Игри на изчезване

41

Застанах под душа, усилих топлата вода докрай, облегнах се на стената и се оставих на горещите струи да плющят по раменете ми. Не се бях къпал, откакто бях напуснал Орегон, и тялото ми беше покрито с всевъзможни следи от преживяванията ми: пясък между пръстите на краката, барутни остатъци по ръцете, кръв в косата ми и къде ли не, йод под ноктите, сол по кожата. Един криминалист би написал учебник по мен. Бях толкова мръсен, че цялото ми тяло лепнеше. Жегата също не правеше живота ми по-лек. Миришех на мръсни чорапи, пот и оръжейна смазка.

Освен това и приливът на адреналин от схватката с непознатия започваше да отминава. Затворих очи и стоях под душа, докато струята започна да съска и стаята се изпълни с пара. Спадът в нивото на адреналина кара човек да се чувства зле — усещането е като при кокаинова абстиненция или след тежък махмурлук. Няма къде да избягаш. Главата ми пулсираше, светът около мен се движеше забавено, а сърцето ми биеше все така учестено. Дори под горещите струи усещах кожата си студена. Концентрирах се върху дишането си, вдишвах и издишвах бавно и дълбоко. От много дни не се бях наспивал пълноценно, а не бях слагал и нищо в уста, откакто дойдох в този проклет град. Кръвозагубата и обезводняването бяха свършили останалото.

Нахлузих панталона и обувките, а на излизане от банята разтърсих коса и облякох суичъра с надпис „Невада“. Анджела беше седнала на канапето и ровеше в куфара, който ми бе дала да нося, търсейки вътре кой знае какво.

— Джони ще приготви колата — каза тя, като ме видя. — Пратих го да ти купи и дрехи.

— За нищо на света не се връщам в „Тамани Хол“ — казах аз. — Този хотел е капан.

— Знам — каза Анджела, без да вдига поглед.

— Акордьорът със струната за пиано със сигурност наблюдава хотела — продължих аз. — Или той, или някой негов съучастник държи на мушка цялата сграда. След престрелката в залива едва ли ще настоява за джентълменски двубой. Може да го заварим в стаята ти с автомат в ръка, а подът да е застлан с найлон. Докато ние имаме само онзи стар китайски пистолет, който ти дадох. Да се връщаме там е все едно да се опитваме да задигнем сиренето от капан за мишки.

— Точно затова ще отидеш ти — каза Анджела. — Това е единственото място, където той би могъл да бъде. Колкото повече се крием тук, толкова по-уязвими сме. Той е ловецът, ние сме дивечът. Трябва да му закараме дивеча на крака.

— Не съм против да си играем на игрички — казах аз, — стига да не се налага насила да се набутам под градушка от куршуми. Той ще ме убие в момента, в който отворя вратата.

— Не мисля — отвърна Анджела. — Не и сега. Предишния път той стреля по нас, понеже знаеше къде са парите. Буквално ги виждаше пред очите си. Докато сега ние знаем къде са. Което ни поставя в силна позиция. Онова, което той иска, е у нас.

— Значи играем за надмощие.

— Не. Играем за печелене на време — каза тя. — Все още имаме шанс да се измъкнем от тази каша, без да загубим всичко. Можем да занесем на рибаря откупа му, като същевременно се отървем от акордьора. Имай ми доверие.

— Трудно е да искаш такова нещо от мен след всичките тези шест години.

— Знам — кимна Анджела. — Но няма да те изоставя втори път. Никога вече.

— Трябва ни стратегия за бягство.

— Мога да ти предложа такава — каза тя. — Ако нещата съвсем се оплескат, ще се наложи тъй или иначе да се махаме от тук. Старият ми път за бягство е отрязан; след онова, което се случи, не изгарям от желание да минавам отново през паспортен контрол. Полицията ще разпространи снимките ни навсякъде. Дори с твоите умения аз лично не бих рискувала. Дали чичо Джо все още познава онзи каналджия, който прекарваше хора през пристанището на Хонконг?

Поклатих глава.

— Опитах се да мина по този маршрут преди три години. Полицията е разбила канала. При специализирана операция. А твоят контакт в Ханой още ли е активен?

— Мисля, че да — каза Анджела. — Бих могла евентуално да изкарам някакви прилични дипломатически паспорти за двама ни, но ще трябва да звънна на няколко души. Ето защо искам ти да отидеш вместо мен, понеже това ще отнеме време. Поне два часа. Можеш ли да издържиш толкова?

— Мога да издържа и цял ден.

— Добре — каза тя. — И двамата ще имаме нужда от оръжие. Ти може би дори от две. Нещо по-надеждно от китайски пищов, купен от улицата. Малко тиксо. Чисти ръкавици. А, и от ключ за апартамента ми.

— Мога да уредя всичко — казах аз.

— Знаеш ли откъде?

— Отивам и вземам каквото ми трябва. Без въпроси

— Целият полуостров ще гъмжи от полицаи, които ще те издирват.

— Добре че съм имал теб за учител — казах аз. — Как ще се свържем после? Къде ще ни е срещата?

Анджела погледна часовника си.

— Минава единайсет. Имаме около час и половина, преди слепият рибар да обяви цена за главите ни. Но ти не го мисли сега. Аз ще се погрижа. Ще се срещнем, щом приключиш с хотела, когато и да стане това. Ако се разминем, ще се чакаме на Морската гара на Макао в един и трийсет. Това е след два часа и половина. Ако успея да уредя канал за бягство, ще се качиш на последния скоростен ферибот за Хонконг. Аз ще взема този за Шънджън. Ще се скатаем за известно време, докато отмине бурята. Ще се смесим с местните. За да се съберем отново, когато моментът е подходящ.

— Добре. А какво правим със супербанкнотите?

— Аз ще се оправя с тях — каза Анджела.

— Къде са те?

— В няколко анонимни чанти за ръчен багаж, разхвърляни из града.

— Това не е отговор.

— Не мога да ти кажа нищо повече засега — отвърна Анджела. — Но, повярвай ми, опитвам се да пласирам парите колкото се може по-бързо. Играем за време, не за надмощие, запомни го. Убиецът допуска, че ще се опитаме да го измамим. Същото си мисли и рибарят. Можем да използваме това в своя полза. Можем да заложим парите като примамка.

— Имаш предвид като средство за отвличане на вниманието.

— В известен смисъл — каза Анджела. — Само дето ти ще си примамката. Искам от теб да забаламосаш пианиста, докато уредя сделка със слепия дядо. Ако си изиграем добре картите, можем да пробутаме фалшивите пари и на двете заинтересовани страни едновременно. Така, като отидат да си ги приберат, ще се избият помежду си. А ние ще им се измъкнем под носа с крадените камъни. С един куршум два заека.

— Това означава да загубим парите.

— Ние не ги щем тия пари — каза Анджела. — Проклетите хартийки носят нещастие. Те са капан. Колкото по-бързо ги пробутаме на единия от тия будали или и на двамата, толкова по-добре. Искам само сапфирите. Ако сме алчни, скоро ще сме мъртви.

— В такъв случай ще ми трябват доказателства, че мога да доставя стоката — казах аз. — Ако не вляза при акордьора с два тежки куфара, той ще се усъмни във всичко останало. Дори да ми повярва, че мога да му доставя парите, ще поиска от мен известни гаранции. Място, час, подробности. Може би и снимка. Ако не му дам доказателства, до пет минути ще ми види сметката.

— И за това ще се погрижа — каза тя. — Мотай го. Докарвай му се. Парите са на сигурно място. Засега ти стига да знаеш толкова.

— Не се чувствам комфортно да отивам там с вързани очи, Анджела.

— Точно затова трябва да ми вярваш, хлапе. Не можеш да знаеш къде са скрити парите. Поне засега. Ако ти кажа, това отслабва позицията ни в преговорите. Акордьорът може да разбере погрешно обстановката и да се опита да изкопчи от теб информация с бой. Ще ти изтръгне ноктите, за да му кажеш къде са скрити парите.

— Той може и за удоволствие да го направи.

— Затова ще носиш пистолет — каза тя. — И още едно-две нещица.

Анджела порови още малко в алуминиевия куфар и извади чанта от грубо зебло. Бръкна вътре и извади кожена кутийка за бижута, не по-голяма от портфейл, после се извърна и я постави върху дланта ми. Понечих да я отворя, но тя ме спря.

— Още не — каза тя. — Не отваряй това, докато не стигнеш до хотелската стая в „Тамани Хол“. А след като я отвориш, покажи я на акордьора. Това доказателство трябва да му е достатъчно.