Игри на изчезване

23

Куршумът се заби в предното стъкло буквално на сантиметри от мястото, където беше застанала Анджела. В стъклото цъфна паяжина, обля ни струя стъклен прах. Изстрел не се чу, така че аз разбрах какво става едва когато вторият куршум удари корпуса до мен.

Някой стреляше по нас.

Грабнах пистолета от сака и извърнах глава назад, като се опитвах да открия стрелеца в мъглата и дъжда. Откъде, по дяволите, идваше огънят?

Преди да успея да кажа нещо, Анджела ме сграбчи за яката и ме събори на палубата. Пистолетът ми падна от ръката и се плъзна под седалките. Още три куршума пробиха дупки в централната конзола, точно където бях стоял допреди миг. Отново не чух изстрели, само насеченото щап-щап-щап на попаденията. Парчета фибростъкло летяха във въздуха около главите ни. Майчице мила! Закрих с една ръка очи, докато с другата напразно се опитвах да открия слепешком пистолета.

Докато се опитвах да се ориентирам, Анджела вече бе пропълзяла до капитанската седалка. Един куршум се заби в облегалката на сантиметри от гърба й, но тя не трепна. Стисна щурвала и бутна напред ръчката на газта. Двигателите се събудиха с рев. Пурата потегли рязко напред. Анджела я направляваше, залегнала зад щурвала.

Откъде, за бога, идваха изстрелите?!

Трябваше ми оръжие. Дори звукът от насрещен огън понякога е достатъчен, за да възпре нападателя, но пистолетът ми беше изчезнал вдън земя. За сметка на това пък чантата за фитнес на Анджела беше на метър от мен. Закачих я с крак и я придърпах към себе си. Вътре калашникът беше още сух.

Щап! — още един куршум рикошира от корпуса на лодката, после още един проби челното стъкло. Докато Анджела увеличаваше скоростта, аз поставих пълнител и дръпнах ръчката, за да вкарам патрон в цевта. Градушка от куршуми се посипа по водата до нас, изстрелвайки високи гейзери пяна във въздуха. Поставих превключвателя на автоматична стрелба и свалих предпазителя. После с едно бързо движение опрях приклада до рамото си, излязох иззад стената на кабината и вдигнах оръжието, готов за стрелба.

Не се виждаше нищо.

Дъждът шибаше лицето ми, а въздухът бе толкова наситен с влага, че видимостта беше под двайсет метра. Вече бягахме, накъдето ни видят очите. „Сирена“ подскачаше и се друсаше като пияна по вълните. Мъглата си оставаше все така гъста, а черните дъждовни облаци караха деня да прилича на нощ.

Все още нямах представа кой стреля по нас. Цевта на автомата ми описваше дъга вляво и вдясно с надеждата да открие мишена. Хайде де, покажи се! Не виждах нищо освен запенената бяла бразда на лодката. Солена вода обливаше лицето ми, очите ми щипеха. В далечината различих тъмната брегова ивица и размазаните силуети на небостъргачите. Все пак добра новина — вярно, че се носехме слепешком по водата, но поне не се приближавахме към скалите със сто и четиресет километра в час.

Проврях се под парапета и преминах на десния борд, но точно в този момент лодката се вряза в голяма вълна и едва не ме изхвърли зад борда. След като се закрепих на крака, отново вдигнах автомата до рамото си. Нова градушка от куршуми, този път на откоси като от автоматично оръжие, вдигна фонтани във въздуха. И все още звук не се чуваше. Но огънят идваше отнякъде.

Изстрелях два патрона, колкото нашите нападатели да чуят изстрелите и да видят дулния пламък. Ответен огън. Понякога само това стига, макар сега да се съмнявах, че случаят е такъв.

Обърнах глава към Анджела и някъде зад нея, откъм левия ни борд, видях размазания силует на яхта със загасени сигнални светлини. В този момент още два куршума плеснаха във водата току до мен. Извърнах се. Явно бях гледал в грешната посока. Онези, които стреляха по нас, не бяха нито отзад, нито отстрани. Ах, дявол да го вземе!

Бяха точно насреща ни.

И ние се носехме право към тях.

Лодката беше черна и отчасти скрита зад няколко подаващи се над водата скали, близо до брега. Дъждът започваше да прогонва мъглата наоколо, но все още не виждах подробности. Можеше да е както рибарска лодка, така и скоростна моторница като нашата. По бялата пяна на браздата й се виждаше, че се движи бързо. Над палубата проблесна искра и покрай главата ми профуча пореден куршум. Ако карахме право напред, щяхме да се разминем на по-малко от десет метра. От това разстояние стрелецът на борда щеше да ни гръмне като зайци в клетка или просто да даде газ и да се вреже в нас. Анджела обаче не смени посоката. Вече беше късно за това. Ако забавехме ход, за да завием щяхме да се превърнем в лесна мишена.

— Ляво на борд! — извиках аз. — Черна лодка, на единайсет часа!

— Виждам ги — отвърна тя.

Едва я чух през рева на двигателите, плющенето на дъжда и воя на вятъра. Изстрелях още два патрона по посока на задаващия се насреща ни противник. Само секунди ни деляха от разминаването, затова реших да не давам на стрелеца възможност да се окопити. Вече се виждаше, че е черна пура, поне дванайсет метра дълга. Опитах се да различа хората на палубата, но пореден куршум вдигна пръски вода под мен и наруши концентрацията ми. Още два се забиха в корпуса ни. Аз залегнах зад борда и насочих автомата, готов за стрелба.

Доближихме се на пет метра един от друг.

Теглих един дълъг откос. Движехме се толкова бързо, че изобщо не видях по какво стрелям. Опитах се да насоча огъня към пилотската кабина, където би трябвало да се намира онзи, който управляваше лодката, но едва успявах да удържам автомата. В течение на няколко секунди се чувствах като на панаирджийско стрелбище. Проблясваха дулни пламъци. Пръскаха се стъкла. Искри ослепяваха очите ми. Дъждът шибаше. Нов куршум удари корпуса до мен и вдигна във въздуха вихрушка от стодоларови банкноти. Моят АК-47 риташе като бесен и плюеше струя от нагорещени гилзи. Анджела даде още газ. Аз изпразних целия пълнител и залегнах зад борда.

И тогава се врязахме в другата лодка.

От сътресението паднах по гръб. Сграбчих парапета и се вкопчих отчаяно в него, като се молех да не се преобърнем. Стрелбата престана. Нашата лодка се стабилизира и Анджела надникна над бордното табло. Видях я как се държи с ръце за капитанския стол. Направихме остър завой зад скалите в далечния край на острова, за да се скрием от нападателя. Предното стъкло на лодката беше мокро и цялото напукано, а откъм нейната страна изобщо го нямаше. Палубата беше покрита с отломки.

Хванах се за стола до нея и се издърпах нагоре. Още не бях седнал обаче, когато напипах нещо топло и мокро да се стича по лявата ми ръка. Пипнах се — кръв. Странно, не изпитвах никаква болка. По-скоро имах чувството, че всичко се случва на забавен каданс, а аз наблюдавам отстрани. Погледнах надолу и видях, че ризата ми е почервеняла. Не знаех как да реагирам. Усещах само дъждовните капки, които шибаха лицето ми с осемдесет километра в час. След няколко секунди усетих и болката — остра, нечовешка, караща зъбите ми да скърцат. Позната. Гледах изумен кръвта.

Една голяма вълна ме извади от унеса. Погледнах към автомата в ръцете си. Празен. Хвърлих стария пълнител и бръкнах в спортната чанта за нов. В този момент Анджела извика нещо, но не чух какво. Погледнах назад.

Черната пура правеше остър завой и се готвеше да ни последва.

По дяволите. Очертаваше се борба до победа. Докато ровех из чантата за нов пълнител, забелязах, че ръката ми не ме слуша. Вече бяхме набрали скорост и лодката ме подхвърляше като парцалена кукла. След Няколко секунди отново се чуха изстрели. Чувах куршумите как се забиват — пльок! пльок! — във водата зад нас. След като поставих пълнителя, дръпнах лоста за зареждане и се прицелих. Още след първия изстрел извиках от болка, защото откатът причини остра болка в ранената ми ръка. Въпреки това изстрелях кратък откос по лодката, която вече плаваше в следата ни.

Междувременно Анджела въртеше щурвала и си служеше с лостовете като пилот от Формула 1. Бяха минали само няколко секунди, но преднината ни се увеличаваше. Черната лодка подскачаше по следата ни далече назад. След като подминахме скалите, Анджела се обърна да ме погледне. Хванах се за подлакътниците на седалката и се опитах да се изправя, но се движехме прекалено бързо.

— Ранен ли си? — извика Анджела.

— Просто карай по-далече от тук.

— Ама кои бяха тия?!

— Да се махаме от Хонконг! — извиках аз.

Тя постепенно насочи „Сирена“ към открито море, възможно по-далече от брега, към малките островчета по протежение на пролива за Макао. Куршумите бяха престанали да летят около нас. Може би нашият нападател бе свършил мунициите или пък ги пестеше за по-нататък. Нямаше как да знам. Целият архипелаг беше като лабиринт, така че, ако се доберяхме до по-отдалечените острови, можеше да се каже, че сме му се изплъзнали. Двигателите зареваха, когато лодката се впусна в един прав участък. Далече напред се виждаше въртящият се прожектор на мачтата на голям товарен кораб. Чух отново сирената за мъгла. Плътно-черните върхове на Лантау Айланд се приближаваха бързо към нас. Заобиколихме отдалече, за да не ни видят от брега, после направихме завой и се насочихме към острова.

Което, както се оказа, беше грешка.

Засега бяхме извадили късмет. Поради бурята и усамотеността на мястото, където Сабо Пак бе укрил плячката си, не бяхме срещнали много плавателни съдове. Дори близкият бряг беше прекалено стръмен и скалист за строеж на пътища и къщи, така че никой не ни бе видял. Мъглата бе покрила всичко. Но вече не беше така. Ние бързо се отдалечавахме от нашето закътано местенце. Когато взехме още един остър завой, заобикаляйки острова и навлизайки в пролива, пред нас се изпречи последното, което искахме да видим. Патрулен катер.