Игри на изчезване

10

Мина цяла минута, преди да пусна дръжката на пистолета. Почуках отново и зачаках реакция. Нито не се случи. Надникнах, доколкото беше възможно, през шпионката. Тези неща не са предназначени за гледане в двете посоки, но в случая навътре се виждаше достатъчно, а не забелязах каквото и да било движение. Стаята беше празна.

Сложих си кожените ръкавици.

Всеки може да отвори врата с шперц, но съвременните брави с магнитни карти са по-трудни. Преди години можеше да свиеш универсалната карта от количката на камериерката или да се подмажеш на рецепцията, за да ти издадат дубликат, но вече не. В днешно време всяко влизане на камериерка се регистрира от ключалката с точност до секунда, така че, ако от стаята нещо изчезне, е достатъчно хотелската управа да прегледа записа от охранителната камера на етажа. Ако видят, че по същото време си излизал от асансьора, спукана ти е работата. Освен това рецепционистите ужасно са нахитрели и не издават току-така дубликати от картите. Искат документ за самоличност със снимка или поне да повториш буквално името и адреса, с които си регистриран. Навремето всеки мошеник с хавлиен халат можеше да получи ключ от която стая си поиска. Сега, ако се заключиш отвън и не отговориш на въпросите, които ти задават, ще те накарат да чакаш и ще изпратят с теб някого от охраната. Което не е добре.

За щастие, всяка врата си има слабо място.

Прекарах пръсти по долния ръб на ключалката. Напипах панел с електрически контакти. Наведох се да видя как изглеждат. Имаше един USB порт и една букса за включване на външна батерия при аварийно отваряне.

Извадих телефона от джоба си и го включих. След като зареди, извиках браузъра и зададох адреса на един нелегален хостинг сайт, за който съм абониран. С няколко кликвания открих списък с програми за различни видове хотелски брави. Повечето хора едва ли си дават сметка, че бравата на хотелската врата е компютър, но тя е точно това и като всеки компютър е уязвима на хакерски атаки. Зададох кода на производителя и натиснах няколко бутона. След секунди свалих програма, с която можех да отворя повечето врати в този хотел. Добре дошли в информационната епоха.

Извадих зарядното устройство на телефона си и свалих USB кабела от трансформатора. Свързах единия край с телефона и другия с USB порта под ключалката, после натиснах бутона за принудително рестартиране на телефона и изчаках да се зареди отново. Минаха няколко секунди, после екранът отново светна и новата програма се задейства. Щрак! Лампичката на ключалката светна в зелено и аз натиснах бравата.

Дявол да го вземе, един ден всеки ще може да ми върши работата.

След като влязох вътре, извадих отново пистолета. Не исках да рискувам. Апартаментът беше огромен и минималистично обзаведен, с абстрактни картини в ярки цветове, окачени по стените. В Макао такива хотелски стаи са нещо обичайно. Случва се някой милиардер да дойде от Сингапур за уикенда и да наеме цял етаж с апартаменти по две хиляди евро на нощ. Вратите и стените са боядисани в един и същ цвят — слонова кост; подобен е и цветът на кожените или пластмасови мебели. Този беше на две нива; изчистена вътрешна стълба от черен мрамор водеше към спалните горе. От тавана на горния етаж тръгваше изкуствен водопад, стичаше се по стената на дневната и пълнеше малък басейн.

Би било красиво, ако целият апартамент не бе изтърбушен и преобърнат наопаки.

Имаше вид, сякаш цяла орда бе минала през него, разрушавайки всичко по пътя си. Това в никакъв случай не бяха последици от пиянско парти, излязло извън контрол. Бяха търсили нещо. Една от картините висеше на връвта си от стената, платното беше нарязано с нож, някой бе проверявал за скрити кухини. Канапетата бяха пострадали още повече. Бяха изкормени, две от тях лежаха с краката нагоре до водопада, подът наоколо беше застлан с пух и парчета дунапрен. Възглавниците бяха нарязани на ленти. Очевидно бяха ровили навсякъде. Някаква рокля плуваше в басейна. Направих крачка напред и под краката ми изхрущя стъкло.

Опитах панела с електрическите ключове до вратата. Повечето осветителни тела бяха изпотрошени, но вградените в тавана лампи още работеха. Натиснах бутона с надпис „пълно осветление“ и непрозрачните завеси на прозорците се разтвориха; в помещението нахлу ярка слънчева светлина. Фасадите на съседните хотели трептяха в маранята.

Насочих се към кухнята и отворих най-близката врата с вдигнат пистолет. Баня, празна. След като погледнах зад канапетата до разбития телевизор с плосък екран, тръгнах нагоре, към спалните. Исках да се убедя, че съм сам. Чаршафите в голямата спалня бяха смъкнати на пода, матракът беше разрязан практически на две. Вентилаторът в банята се въртеше, но и там нямаше никого. Отворих вратата на душкабината, по която имаше още кондензат. И там нищо. След като огледах всички стаи и всички килери и гардероби, прибрах пистолета и въздъхнах дълбоко.

Бях сам.

Които и да бяха опустошили стаята, сигурно бяха бързали. При такова претърсване се вдига много шум, така че, щом се бяха убедили, че няма да открият онова, което търсят, те положително се бяха изнесли. Казах си, че сега е мой ред. Трябваше да проверя дали това наистина беше стаята на Анджела и ако да, какво бе правила тук.

Не беше останало много, за което да се хвана. Под съсипания матрак открих черен сак, същия като моя. Беше пълен до половина и с разкопчан цип. Наведох се и бръкнах в него. Вътре имаше измачкана червена рокля „Ермес“ и чифт обувки с високи токове и червени подметки. „Кристиан Лубутен“. Скъпа работа. В страничния джоб намерих празно флаконче от парфюм без етикет. По чантата нямаше никакви отличителни белези. Нито етикет от авиокомпания, нито табелка с име. Можеше да е на Анджела, можеше да е и на всеки друг. Кой би могъл да каже.

Влязох отново в банята. Нямаше подредени тоалетни принадлежности, но до мивката видях прекатурена чаша от кафе; в засъхващата кафява локвичка се бяха изсипали фасове. Отстрани имаше два пакета марлборо — единият полупразен, другият неотварян.

Затворих очи и вдишах дълбоко и бавно през носа си. Усетих застояла миризма на цигари и пасион фрут. Това реши въпроса. Името на регистрацията, стилът на апартамента, малкото заварени вещи — всичко отговаряше. Не беше капан. Анджела наистина бе отседнала тук.

Това беше нейното леговище.

А защо тогава ме бе повикала? И къде беше сега?

Вероятно бе напуснала преди около два часа. Разлятото кафе беше изстинало, сметаната хващаше коричка. Отидох до стълбите и погледнах надолу към дневната. До преобърнатото канапе имаше пепелник, преливащ от фасове. Анджела винаги е била страстна пушачка. Когато не работеше, предпочиташе „Парламънт“, но и „Марлборо“ не отказваше. С всяка смяна на самоличността си сменяше и марката.

Застоялата миризма показваше, че не си е тръгнала току-що.

Слязох на долния етаж за още един оглед на дневната и кухнята. В пространството около водопада нямаше почти нищо, ако не се броеше плуващата във водата рокля и малко разпилян дунапрен от възглавниците на канапетата. Извадих роклята, за да я огледам. Беше коктейлна рокля с етикет на Том Форд. На дъното на басейна имаше и купчина лъскави модни списания. Предположих, че са били обичайните няколко броя, които хотелската управа оставя за гостите на салонната масичка.

В малката кухня натрапниците бяха изпотрошили почти всичко стъклено. Подът беше застлан с дебел слой отломки, в стенните шкафове нямаше нищо. В хладилника видях само две бутилки минерална вода, неотваряни. Минибарът беше опустошен. Около канапето се въргаляха двайсет-трийсет бутилчици с алкохол. Някои бяха счупени.

Тези хора доста се бяха позабавлявали. Бяха изпочупили всичко, до което се бяха докопали — столове, чинии, чаши. На килима имаше смачкан „Тоблерон”.

Какво, за бога, бяха търсили тия животни? Не, не просто бяха търсили нещо.

Бяха оставили послание.

Пристъпих до бюрото, върху което имаше листа за писане и пликове с логото на хотела, както и дежурното писмо за добре дошли от управата, очевидно недокоснато. Погледа ми привлече хотелският сейф. Оказа се доста по-добър от онези, които повечето хотели могат да си позволят. Беше достатъчно голям да побере раница и можеше да издържи почти на всяко бедствие. Отваряше се със седемцифрен код, зададен от електронна десетцифрена клавиатура. Беше от някакъв супер нов материал, който не се изкривява или топи лесно. Ха! Изглеждаше напълно не на място тук.

Коленичих, за да го огледам по-добре. Върху клавиатурата имаше петно, сякаш от кал. Черно и плътно като мастило. Пипнах го. По пръста ми полепнаха тъмни люспи. Засъхнала кръв. Няколко мига гледах втренчено сейфа.

Не беше отварян.

Опитах дръжката, за да се убедя, че не ме лъжат очите. Вратичката не помръдна. Сейфът беше заключен. Вандалите си бяха тръгнали, преди да успеят да го разбият. По драскотините личеше, че се бяха опитали да го отворят със сила. Бяха се помъчили да го изтръгнат целия. И пак не бяха успели. Сейфът беше здраво закован за пода. И после явно се бяха отказали. Само бяха измъкнали навън чекмеджетата.

Потрих ръце. Отварянето на хотелски сейф не е сложна задача, но очевидно тези типове не разполагаха с нужните познания. За да си касоразбивач, е нужно търпение, а те май не бяха от търпеливите.

Днес ми вървеше.

Най-напред въведох няколко фабрични кода. При сейф като този всеки гост на хотела задава свой собствен седемцифрен код. Това е чудесно, но какво правим, ако някой от гостите го забрави? Това е неизбежно и изисква авариен код, който елиминира този на клиента. И тук в играта влиза фабричният код. Той е зададен от производителя и отваря безотказно сейфа при всякакви обстоятелства. Някои модели сейфове се отварят със седем нули; ето защо аз опитах най-напред тази възможност. После опитах с цифрите от нула до шест във възходящ ред, после само четворки, после само шестици. Това са най-често срещаните аварийни кодове. Пак не уцелих. По дяволите.

За да съм сигурен, че съм пробвал всички очевидни възможности, преди да продължа нататък, зададох и двата най-често срещани кода, които потребителите сами си генерират. Единият е съвсем очевиден: 1234567. Не стана. Другият е 8675309 — номерът на Джени от едноименната песен на „Аеросмит“. Невероятно е колко много хора използват този глупав, но лесно запомнящ се номер като код за сигурност. Не и Анджела, разбира се, но защо да не опитам? И този път не стана.

Пробвах нов подход. Извадих от портфейла си една от черните кредитни карти „Виза“. До клавиатурата имаше малка златиста табелка с името на производителя, закрепена с четири винтчета. Всеки път когато съм виждал прикрепена към сейф табелка, под нея е имало нещо — понякога бутон за рестартиране или отпечатан код, или авариен телефонен номер.

С ъгълчето на картата много търпеливо и внимателно развих винтчетата — бавен и тегав процес, най-меко казано. Но след като свалих табелката, ударих джакпота. Отдолу имаше малка дупчица приблизително с размера на писец на химикалка. Бутон за рестартиране.

Бинго.

Изправих се, отидох до бюрото, разрових книжата и свалих кламера от писмото за добре дошли. Изправих го и се върнах при сейфа. Виждал бях и преди такива дупчици. Вътре в тях се намира бутончето, което елиминира цялата електронна система на сейфа. Вкарах вътре края на кламера и с кредитната си карта натиснах и леко завъртях закривената част, докато усетих как потъна навътре. Чу се тихо избръмчаване и резето се дръпна. Voila. Сграбчих дръжката и отворих вратичката.

Когато видях какво има вътре, не повярвах на очите си.