Игри на изчезване

14

Зърнах за миг отражението му, докато минавах през въртящата се врата на „Тамани Хол“. От това разстояние се виждаше само някакъв размазан силует, но мен са ме следили достатъчно през годините, за да ги различавам безпогрешно. Видях как ме гледаше; очите му пробиваха дупки в тила ми. Хм. Сигурно ме бе забелязал на слизане. Не е трудно да откриеш някого в един хотел, ако имаш достъп до редиците с асансьори. След като излязох на улицата, го видях как се шмугна без усилие през въртящата се врата и закрачи след мен.

Анджела наистина беше загазила.

Завих наляво към „Котай“. Вече наближаваше обед и слънцето беше високо в небето. Никъде не се виждаше сянка, горещ въздух се издигаше на талази от нажежения тротоар. Сложих тъмните очила и избърсах потта от челото си. Очертаваше се дълъг ден.

Портиерът ми кимна, когато минавах покрай него, и посочи с ръка към чакащите таксита. Покрай бордюра се бяха наредили на опашка коли в характерното черно и бяло. Аз поклатих глава и продължих пътя си. Кръстовището пред хотела беше буквално застлано с лъскави визитки на проститутки и жени, предлагащи „частен стриптийз“. Имаше и всевъзможни други отпадъци. Бирени бутилки. Фасове. Скреч карти. Докато подритвах по-едрия боклук, се опитах да видя по-добре отражението на преследвача си в огледалните витрини на казиното. Само след секунда го различих сред тълпата.

Човекът определено беше подходящ за отредената му роля. Все едно на лицето му бе написано с големи букви „гангстер“. Беше на около двайсет и пет, с нищо незабележим като физика. Издаваше го само наперената походка. Беше с бяло спортно сако и дизайнерски слънчеви очила, твърде големи за лицето му, както и златен ланец, който му стигаше до пъпа. Ролексът на китката му беше голям като водомер и имаше вид на златен. Подтичваше, сякаш бързаше занякъде, но когато забавих крачка, се закова на място. Не успях да огледам добре лицето му, но видях, че бе забучил клечка за зъби в ъгъла на устата си, а изпод яката му се подаваха избелели татуировки. По дяволите. Можеше направо да ми подаде визитката си.

Освен това не си даваше много труд да спазва дистанция. Беше на десетина-дванайсет метра зад мен и ме настигаше бързо, явно без да му пука, че може да го видя. Преди да бях изминал половината от разстоянието до булеварда, той извади телефон и го залепи за ухото си. Отдалече имаше вид, сякаш провежда разговор, но не го чух да казва нищо. Нито го видях да набира номер. Аматьорска грешка след аматьорска грешка. Човек се преструва, че говори по телефона, главно за да прикрие лицето си, макар в днешно време номерът да е до такава степен изтъркан, че и пред малки деца не минава. Все едно ме гледаше през дупка, изрязана във вестник, като шпионите в старите комикси.

Аз ускорих крачка.

Към края на пряката имаше няколко палмови дървета. Казах си, че е редно да науча нещо повече за този тъпак, а палмовата горичка щеше да ми свърши добра работа за целта. Досега го бях видял само от разстояние или отразен в стъкло, но следващите ми действия спрямо него щяха да зависят от начина, по който изглеждаше отблизо. Ако беше мускулест и жилав например, едва ли би било добра идея да го подмамя в някоя сляпа уличка и да го млатя, докато пропикае кръв. Ако пък беше с телосложение на спринтьор, нямаше смисъл да свърна зад първия ъгъл и да си плюя на петите. Винаги можех да разчитам на глупостта му, но ако се окажеше интелигентен, това не можех да го предвидя. Познавал съм гангстери, които са се оказвали много по-умни, отколкото са изглеждали на пръв поглед.

Бръкнах в сака, преметнат през рамото ми, и напипах полупразния пакет цигари. Преди много години Анджела ми бе показала един трик за такива случаи, който по принцип се свеждаше до това, че човек може да гледа накъдето си ще, докато пуши. В Ню Йорк например на всяка пресечка има застанали хора с цигари в ръка. Ако просто седиш на едно място и не правиш нищо, изглеждаш подозрително. Но запалиш ли цигара, можеш да се мотаеш цял ден и никой нищо да не си помисли. Един пушач може да заговори непознат човек на улицата или да се разхожда, където му скимне, без на някого да светне сигнална лампичка. За съжаление, в Макао хората не пушат както нюйоркчани. Ако всеки започне да се спира на улицата, за да закрие пламъчето с ръка, докато си пали цигара, целият град ще спре да се движи. Така че се налагаше да импровизирам.

Понечих да си извадя цигара, но изпуснах пакета на земята.

Няколко цигари изпаднаха още докато го държах и отскочиха от сака, после се затъркаляха на тротоара около мен. Изругах на глас за по-убедително. Трябваше сцената да изглежда напълно естествено. Всеки изтърва по нещо. Обърнах се, направих няколко крачки към моя преследвач и се наведох да ги събера. Извих глава на една страна и като се мъчех да си придам засрамен вид, погледнах към него през една пролука между палмовите дървета. Беше на не повече от три-четири метра от мен.

Бинго.

Той беше извърнал глава и телефонът закриваше лицето му, но виждах останалото. Лошо: изглеждаше силен и бърз. Имаше дебели ръце и дълги жилави крака. Тази негова наперена походка се дължеше на хиляди часове, прекарани във фитнеса. Татуировките на шията му стигаха до косата, а една от тях изобразяваше глава на дракон. Нещо издуваше сакото му от лявата страна, между мишницата и колана. Докато се движеше, подплатата се закачаше във въпросното нещо. По дяволите, и насън бих разпознал формата му.

Събрах си цигарите от земята и ги издухах от прахта.

Трябваше да го давам спокойно.

Не ми бе за пръв път да ме следят. Трябваше просто да го изпързалям по класическия начин. Обърнах се и тръгнах, сякаш нищо не се бе случило. Запалих цигара и пуснах пакета обратно в сака.

Да му избягам беше невъзможно. Макао е град, строен за пешеходци. Тротоарите по всяко време са пълни с хора, които се бутат и блъскат. Често поради липса на място слизат и ходят по платното, предизвиквайки безкрайни задръствания. За да се избегнат катастрофи, на много места са построени покрити пешеходни надлези, до които хората се качват с ескалатор. Много от тях водят право към някое от многобройните казина или към мол. В този град човек никога не е на повече от триста метра от игрален автомат. Мрежата от пешеходни надлези е толкова неизбродима, че можеш да стигнеш от единия край на булевард „Котай“ до другия, без да стъпиш на земята. Огледах се внимателно.

Докато се движехме по улиците, моят преследвач щеше да върви без особено усилие по петите ми. Пешеходците нямаха голямо значение, понеже нямаше къде да се скрия. Ако свиех наляво, и той щеше да свие наляво. Ако пресечах улицата, щеше да ме види и да пресече след мен. Каквото и да направех, щеше да има достатъчно време да реагира. Дори между нас да имаше двайсет-трийсет души. Докато останех на равнището на улицата, той винаги щеше да е зад мен.

Булевард „Котай“ е дълъг колкото Стрипа във Вегас и също толкова задръстен. Минах покрай няколко таксита, които чакаха да светне зелено, но шофьорите в Макао нямат право да вземат клиенти от кръстовище. Ако се опиташ да ги спреш на светофар, просто те отминават. Трябваше да ползвам пиацата пред някое казино, тоест да дам на преследвача си достатъчно време да си осигури собствен транспорт.

Погледнах нагоре. Най-добрата ми възможност бяха покритите пешеходни мостове. Ако използвах ескалатора, той щеше да ме последва. Това би скъсило дистанцията помежду ни, но ако стигнех до горната площадка с трийсетсекундна преднина, може би щях да успея да се шмугна в казиното и да изчезна. Казината са проектирани отвътре като истински лабиринти, пълни с дълги коридори, еднопосочни ескалатори и зле обозначени изходи, като всичко това е предназначено да ти попречи да си тръгнеш. Дори ако моята опашка успееше да ме последва вътре, щеше да му се наложи да скъси максимално дистанцията. А ако не го направеше, щях да свия зад първия ъгъл или да се шмугна в някой магазин, докато не гледаше.

Да. Това беше най-добрият ми шанс.

Изчаках реда си за ескалатора. На стъпалото пред мен имаше семейна двойка с обемисти чанти, така че не можех да се провра покрай тях и да мина напред. Погледнах крадешком зад гърба си и видях моя преследвач няколко стъпала по-назад. Беше се подпрял с яката си ръка на движещия се парапет, сякаш се готвеше да вземе с един скок разстоянието до мен. За щастие, някакъв старец с платнена шапка беше точно зад мен, а зад стареца три момичета в тийнейджърска възраст с боядисани в неонови цветове коси цъкаха съсредоточено на мобилните си телефони. Ако станеше блъсканица, щеше мигом да избухне скандал.

Когато семейната двойка пред мен слезе, се затичах по надлеза и бутнах стъклената врата на близкото казино. Казваше се „Хард Рок“ — американска верига, замислена да пресъздава атмосферата на класически рок концерт, с всякакви атрибути от съответната епоха, закачени по стените. Имаше дори счупена китара от някаква група, за която не бях и чувал. От уредбата гърмеше рок балада от отминала епоха, мокетът вонеше на цигари и стекове на скара. Навсякъде имаше разлепени реклами за концерт на кънтри музика, както и големи цветни снимки на сочни чийзбургери. Стигнах до стълбището, което водеше надолу към игралната зала. Отляво имаше щанд за сладолед с гигантска статуя на Елвис на витрината. Чух как моят преследвач бутна силно вратата и влезе в заведението. Някаква старица му изкрещя нещо на китайски.

Не беше изостанал достатъчно.

Игралната зала беше на пет-шест метра под мен. За разлика от американските казина, които се състоят от едно голямо помещение, тук залите са разделени с преградни стени. За да стигне човек до машините и игралните маси, трябва задължително да мине през проверка за сигурност. По двама униформени пазачи, застанали от двете страни на пътеката, прекарват гостите през метален детектор. Не чак като на летищата — няма лента и рентгенов скенер, не те карат да си сваляш колана и обувките, не ти ровичкат в багажа и т. н., - но деветмилиметров патлак в колана ти ще хванат задължително. Проверката е предназначена тъкмо да не допуска хора като мен край масите за бакара. Което беше проблем.

Но пистолетът все още се намираше в сака на рамото ми.

Бръкнах в него с лявата ръка и порових вътре, докато пръстите ми докоснаха хладния метал. Заврях колта колкото се може по-надолу под нещата си, за да съм сигурен, че няма да го изсипя. Следващият ми ход щеше да бъде твърде деликатен и ако се провалях, последното нещо, което исках, бе от нещата ми да изпадне зареден пистолет. После тръгнах с енергична крачка към охраната, като оставих дръжката да се изхлузи от рамото ми и същевременно извърнах глава назад, сякаш бях чул някой да ме вика по име.

При което се блъснах в един от пазачите, препънах се и залитнах напред.

Разбира се, всичко трябваше да изглежда напълно естествено. Двамата се сблъскахме фронтално и аз едва не го съборих по гръб на земята. Още един глупав западен турист, който не си гледа в краката. Сакът се изплъзна от ръцете ми и падна на половин метър зад гишето за проверка, без да мине през металния детектор. Мобилните ми телефони и единият от паспортите се изсипаха на пода. Цяла пачка хонконгски долари се разпиля по мокета. Пазачът отскочи назад, след като се блъснах в него, но после ме хвана дружелюбно с ръце за раменете, за да се убеди, че нищо ми няма. Аз се престорих на изпаднал в шок и на свой ред го сграбчих за ръката, за да не падна.

Той започна да ми се извинява на кантонски, но аз не го слушах. Без да ми мигне окото, подхванах една високопарна тирада с най-дразнещо снизходителния си американски акцент. Защо не гледаш къде ходиш бе, глупак! Ами че очилата ми са в този сак! Пристъпих напред и започнах да събирам по пода изпадалите си вещи.

Пазачът отново ме спря. С любезни извинения той постави ръка на гърдите ми и кимна по посока към машината, после наведе глава и леко ме побутна към нея. Аз я погледнах учудено, като че ли не я бях забелязал, и после отново го изгледах кръвнишки, сочейки с жестове към сака си, ограничен от езиковата бариера, после с недоволно мърморене минах през металния детектор. Разбира се, той не изписка. Пистолетът ми си беше в сака и вече се намираше от другата страна на гишето.

След като преминах проверката за сигурност, аз се наведох и демонстративно започнах да тъпча нещата си в сака. Пазачът, вече червен като цвекло в лицето, коленичи, за да ми помогне, но аз го пернах през ръцете да не посяга към парите ми. Колегата му наблюдаваше сцената, също видимо смутен. След като си прибрах всичко, аз отново преметнах сака през рамо и размахах пръст.

— И да внимаваш занапред, чу ли! — казах му строго аз. — Можеше да ми счупиш нещо.

Докато се отдалечавах към казиното, продължавах да сумтя и да се заканвам гневно. Не исках пазачът да събере кураж, за да ме накара да мина още веднъж през рамката, този път с багажа си. Хотелските служители в Макао, дори униформената охрана, се държат подчертано почтително към чуждестранните туристи. Не знам каква е причината, макар че може и да е в спомена за четиристотинте години колониално господство. С малко американска арогантност и набиване на обръчите успях да вкарам пистолета си в казиното. Развеселено поклатих глава.

Обърнах се и погледнах назад тъкмо навреме, за да видя как моят преследвач се заковава на място пред металния детектор. Той не се бе подготвил за това и нямаше никакъв шанс да влезе след мен с пистолета под якето. За миг погледите ни се срещнаха. Знаех, че ме гледа с омраза иззад слънчевите си очила. Той беше до тук. От казиното имаше двайсет-трийсет потенциални изхода, така че нямаше никакъв шанс да ме открие отново. До пет минути щях да съм изчезнал. Усмихнах му се широко.

Късмет следващия път, тъпако.