна коса се спускаше до раменете му, закривайки отчасти татуировка с британската лира отзад на тила му. От скулите му се спускаха два продълговати, назъбени белега, придаващи перманентно намръщено изражение на лицето му. Нищо в него не издаваше страх — не защото беше толкова корав и силен, а просто защото това чувство му беше непознато по рождение. Пулсът му беше равномерен като тиктакането на швейцарски часовник. Главата му се поклащаше равномерно в ритъма на музиката.

Сабо беше биячът.

Професионален убиец.

И това беше целият екип. Трима души. Може да звучи изненадващо, но трима пирати, работещи в синхрон, са в състояние да превземат практически всеки кораб в открито море. Дори танкер с размерите на Емпайър Стейт Билдинг може да се движи с десетина-петнайсет моряци на борда си. Съвременните кораби не се нуждаят от многоброен екипаж. Всичко е автоматика.

Капитана също вдигна ръка, за да потвърди, че е приел сигнала на Сабо. Бе следил приближаването на яхтата върху екрана на радара, но от това вече нямаше нужда.

Той коленичи, бръкна с ръка под бордното табло и щракна прекъсвача, с който угаси и последните светлини на борда, дори уредите на таблото. Корабчето стана тъмно като океана наоколо. Беше безлунна нощ. Пипнешком Капитана намери в тъмното и свърза един автомобилен акумулатор с бялото кръгло електронно устройство, монтирано на покрива на каютата. Беше честотен заглушител — в случай, че капитанът на яхтата беше дотолкова съобразителен, че да хвърля по едно око на бордните си уреди. Сега рибарският кораб беше вече напълно невидим, като черна дупка в океана. В тази мъгла никой нямаше да забележи приближаването му.

Още пет минути.

Сабо дръпна затвора и вкара патрон в цевта. Пушката му беше „Х-С Пресижън 2000 ТТД“, със свалящ се приклад за по-лесно пренасяне, и по същество представляваше гражданска версия на предпочитаното оръжие на израелските снайперисти. Като устройство беше доста старомодна, с болтов затвор и 60-сантиметрова цев, предвидена за стрелба с.308-калиброви патрони тип „Уинчестър“. Конкретната модификация беше с матовочерна повърхност на металните части и струваше малко над 7000 долара, включително мерника за нощно виждане, всичко това купено от американски оръжеен магазин. Към нея имаше три пълнителя — един зареден и готов за стрелба, а другите два залепени с тиксо към ложата, за да са му подръка. Той притисна буза към приклада, притвори око и се заслуша в ударите на сърцето си. Само две неща му доставяха удоволствие: убиването на хора и музиката на Нина Симон. В този момент той изпитваше пълно блаженство.

Затова чакаше търпеливо.

Но докато се стигне дотук, бяха минали дълги месеци на усилена подготовка. Жената, планирала удара, се бе взирала в дузини карти на морските пътища и моряшки дневници, за да открие идеалното място за засада. Безброй пъти бе очертавала с транспортир маршрута на яхтата по море, като за по-сигурно се бе консултирала с компютърни модели. Южнокитайско море има площ три и половина милиона квадратни километра. Да откриеш конкретен съд в тази водна шир беше като да улучиш десетка на мишената за дартс от няколко преки разстояния, при това с вързани очи. Месеци на проучване и математически изчисления бяха нужни, за да се определят точните координати на срещата.

До която оставаха три минути.

Яхтата се показа на хоризонта. Не цялата изведнъж, а на части, като зимен изгрев. Първо радиоантените, после светлината на главната мачта, червената и зелената странична светлина, палубата и накрая светлоотражателните елементи отстрани на корпуса. Капитана наричаше тази комбинация от светещи точки „ромба на смъртта“. Не след дълго целият съд се носеше стремително напред през мъглата като някакъв радиоуправляем модел.

И идваше право към тях.

С всеки изминал миг Сабо ставаше все по-възбуден. Всяка секунда му се струваше цяла вечност. Като дете все не бе успявал да овладее кръвожадността си. В моменти като този започваше да трепери от очакване на кървавата развръзка, докато в един момент натрупаното насилие изригваше като гейзер, помитайки всеки, имал неблагоразумието да се окаже наблизо. Сега вече се бе научил да контролира поривите си, но стаеното напрежение се засилваше, някаква смес от гняв, удоволствие и ярост се изкачваше нагоре по гръбнака му, чак до тила, и караше косата му да настръхва. Сабо знаеше, че колкото по-дълго е очаквал облекчението, толкова по-пълно и интензивно ще бъде то. Беше минал цял месец, откакто за последен път бе причинил болка някому, и близо половин година след последното му убийство. Мозъкът му трескаво пресмяташе вятър, дистанция, възли, дулна скорост на куршума. Хоризонтът беше на пет километра разстояние. Яхтата се движеше със скорост петнайсет възела. Куршумът щеше да напусне цевта с малко над три хиляди километра в час. Подобни изчисления бяха излишни; Сабо щеше да открие огън едва когато целта се приближеше максимално, но той ги правеше, за да запълва с нещо съзнанието си. По навик. Този път за собствено удоволствие. Искаше, когато настъпи големият миг, всичко да е перфектно. И да трае колкото се може по-дълго.

Той постави пръста си на спусъка.

Още една минута.

Яхтата вече беше толкова наблизо, че Сабо виждаше на борда две човешки фигури. На платнен сгъваем стол в носовата част седеше младеж с провесен на врата бинокъл. По средата на палубата беше застанал прав по-възрастен мъж с цигара в уста.

Сабо избра наслуки пушача — висок азиатец, мършав като скелет и плешив като бебе — и го огледа през оптическия мерник. По шията надолу към раменете се спускаха сложни татуировки и излизаха изпод навитите му до лактите ръкави. Беше застанал близо до десния борд, всмукваше дим от цигарата си и се взираше напрегнато в мъглата. През рамото си беше преметнал някаква автоматична карабина. Приличаше на стар модел „Хеклер и Кох МП5“, но от този ъгъл не се виждаше добре. Беше със сгъваем приклад и два пълнителя — единият поставен в патронника, а другият залепен наопаки с тиксо за първия, за да се сменят с едно движение. Такъв автомат нямаше да му свърши кой знае каква работа. Изглеждаше възстар, с дълбоки драскотини около затворния механизъм от дълги години небрежно боравене.

Втората цел — младежът в платнения стол — беше значително по-интересна. Едва ли имаше повече от двайсет години. Съдейки по бинокъла на шията му, той беше съгледвачът. Сабо го прецени набързо. Нямаше кой знае колко заплашителен вид, но оръжието му си го биваше. Някаква модификация на автоматичната карабина АР-15, трудно беше да се каже коя. Най-вероятно предвид скромния статус на младежа някоя от множеството нейни имитации, произвеждани в Югоизточна Азия — евентуално „СиКю“ или „Трейлблейзър“. Във всеки случай, беше си прилично оръжие. Жалко, че нямаше да му остане възможност да прибегне до нея.

Докато ги наблюдаваше през оптиката, Сабо имаше странното усещане, че се гледат в очите. Двамата по нищо не приличаха на бирманци. Лицата им бяха плоски и бледи, което е необичайно за гореща, опалена от слънцето Бирма. Не че това имаше някакво значение.

Сабо се прицели в по-възрастния мъж, този с цигарата. Червената точка се повдигна сякаш от само себе си нагоре и застана в средата на лицето му, току под седлото на носа. Най-сладкото местенце. Един добър бияч никога не се цели в челото, а в средата на лицето. След като куршумът премине през зъбите или носната кухина, той просто заличава долната част на мозъка. Горната може да съдържа чувствата и спомените на човека, но в долната е съсредоточена цялата инфраструктура. Продълговатият и средният мозък — там се намират центровете, които контролират сърдечната дейност и двигателния апарат. Човек, прострелян в мозъчния ствол, угасва като изгоряла електрическа крушка. Смъртта настъпва толкова бързо, че той дори не го усеща.

Сабо застина неподвижно, като едва-едва движеше цевта на пушката, за да компенсира лекото люлеене на кораба. Спря дишането си и се заслуша в последните няколко акорда от песента, изчаквайки момента.

Три секунди.

Две.

Една.

След това в съзнанието му времето спря. Всичко се развиваше като на забавен каданс пред очите му, които сякаш се движеха в пространството заедно с куршума. Още с дърпането на спусъка ударникът се стрелна напред и се заби в капсул-детонатора на голямата.308-калиброва месингова гилза. Произведе искра и взриви заряда, а горещите газове от изгарянето му тласнаха куршума напред по протежение на цевта, докато го изхвърлиха със свръхзвукова скорост навън през дулния срез. Отначало куршумът леко потрепваше при въртеливото си движение през лекия океански бриз, после, когато скоростта му се забави, се отклони вляво и надолу. Сабо бе предвидил всичко това, разбира се, и бе оставил на земното притегляне да доведе изстрела му до целта. Парчето метал попадна в черепа на жертвата малко под лявото око и го пресече под ъгъл, излизайки зад дясното ухо. Главата се пръсна като бомба. Големи парчета черепни кости се разлетяха в различни посоки. Изходното отверстие избълва струя гъста розова мъгла. И най-накрая, като закъсняла мисъл, до ушите на Сабо достигна и трясъкът на изстрела.

Бум.

Той дръпна затвора, вкара нов патрон и насочи вниманието си към следващата цел на носа на кораба. Младежът дори не успя да посегне към пушката си. Сабо се прицели и стреля, преди той да се бе надигнал от стола. Куршумът пръсна черепа му, безжизненото му тяло се люшна напред и наполовина се изхлузи от стола.

Звукът от изстрелите сигурно бе вдигнал под тревога останалата част от екипажа. Сабо видя как двигателите на яхтата вдигнаха мощни струи вода във въздуха, после утихнаха. Няколко секунди по-късно трети мъж, облечен в сив работен гащеризон и скиорска шапка на главата, изскочи от лоцманската кабина с вдигнат нагоре пистолет в ръка. Този път Сабо дори не си даде труда да се цели в главата му. Просто насочи пушката и дръпна спусъка. Куршумът попадна в гръдната кост, човекът се захлупи по очи, пистолетът му се плъзна по палубата и падна в океана. Мина около минута.

Сабо беше на ръба на мощен оргазъм. Насладата, която се разливаше по вените му, не можеше да се сравни с нищо друго. Всичкият секс, дрога, пари и музика на света бледнееха пред удоволствието от току-що отнетия човешки живот. Тялото му потрепери от екстаз. Той дръпна още веднъж затвора, изхвърли предишната гилза и вкара нов патрон в цевта.

И зачака.

Въображението му се беше развихрило до краен предел. Представяше си как другите контрабандисти на борда внезапно се бяха разбудили от трясъка на пушката му. Ако бяха по-умни, щяха да изчакат вътре, може би дори да се опитат да определят посоката на изстрелите, преди да излязат на палубата, за да отвърнат на огъня. Но рано или късно щяха да си подадат носовете навън. Любопитството в крайна сметка щеше да надделее. А когато се покажеха, Сабо щеше да е готов. Той постави кръста на оптическия си мерник по средата на вратата, на трийсетина сантиметра вдясно и на една педя нагоре от бравата. Всеки, който се опиташе да отвори отвътре, щеше да се озове в зоната на прицела. Сабо бавно издиша, вдиша и задържа въздуха в дробовете си. Очакването беше непоносимо. Току-що бе убил трима, но това не му стигаше. Беше жаден за кръв. Показалецът му нетърпеливо потропваше по предпазителя на спусъка.

Холмс пък се радваше на отсрочката. Шумът от изстрелите го бе разтърсил до дъното на страхливата му душа и той седеше, опрял гръб на корпуса в кораба като изпаднал в кататония. Лошото беше, че го бе очаквал. Всеки път ставаше така. Преди всеки банков обир той примираше от ужас при мисълта, че може да се озове в затвора. Започнал бе между два ангажимента да гълта с шепи ксанакс, като го прокарваше с „Джак Даниълс“. С всеки изминал ден се налагаше да увеличава дозата и вече бе стигнал до количества, от които нормален човек би бил перманентно в безсъзнание. И сега трябваше да събере сили и да издържи. Ако успееше да излезе жив и от тази поредна авантюра, можеше после да се укрива с години в Чешката република и да се тъпче с толкова бензодиазепам, колкото му душа иска.

Просто трябваше да издържи още малко.

Сабо сложи пушката на пода до себе си. Яхтата бе дошла на не повече от двайсет метра от мястото, където се намираха. Това означаваше, че неговата роля бе вече изпълнена. Беше време и Холмс да се изяви. Сабо му махна с ръка, но Холмс не реагира. Очите му бяха затворени. Кокалчетата на ръцете му бяха побелели от стискане на пушката.

— Хей — подвикна му Сабо. — Ти си!

Холмс кимна, но му трябваха още няколко секунди, за да се стегне. Той пое дълбоко въздух, бавно го изпусна, после се оттласна с ръце от пода, изправи се и се изкачи на носа. В това време яхтата се бе приближила на десетина метра и продължаваше да се носи по инерция, като се готвеше да се размине с тях леко вдясно от носа им. Беше още рано за скок. Холмс вдигна една верига, чийто край беше заварен за корпуса на кораба, и когато яхтата се изравни с тях, я метна върху носа й, подобно на стоманено ласо.

Миг по-късно веригата се изпъна докрай. Физическите закони свършиха останалото. Рибарското корабче се извъртя на една страна, яхтата също, като в инерцията си тя го дръпна и няколко метра назад. Разстоянието между тях изчезна, корпусите им се допряха и двата съда спряха, вкопчени един в друг.

Холмс скочи от едната палуба на другата.

Още щом краката му усетиха твърда опора, той вдигна гладкоцевната пушка до рамото си и си заповяда мислено да работи бавно и методично. Инстинктите му казваха да се заеме направо с каютата и да приключи по-бързо с тази история, но инструкциите на стратега бяха недвусмислени. Трябваше най-напред да провери всяка дупчица, всяка цепнатина и гънка на палубата, докато се убеди, че никой не ги дебне в засада. Затова Холмс заобиколи трупа в платнения стол и слезе от носа на главната палуба. Дъските под краката му бяха хлъзгави от кръв. Очите му бяха приковани през цялото време във вратата на каютата.

Претърсването беше методично. Холмс се движеше на зигзаг, почти приклекнал, като размахваше пушката в широки дъги наляво и надясно. В главата си имаше мислен списък на местата, които трябваше да провери. В шкафа с инструменти зад мостика. Чисто. Зад плътния парапет. Чисто. Между половинките на подвижното мостче. Чисто. Учестеното му дишане изпускаше бели, яростни облачета пара в мъглата. Нужна му бе цяла минута, за да претърси палубата и да стигне до вратата на каютата. Подпря се с гръб на стената до нея и спря, за да събере сили. Това беше моментът на истината. Той пусна пушката с едната си ръка и се пресегна към бравата. За негова изненада, вратата се отвори без съпротивление.

И нищо не последва.

Холмс бе очаквал изстрели, очаквал бе вътре да се крият още двама, трима, четирима въоръжени мъже, готови да изпразнят в него поне два пълнителя с по трийсет патрона всеки. Но нищо такова не се случи. Нито импровизирана барикада, нито градушка от куршуми, нито заредени взривни устройства. И, най-важното, вътре като че ли нямаше жива душа. Не се чуваха сподавени гласове, не се усещаше предпазливо движение. Не се долавяха стъпки и затаено дишане. Каютата изглеждаше празна, ако не се броеше някаква самотна електрическа крушка в задната й част, която обливаше палубата в светлина и хвърляше голяма правоъгълна сянка върху парапета на яхтата. Холмс забеляза сянката, но не можеше да си представи от какво ли би могла да е. Определено не беше от част от кораба. Това го накара да спре и да се замисли.

Какво, по дяволите, беше пък това?

Той постоя още няколко мига на вратата, като изчакваше останалите контрабандисти да предприемат нещо. След което в душата му се промъкна лъч надежда. Може би щяха да се окажат само трима? Но този кратък миг отмина бързо. Чакаше го още работа. Трябваше да се съсредоточи върху непосредствените си задачи. Когато беше психически готов, той се извърна рязко с насочена пушка и надникна в каютата. Стената закриваше половината от тялото му, докато другата половина вече бе пристъпила прага. Размаха пушката в широка дъга, обхващаща цялото помещение. Нямаше никой.

И тогава влезе вътре.

За трети път в тази ранна утрин на Сабо Пак му се наложи да чака.

Хубаво би било да се каже, че беше загрижен за безопасността на колегата си. Хубаво, но невярно. Сабо започваше да губи търпение. Той едва ли не се надяваше вътре да има още някой, който да тегли куршума на Холмс, само и само да не слуша хленченето му по обратния път. Беше го видял как трепери, как коленете му се подгъват от страх. При мисълта, че такъв нещастник щеше да получи дял, равен на неговия, стомахът му се преобръщаше.

Сабо смъкна скиорската си маска, извади слушалките от ушите и ги пъхна в джоба. Остави пушката и пристъпи към отсрещния борд на кораба, за да вижда по-добре. Труповете върху палубата на яхтата сякаш излъчваха зеленикаво сияние на бледата светлина. Изглеждаха перфектно. Устата му се разтегна в полуусмивка. Горната половина от главата на по-възрастния контрабандист беше отсечена като с брадва. Най-красивата му творба от много време насам.

Той извади беретата от колана си и я насочи към отворената врата на каютата. От подобно разстояние пистолет не би му помогнал особено, но това едва ли се и налагаше. Сабо беше в състояние да изстреля петнайсетте патрона от пълнителя, да го изхвърли и да зареди нов за по-малко от петнайсет секунди. Пушката е за прецизни задачи. Пистолетът върши работа от сравнително близки разстояния, но когато стане престрелка, никой не се цели внимателно.

Холмс излезе от каютата, вдигнал пушката високо над главата си, за да привлече внимание.

— Чисто ли е? — извика Сабо.

— Чисто е — отвърна с вик Холмс. — Но има проблем.

— Какъв?

Холмс понечи да каже нещо, но от устата му излезе нечленоразделен звук и едва успя да изрече:

— Най-добре ела и виж сам.

Сабо го изгледа продължително, после прибра пистолета в колана си, скочи на яхтата и деликатно прекрачи труповете. Когато се приближи достатъчно, за да се чуват нормално, забеляза на лицето на Холмс изписано страхопочитание, примесено с ужас и още нещо. Нещо различно. Нещо, което не можеше да определи.

— Къде? — попита той.

— Веднага срещу вратата.

— Намери ли поне сапфирите?

— Най-добре виж сам.

Сабо изгледа подозрително първо Холмс, после вратата. Холмс я побутна леко, за да се вижда вътре.

И тогава Сабо видя онова, което Холмс бе видял.

Предметът се намираше в центъра на каютата, под малка масичка, и беше едно от най-изумителните неща, които Сабо Пак някога бе виждал. С приблизително кубична форма, той беше малко над шейсет сантиметра във всяко измерение. Върху него, едва ли не като нещо, добавено в последния момент, беше торбичката със сапфирите, но тя внезапно бе изгубила всякакво значение, всякаква стойност, сякаш беше пълна с монети по един цент или няколко смачкани банкноти от по сто долара. Онова, което Сабо видя, го разтърси толкова дълбоко, че за момент всякакви други мисли се изпариха от прегрелия му мозък. Онова, което видя, беше по-опасно от всички пушки и ножове, които някога бе докосвал, по-ценно от всички бижута във всички банкови сейфове, които бе обирал, по-красиво от кръвта на всички мъже, които бе убил. За неговата покварена, извратена душа видяното бе равносилно на Божия образ.

Холмс се беше извърнал очаквателно към него.

— Какво, по дяволите, ще правим с това?

Сабо Пак не отговори. Той мълчаливо измъкна беретата от колана си и го застреля в главата.

Холмс беше мъртъв още преди тялото му да се строполи на пода. Изстрелът отекна над водата като далечна гръмотевица. Гилзата издрънча на палубата и се търкулна към каютата. Капитана видя случилото се, но не разбра какво точно става. Остана замръзнал на мостика, докато Сабо не откри огън по него.

Първият куршум накара плексигласа да се напука като паяжина на половин метър пред лицето му и това го подсети да залегне. Не беше въоръжен. В края на краищата той беше само карачът. Най-близкото оръжие беше пушката на Сабо от далечната страна на кораба, където я бе оставил на палубата с дръпнат назад затвор. Капитана се втурна като луд към нея.

Сабо се запъти спокойно към рибарския кораб с протегната напред ръка, изстрелвайки куршум след куршум по стареца. Куршумите пробиваха плексигласа, рикошираха от металните стени, разбиваха на парчета бордните уреди или потъваха в дъските на палубата. Един профуча на сантиметри от главата на Капитана и продължи полета си в нощното небе.

Капитана бе пробягал близо пет метра, когато един куршум го улучи в гръдния кош, но от дясната страна, противоположно на сърцето. Той направи още една-две крачки, преди да се строполи на дъските, едва на педя от пушката, и се заизвива от болки, притиснал с ръце раната. Белите му дробове се пълнеха с кръв.

Без да бърза, Сабо мушна беретата в колана си и небрежно скочи обратно на кораба. След като се увери, че Капитанът е напълно безпомощен, отиде до мостика и изгаси всички бордни уреди. Старецът го следеше с поглед, докато кръвта му изтичаше върху палубата. С всяко плитко, мъчително вдишване от раната му излизаше гъргорещ звук. От устата му блъвна розова пяна и се стече по брадичката. Сабо постоя известно време, надвесен над него, после приклекна и приближи ухо.

Капитана се напъваше да каже нещо, но от устата му излизаше само хъркане.

Сабо поклати глава.

— Не можеш да говориш, а? Така е при рана в гръдния кош. Сега дробовете ти ще се напълнят с кръв. Давам ти около десет минути.

Капитана го гледаше умоляващо.

Сабо погледна часовника си, после се взря в очите му.

— За жалост, не разполагам с десет минути.

Той се наведе, вдигна пушката, опря дулото в главата на Капитана и го застреля. Спря се, колкото да избърше пръските кръв от якето си, после извади стария пълнител и вкара нов. Изстреля всички патрони в корпуса на кораба, под ватерлинията, за да проникне вода вътре. След като приключи, захвърли пушката в морето. Помпите щяха да се включат и да забавят потъването, но не за дълго. След час рибарското корабче щеше вече да се носи към дъното на океана.

Сабо знаеше, че не бива да оставя нищо след себе си. Нищо, което да свидетелства за разигралата се нощна драма. Могъщи хора щяха да търсят онова, което той сега се готвеше да открадне. Може би никога нямаше да се откажат от търсенето. Сабо знаеше, че те ще бъдат неумолими, но знаеше също, че си струва. Ако успееше да им се изплъзне, щеше да има всичко, което си пожелаеше. Да живее в лукса, за който винаги бе мечтал. Сабо знаеше, че не бива да оставя свидетели. Никакви съучастници. Никакви следи.

Трябваше да изчезне.

Той скочи обратно на яхтата. В този момент видя цялото си бъдеще, всичко, което му предстоеше оттук нататък. Щеше да изхвърли труповете, после да се обади на стратега, за да й каже, че другите двама са загинали в престрелката. Да повреди радиостанцията на яхтата и проследяващото й устройство, за да не може да бъде издирена. Да се добере с нея до най-близкото пристанище, където да разтовари съкровището си, и да я потопи. Съкровището беше твърде тежко, за да пътува с него, затова щеше да се наложи да го скрие някъде. Стратегът щеше да продаде сапфирите, а след като Сабо получеше своя дял, щеше да пътува, накъдето му видят очите. Колкото се може по-далече. Да се скрие в някое отдалечено кътче на света, ако трябва с години, докато стане време да си прибере онова, което му принадлежи. Защото си струваше. Всичко това си струваше.

От този момент нататък Сабо Пак беше най-богатият човек, когото някога бе познавал.