Игри на изчезване

42

Слязох бързо надолу по стълбите и изскочих на улицата. Надявах се планът на Анджела да се окаже добър. Щом слязох от бордюра, едва не ме бутна кола. Шофьорът наду клаксона и даде газ. Шантави хора! Някъде наоколо сигурно имаше такси. Малко по-нататък, близо до ъгъла, видях автомобил в черно и жълто да спира на светофара. Препречих му пътя с вдигнати ръце, за да съм сигурен, че таксиджията ще ме види и няма да отпраши под носа ми, после се метнах в колата, размахах няколко банкноти под носа му и му дадох адреса. Стигнахме за по-малко от пет минути. Когато той ми спря да сляза, аз му подадох още две банкноти и му казах да не ме чака.

Бяхме пред „Лотус Вейл Апартмънтс“.

Чувствах се глупаво да се връщам тук след случилото се предишния път, но нямах избор. Трябваше ми екипировка. Поне два пистолета. Нови ръкавици. Евентуално мобилен телефон. Ботиста беше единственият, който можеше да ми набави всичко това. Ако имах късмет, щях да приключа тук, преди да ме бяха усетили.

Сградата беше странно притихнала. Наркоманчетата от партера се бяха разкарали, в апартаментите не дънеше музика. Дори през тънките картонени врати не се чуваше никакъв звук. В място като това купонът никога не спира, но сега навсякъде цареше призрачна тишина. Когато стигнах до четвъртия етаж, на стената имаше пресен надпис със спрей: Забрави всяка мисъл за…, и краят липсваше. Сякаш авторът му се бе отказал на средата на изречението. В ъгъла имаше захвърлен флакон с боя, може би просто му бе свършил материалът. Макар че това обяснение не ми звучеше особено убедително.

Какво, по дяволите, бе станало тук?

Каквото и да се бе случило, очевидно всички се бяха изнесли по спешност от сградата. Вратите на някои от апартаментите зееха отворени. На пода се търкаляше малка гумена топка. Вдигнах глава и погледнах нагоре в стълбищната клетка, но и по високите етажи не видях жива душа. Целият бардак беше опразнен. Клошарите бяха изчезнали. Наркоманите ги нямаше. Чувах само собственото си дишане, пльокането на капки вода от ръждясалите тръби и скърцането на старата сграда, която бавно се слягаше надолу.

— Ботиста? — извиках аз достатъчно силно, за да ме чуят на последния етаж. — Има ли някой тук?

Отговор нямаше. Изчаках малко с надеждата, че все някой ще реагира, но чух само далечен вой на полицейски сирени. Прехапах устната си. Нещо не беше наред, обзе ме лошо предчувствие. При нормални обстоятелства бих си тръгнал, но сега се състезавах с времето. Погледнах часовника си. До полунощ оставаха двайсет минути.

И осемдесет до изтичането на дадения ми срок.

Продължих да се изкачвам нагоре, като търсех признаци на живот или следи от онова, което се бе случило тук, но не виждах нищо. За момент си помислих, че полицията може да е опразнила сградата, но нямаше нито жълта полицейска лента, нито разбити врати, нито пък други следи от насилие. При специална операция се нахлува внезапно и се действа светкавично, за да не могат пласьорите да изхвърлят стоката в тоалетната. Ако властите искаха да ударят толкова голяма сграда, щяха да докарат десетина-двайсет полицаи с пълно бойно снаряжение, да разбият входната врата и дори да хвърлят вътре няколко зашеметяващи гранати за по-сигурно. Повечето от наркоманите щяха да си тръгнат мирно и тихо, но поне двама-трима от постоянните обитатели щяха да реагират както подобава. Щяха да се виждат разбити врати и строшени мебели, а подът да е осеян с парчета стъкло. Докато сега нищо не говореше за подобна акция.

Когато най-после стигнах до дупката на Ботиста, вратата беше открехната. Бутнах я с крак и надникнах вътре.

Никой. Празно.

Апартаментът беше толкова мръсен и разхвърлян, колкото го бях видял първия път. По пода се търкаляха празни кенове от бира, оранжеви капачки от игли на спринцовки и малки целофанени пликчета. Стаята изглеждаше значително по-голяма без надрусаните наркомани, налягали по пода, но освен това почти нищо не се беше променило. Някои от найлоните на прозорците ги нямаше, но това бе всичко. През дупките в стената повяваше хладен нощен въздух.

Отметнах завесата от мъниста и влязох в задната стаичка, работния кабинет на Ботиста. И веднага вдигнах длан пред устата си. Помещението приличаше на декор за филм на ужасите. Върху отсрещната стена имаше огромно кърваво петно, което се беше стекло в локва на пода. Известно време го гледах изумен. Наоколо имаше и други кървави локвички, някои на метър и половина една от друга. Не беше нужен експерт, за да отгатне, че това е кръв. Петната бяха пресни, на не повече от няколко часа. Краката ми сякаш се бяха сраснали с пода.

Някой бе умрял тук.

Никой човек не би могъл да оцелее след такава кръвозагуба. Стените бяха покрити със струи артериална кръв. Нормалният индивид изпада в кома, ако загуби литър и половина от кръвта си. Което не е кой знае колко много — една бутилка минерална вода. Организмът изпада в хиповолемичен шок.

По формата на локвите кръв на пода се виждаше, че някой бе влачил трупа. Следите водеха обратно към завесата от мъниста.

Божичко. Нищо чудно, че всичко живо се бе изнесло на бърза ръка от тук. Това си беше местопрестъпление, а ченгетата още не го бяха надушили.

Нямах време да разследвам. Първата ми мисъл бе, че някоя отрепка е прерязала гърлото на друга отрепка, а Ботиста е трябвало да се примири с последиците от инцидента. Всеки път когато в бардак като този стане убийство или настъпи смърт от свръхдоза, всички се изпаряват по най-бързия начин. И понеже такива неща са ежедневие сред наркозависимите и отчаяните от живота, аз нямах причини да мисля, че Ботиста просто не се бе скатал някъде, докато отмине бурята.

Поне се надявах да е така.

Огледах се още веднъж наоколо, за да се убедя, че нямам компания, после заобиколих много внимателно локвата кръв и пристъпих към барплота, където го бях видял да прибира оръжията. Отворих вратичките на шкафа, за да проверя дали вътре няма труп, после започнах да търся нещата, които ми бяха необходими. Повечето от чекмеджетата бяха празни, но под мивката имаше разни почистващи препарати. Намерих и стара кутия с латексови ръкавици, затисната зад шише амоняк. Бях се надявал да пратя Ботиста да ми купи нови кожени ръкавици, но си казах, че сега едва ли му е до мен. Извадих два чифта и ги натъпках в сака си. Сега ми трябваше само пистолет. Щях да мина нататък, когато забелязах големия сив брезентов вързоп, заврян най-отзад в пространството под мивката. Бинго!

Измъкнах го и го развих върху барплота. Вътре бяха пистолетите на Ботиста. Повечето ги бях виждал вече, но имаше и няколко нови. Най-големият беше някакво узи, завито във вестник, което изглеждаше, сякаш го бяха въртели цяла нощ в бетонобъркачка, пълна със сух чакъл. Беше покрито с дълбоки драскотини и вдлъбнатини от удари, а и рамата беше леко изкривена. Колкото и да ми се искаше да се сдобия с автоматично оръжие, това нещо имаше вид, сякаш можеше да избухне в ръцете ми.

Продължих да оглеждам, докато открих нещо по като за мен — един „Валтер П22“ с дълъг черен заглушител, завит на цевта. Този пистолет не се отличава нито с голяма начална скорост, нито с дулна енергия, но със заглушител е почти безшумен. Извадих пълнителя. Беше зареден докрай, дори имаше патрон в цевта. Поставих пълнителя обратно и пуснах валтера в сака си. Ако Ботиста се появеше отнякъде, щях да му платя. Двойно при това. Не исках да си тръгна от тук със съзнанието, че дължа някому нещо. Извадих от портфейла си визитката му и набрах номера. Затиснах телефона между рамото и бузата си, докато хвърлях по един поглед на останалите пистолети.

Телефонът на Ботиста започна да звъни.

Взех един малък хромиран револвер с къса цев и вдигнат нагоре ударник, който събираше в барабана си пет патрона.22 калибър. Подържах го малко в ръка, после няколко пъти го пъхнах в джоба си и го извадих, за да се убедя, че ми пасва. Беше като че ли твърде малък за ръката ми, но в случая това беше предимство понеже нямаше да привлича внимание. Освен това имаше вид на прясно почистен, което едва ли можеше да се каже за останалите оръжия. Беше малък, лек и мощен. Точно каквото ми трябваше.

На третото позвъняване някой вдигна. Няколко мига по линията се носеше само бял шум, после чух дишане.

— Ало? — казах аз. — Има ли някой там?

— Ало — каза непознат глас.

Плътен, мъжки, с неопределен акцент. Мъжът можеше да е американец или англичанин, или някакъв съвсем друг.

— Търся Ботиста — казах аз. — Кажете му, че клиентът е на телефона.

— Ботиста не е в състояние да ви се обади — каза мъжът.

Повдигнах ризата си нагоре, обелих малко тиксо от найлоновите торби на прозорците и закрепих малкия пистолет за корема си. Не беше особено здраво, но щеше да свърши работа. Внимавах да не залепя ударника или барабана, за да съм сигурен, че ако се наложи да го ползвам по спешност, револверът ще е готов за стрелба.

— В блока съм — казах аз. — Какво става тук, дявол да го вземе? Какво се е случило?

— Ботиста трябваше да си отиде.

— Ще се връща ли?

— Не и в този си живот — каза мъжът.

Стомахът ми се сви. Изведнъж съзнанието за случилото се ме връхлетя с пълна сила. Главата на Сабо. Стрелецът в залива. Черната моторница.

— Кой сте вие? — попитах предпазливо аз.

— Аз съм този, у когото е главата — отвърна мъжът.