Игри на изчезване

38

След като се скрихме в сянката на стълбите, мъжът покорно се обърна и долепи длани до тухлената стена. Явно съзнаваше, че няма шансове, защото престана да се съпротивлява още щом преместих дулото на пистолета върху шията му. Държах да осъзнае положението, в което се намира, за да се въздържа от глупави ходове. Съдбата му беше в ръцете ми.

Не можеше да се каже обаче, че бяхме станали невидими за околните. Всеки слизащ надолу от надлеза би могъл да ни види. Далеч по-добре би било да го закарам в някоя тясна уличка, но трябваше да побързам. Повдигнах памучната му блуза и извадих желязото от кобура под мишницата му. Беше някакъв голям пистолет, китайско производство. Приличаше донякъде на зиг-зауер, само дето затворът му беше като на глок и имаше голяма петолъчка на ръкохватката. След като открих лостчето на предпазителя, аз го свалих и мушнах оръжието в колана си. С два пистолета си беше по-добре, отколкото с един.

— Не мърдай — наредих му аз. — А си мръднал, а съм изпразнил пълнителя в главата ти. Ясно ли е?

Той застана неподвижно. Пребърках го набързо. В джоба му открих топка банкноти, пристегнати с ластик, както и малък портфейл с лична карта на жител на Макao. He носеше мобилен телефон, което ми се стори странно, дори нечувано. Телефонът, с който го бях видял същия ден, вероятно беше еднократен и той го бе изхвърлил някъде.

— Още колко ме следват освен теб? — попитах го аз.

Той ме гледаше предизвикателно и с омраза. Това ми беше достатъчно, за да притисна дъното на пластмасовата бутилка към гърлото му. Гаднярът се хилеше нагло и мълчеше.

— Как се свързваш с шефа си?

Той отново мълчеше. Помислих си, че може просто да не разбира какво му говоря, но преди секунди бе реагирал на поздрава ми, така че знаеше поне малко английски. Като много хора в този град. Казах си, че мълчанието му е просто стил на работа. Разбиране за чест. За лоялност. За достойнство. Може би си въобразяваше, че ще ме победи с поглед.

— Разбираш ли какво те питам? — казах аз. — Спийк инглиш?

— Да го духаш — отвърна той.

Намръщих се, после извадих втория пистолет от колана си и го цапардосах по ухото. Той извика, залитна и едва не падна на земята. Сигурно му бях спукал тъпанчето, защото, като се изправи, горната част на тялото му се олюляваше като пумпал. Спуканото тъпанче не е шега работа. Болката е неописуема, а перфорацията може да прецака вътрешното ухо, където е центърът на равновесието. Научната дума е еквиброцепция — усещане за равновесие. Без него човек се чувства объркан, раздразнен, уплашен, без връзка с реалността. Залитащ. Аз отново заврях дъното на бутилката в гръдния му кош и го приковах към стената, за да не падне.

— Не си много любезен — казах му. — Хайде пак да опитаме. Как се свързваш с шефа си?

Той продължаваше да мълчи, но очите му се отместиха леко встрани, поглеждайки към нещо зад гърба ми. И тогава чух два чифта крака да слизат надолу по стълбите. Долових и шумолене на пазарски торби. Свалих колта надолу, за да не привличам вниманието с огромния импровизиран заглушител, но не отместих другия пистолет от челото му. Само да мръднеше, щях да му пръсна черепа на мига и майната им на свидетелите. Надявах се да е достатъчно интелигентен, за да разбира това.

— Да не си шукнал, тъпако! — прошепнах.

Две млади жени слязоха до нивото на улицата и продължиха пътя си, натоварени с купища торби. Бяха твърде улисани в разговор, за да ни обръщат внимание. Поглеждах ту към тях, ту към пленника си, мълчах и изчаквах, докато се отдалечат поне на половин пряка. След това отворих уста да му задам въпроса си за последен път, но тогава той направи нещо неочаквано.

Изплю се в лицето ми.

Дръпнах спусъка и го прострелях в гръдния кош още преди да бях разбрал какво става. Пълната с вестници бутилка заглуши изстрела до шепот, куршумът прониза сърцето на мъжа и опръска стената зад него с кръвта му. Той залитна и падна върху мен, сякаш бях в състояние да го спася; аз го блъснах обратно, исках да се отърва от него, но той ме държеше за ръката и се притискаше в мен, докато коленете му не се подгънаха. Тялото му бавно се свлече надолу. След секунда беше мъртъв.

Нещата се развиваха не така, както бях искал.

Едва успях да си поема дъх. Участвал съм в достатъчно сбивания, за да знам от опит, че когато някой те заплюе в лицето, обикновено ти е намислил и нещо друго. Един по-умен мъж от този би придружил изплюването с бърз юмрук в челюстта или коляно в слабините. Аз го бях предупредил да не мърда, но той явно си мислеше, че блъфирам. Този тъпак просто си изпроси смъртта. А аз постъпих правилно, макар и почти по инстинкт. Издишах бавно докрай въздуха от дробовете си. Дишай, Джак, не забравяй да дишаш. И се усмихвай.

Един порядъчен човек би трябвало да изпитва нещо, след като е отнел живот, но аз не изпитвах нищо. Единствено повишено черепно налягане зад очите си. Никога не съм имал проблем да убия някого, макар че като нормално същество не изпитвам и удоволствие от това. Първият мъж, когото убих, се намираше на около три метра от мен. Аз го прострелях между очите и той угасна като свещ. И тогава усетих същия метален вкус в устата.

Извадих кърпичката от горния джоб на сакото и избърсах плюнката му от лицето си. Нямах кой знае колко време за мислене — току-що бях убил човек на публично място и не знаех къде да скрия трупа. Следователно трябваше да избягам колкото се може по-далече от него, преди да бе пристигнала полиция. За мой късмет, нямах пръски кръв по себе си. По надлеза се чуха още стъпки. Дявол да го вземе! Свидетели.

Обърнах се и тръгнах с равномерна крачка по улицата.

Свалих пластмасовата бутилка от пистолета, избърсах я набързо с останалата суха част на кърпичката и я пуснах в една кофа за боклук. Когато си изгорил папиларните си линии, по върховете на пръстите остават едни особени белези, всеки със своя неповторима форма. Повечето ченгета не знаят как да ги идентифицират, но за един способен криминалист това не би било проблем. И макар да носех ръкавици, навсякъде по оръжието имаше отпечатъци от белезите ми, а не исках да оставям повече следи, отколкото бе абсолютно необходимо. Трябваше да се отърва от пистолета

Извадих пълнителя и както си ходех, избутах навън останалите патрони. Те се търкулнаха в крайпътната канавка и потънаха в локвите вода между паветата. После обърсах самия пълнител и го метнах в тъмния проход между две сгради. Измъкнах възвратната пружина и цевта и ги пъхнах внимателно в кожуха на един климатик. Затвора и бойната пружина пуснах в уличната шахта на ъгъла, а рамата с ръкохватката — след като я избърсах старателно — метнах на покрива на една близка сграда. Всичко приключи за секунди, а на полицаите щяха да са им нужни часове, ако не и дни, за да съберат частите и сглобят оръжието. Дотогава аз щях да съм някъде другаде. Да съм някой друг.

Можех да бъда който си поискам.

И тогава си казах, че една промяна във външния ми вид ми дава по-големи шансове да се измъкна невредим от кашата, в която се бях набутал. Освен това Жак Фишер беше вече прекалено стар за тази работа, а откакто се бях представил с фалшивото си име на портиера в „Тамани Хол“, целият град ме знаеше като Утис. За да си спася живота, трябваше да стана по-млад, посмел и по-силен. Новата ми самоличност трябваше да плаши хората от пръв поглед. Трябваше да съм някой, който винаги играе по правилата, никога не се отказва от сбиване и винаги яде едно и също на закуска. Някой, който няма нужда да ходи на фитнес. Трябваше да се превърна във войник.

И така, ходейки, аз удължих крачката и разперих ръце леко встрани, за да изглеждам като някакъв мускулест тип, после свалих вратовръзката си и я пуснах в една кофа за боклук, като същевременно разкопчах горните две копчета на ризата.

Изправих гръбнак. След години военна служба нямах право да ходя прегърбен. Ръцете ми се свиха в юмруци — нов нервен тик, но не в резултат от гняв и безсилие. Просто се наслаждавах на новопридобитото си чувство за физическа мощ. Изпуках с пръсти, после с прешлените на шията си. Престанах да страня от тълпите. Вече хората, които срещах, трябваше да се дърпат от пътя ми, а не аз от техния.

Следващата сергия на пазарчето предлагаше бейзболни шапки. Минавайки покрай нея, аз се престорих, че съм се спънал в разхлабено паве, и се подпрях на стойката с шапките, за да не падна. Отмъкнах една и продължих пътя си. Продавачът нищо не забеляза. Като свих зад ъгъла, си я сложих и я нагласих ниско над очите. Беше с емблемата на „Ню Йорк Янкис“. Дори тук, в Китай, имаше милиони като нея.

Свалих сака от рамото си и го метнах на гръб като раница. Единственото ми притежание. Вече гледах на света по нов начин. Носех всичко необходимо със себе си, сякаш всеки момент очаквах да дислоцират частта ми някъде другаде. Бях на двайсет и шест години, току-що уволнил се от морската пехота, готов да обикалям света в икономична класа или с автобус, от едно летище на друго, от една автогара на друга, без да мисля за по-нататък. Усмивката ми изразяваше младежка самонадеяност, гласът ми беше гърлен, с лек южняшки акцент. Заговорих на себе си, докато думите зазвучаха убедително в собствените ми уши.

— Казвам се Уебър — обявих аз. — Джаксън Уебър. Но можеш да ми викаш Джак.

Следващата стъпка беше да се слея с тълпата колкото се може по-добре. Свих в първата пряка, като вдигнах яка и си сложих слънчевите очила. Може би изглеждах малко странно, с шапка и слънчеви очила посред нощ, но поне покриваха повечето от разпознаваемите черти на лицето ми. Знаменитостите и обирачите на банки се обличат по един и същ начин, всеки със своите причини. Макар че едва ли щях да заблудя онзи който съзнателно ме търсеше, с тази дегизировка положително щях да попреча на случайно срещнати да запомнят лицето ми. Това ми стигаше. Ако ме строяха в редица за разпознаване, исках да изглеждам колкото се може по-различен и скучен от сега.

Но точно тогава зад гърба си чух женски писъци.

Ама че гадост! Колко бързо се развиха нещата! Шмугнах се в един проход между сградите и се озовах на съседната улица, изпълнена с неонови реклами, витрини и клаксони на коли. Дори ми се стори, че я познавам — беше основната артерия между Северно Макао и континента. По нея имаше главно китайски ресторантчета и евтини бижутерийни магазини. Свалих внимателно ръкавиците и ги пуснах в един контейнер за боклук. Изтрих длани в крачолите на панталона, бръкнах с ръце в джобовете на сакото и продължих да крача напред с наведена глава. Тротоарът беше задръстен от пешеходци, затова се смесих бързо с тълпата, като се надявах никой да не ме заглежда кой знае колко отблизо.

Отсреща през улицата имаше двама полицаи с мотоциклети; единият разговаряше по радиостанцията. Още преди да бях стигнал най-близката пряка, те надуха сирените и отпрашиха. Някой най-вероятно бе открил трупа на гангстера, когото бях убил. Това обясняваше и женския писък.

Продължих да крача напред, докато забелязах млад, як на вид мъж да спира мотоциклета си приблизително на една пряка от мястото, където се намирах. Моторът беше неголямо сузуки, спортен модел, а младежът положително беше местен. На лицето си имаше хирургическа маска и тъмни очила. Изчаках го да слезе от мотора и да си свали каската, преди да продължа нататък. С малко късмет, той щеше да ме улесни, насочвайки се към мен. Младежът очевидно не бързаше. Спокойно взе нещо от страничния багажник на сузукито. Аз забавих крачка, за да се изравня с него в мига, когато щеше да стъпи на тротоара. Тогава го блъснах леко с рамо, поставих длан на гърдите му и промърморих кратко извинение. Той ми кимна небрежно и просто се дръпна, сякаш нищо не се бе случило. Дори не усети ръката ми, с която бръкнах в джоба му за ключовете.

Да си джебчия не е кой знае колко трудно. Всеки го може с малко упражнение и много самонадеяност. Един от триковете е да ползваш показалеца и средния пръст като китайски пръчици за хранене. Така жертвата няма да усети издуване на джоба си, както ако си вкараш палеца вътре. И тъй, след като вече си стиснал предмета между двата си пръста, не бързай да го вадиш от джоба. Остави на жертвата да те улесни с естествените движения на тялото си, така няма да заподозре каквото и да било. Обикновено човек не се чувства особено комфортно, ако някой сложи длан на гръдния му кош. Макар това да е често използван извинителен жест в някои страни, той представлява сериозно навлизане в личното пространство. Докато вниманието на мъжа беше отвлечено от моята недискретност, аз вече стисках с два пръста връзката ключове в джоба на якето му. Така, когато той се дръпна от мен, ключовете останаха в ръката ми.

Продължих небрежно пътя си. Видях го да влиза в един магазин през улицата, който нямаше прозорци, гледащи към мотоциклета му. Огледах се във всички посоки. Двамата полицаи не се виждаха никакви, вероятно извикани да огледат мястото на извършеното от мен престъпление. Реших, че сега е моментът да действам. Свих зад близкия ъгъл, после се върнах назад и тичешком отидох до сузукито. Понякога е желателно да изчакаш известно време, преди да задигнеш мотоциклет от улицата, в случай че някой наоколо познава собственика му. Хората обикновено си помагат един на друг. Не и тук обаче. Никой дори не погледна към мен, докато възсядах новото си превозно средство. Поставих ключа в запалването и включих на скорост. Дадох газ и се влях в движението. След по-малко от пет минути щях да съм пред „Гранд Лизбън“. Погледнах часовника си. Десет и десет минути. Този път по изключение нямаше да закъснея.

Време беше да дам газ.