Игри на изчезване

54

Джони даде газ и вратата се затвори от собствената си инерция, докато гумите свиреха на завоя. Размахах ръце, за да се хвана за нещо. Джони караше като побъркан, лимузината прелиташе над гърбиците по пътя, устремена към изходната рампа, докато той се бореше с волана. На следващия завой се отъркахме в една от бетонните колони. От удара паднах на пода, а когато се изправих, вече бяхме излезли от гаража. Джони профуча покрай пазача на паркинга с надут клаксон и без да намали скоростта, изхвърча със занасяне на булевард „Котай“.

По това време на нощта главната артерия на Макао беше претъпкана до краен предел. Тротоарите гъмжаха от пияни туристи, а шестте улични платна бяха задръстени с коли от Града на мечтите чак до „Монте Карло“. Пешеходци се движеха по средата на булеварда, без да им пука. Но Джони беше хитър. Вместо да намали скоростта, за да се влее полека в движението, той ускори, пресичайки и трите насрещни платна. Двигателят ревеше. С педал на газта, опрян в пода, Джони се стрелна на червено през кръстовището и продължи покрай каналите на „Венишън“. Натисна клаксона и сви в лявото платно, качи се за кратко на тротоара, но се върна на платното малко преди да бяхме помели групичка пияни японци. Когато стигнахме до първата пряка, той сви в нея със занасяне на задницата и продължи по централното платно.

И този път в далечината се чуха полицейски сирени. Извих глава назад да видя колите, но още не бяха навлезли в зрителното ми поле. При бягство с автомобил първите пет преки са най-опасни. Ако ченгетата изобщо решат да те гонят, ще започнат от там. В огромната си част банковите обири приключват в рамките на този периметър. Да не говорим, че много обирачи на банки не успяват дори да излязат от вратата. Ако обаче изминете повече от пет преки, без ченгетата да ви дишат във врата, положението започва да става по-оптимистично. Засега не виждах патрулни коли да се движат зад нас, но това нищо не означаваше. В такова движение човек няма да види и собствената си майка.

През задното стъкло на колата се виждаше „Тамани Хол“. По половината кула светеха ярките светлини на сигнала за евакуация, докато видеоекраните на другата половина все още показваха рекламни клипове. Миг по-късно полицейска патрулна кола закова спирачки пред нас точно когато тълпа пияни комарджии и сънливи туристи започнаха да се изсипват на улицата. Поех дълбоко дъх.

Когато навлязохме сред мочурищата, Анджела каза на Джони нещо на кантонски и той отне газта. Колата намали скорост, мина по моста към Северния полуостров и се сля с трафика като хамелеон. А когато навлязохме в историческата стара част на града, тя практически се загуби сред огромните лимузини и други абсурдно грамадни луксозни возила. За нула време преминахме може би покрай дузина бижутерийни магазини.

Ръцете ми трепереха от адреналина, ушите ми пищяха. Понечих да кажа нещо, но Анджела издаде разтревожен звук и сложи ръка на рамото ми, после дръпна яката ми назад, за да огледа пораженията.

— Какво стана, по дяволите?

— Копелето не играеше чисто.

Бавно съблякох якето на Лорънс, като се опитвах да щадя раната на рамото си. После свалих през глава подгизналия от вода суичър и двамата с Анджела огледахме новата ми рана. Не беше страшна, около два и половина сантиметра широка, но плитка и повърхностна. Кървеше доста, но нямаше засегнати важни вени и артерии. Поне доколкото можех да преценя. Макар че вероятно щеше да се наложи да я зашият, можех да изчакам, докато стигнем до болница. Анджела ми помогна да я почистя и откъсна парче плат от старите ми дрехи, за да я превърже.

— Нашият изход не е много далече — каза тя, — но не искам да се разделяме, докато не се убедя, че си добре.

— Ще се оправя — казах аз.

— Загубил си много кръв през последните дванайсет часа.

— Губил съм и повече, и пак съм оживявал — отвърнах аз. — Ще намеря дупка, в която да се завра, докато отмине бурята. Ти как се оправи със слепия рибар?

— Още с влизането си опрях пистолет в главата му.

— Звучи като нещо, което и аз бих направил.

— Виждаш ли? — каза Анджела. — Все още можем да научим нещо, но само един от друг.

След като приключи с бинтоването на рамото ми, тя грабна от седалката до себе си една голяма торба от универсален магазин и ми я подаде. Беше пълна с дрехи. Нямах представа кога бе отделила време за пазаруване, но вътре имаше всичко необходимо: панталон, обувки, чорапи, бельо, както и едно тънко черно поло и сиво ленено сако. Подсуших се от водата, доколкото можах, след което почнах да се преобличам. С полото изглеждах по-висок и слаб от обикновено, но то имаше и това предимство, че скриваше раните по врата ми. Щастливо съвпадение. Най-накрая си сложих лененото сако, после отворих сака и порових в него. Открих чифт очила с тънки метални рамки. Когато се погледнах в огледалото на сенника, приличах на компютърен програмист от Силициевата долина, оцелял след побой в нощен клуб. Не беше от най-убедителните ми дегизировки, но с един чист паспорт може би щях да премина, понакуцвайки, през граничния контрол, без да привличам прекалено много внимание върху себе си. Нямаше да съм първият турист, тръгнал си насинен от тук след щура нощ по заведенията.

— Би ли ми показал сапфирите? — попита Анджела.

— Разбира се — отвърнах аз, извадих малката кадифена торбичка от сака и й я метнах в скута.

Тя я изсипа в дланта си. За пръв път виждах камъните отблизо. Бяха по-малки и по-мътни, отколкото ги бях запомнил. Истинските сапфири не са нищо особено на вид, докато не бъдат шлифовани. Нужна е много работа, за да им се придаде характерният блясък. Суровите камъни изглеждат мътни и някак грубовати. Анджела обаче имаше по-набито око от мен за тия неща. Баща й някога бил крупен играч в търговията с диаманти, така че тя бе израсла, заобиколена от скъпоценни камъни, и можеше да различи фалшификата от километър. Сега им хвърли бегъл поглед, кимна одобряващо и набързо ги преброи. Със сапфира, все още скрит в кутията й с цигари, излязоха двайсет и шест. Анджела вдигна един към светлината и бавно го превъртя в пръстите си. Сигурно видяното бе надхвърлило очакванията й, понеже ми се ухили.

— Супер готини са — каза тя. — На черния пазар ще струват цяло състояние.

— Задръж ги — казах аз.

— Ще мине доста време, докато намерим пласьор — каза тя. — Нека първо да се успокоят нещата, преди да ги дам за шлифоване. Не знам кога ще мога да ти платя.

— Ще измислиш нещо.

— Да — кимна Анджела. — Нали ми имаш доверие?

— Повече, отколкото можеш да си представиш — заявих аз. — Обаче как ще ги изкараш от страната?

— Аз съм в играта доста по-отдавна от теб, хлапе — ухили се тя. — И още помня това-онова.

Все така ухилена, тя придърпа куфара си и набра кода. Ключалката се отвори и Анджела извади лаптопа, сложен най-отгоре. Дъното на куфара беше облицовано със специален пенополимер, предназначен да запази от сътресения пренасяното в него деликатно оборудване. С няколко ловки движения обаче тя отстрани самозалепващите се лентички и свали подплатата. Отдолу се показа двойно дъно, разделено като сандъче за рибарски такъми с плексигласови преградки на трийсет-четиресет малки отделения, пълни с различни камъчета. Не скъпоценни обаче. Най-обикновени, скучни, с нищо незабележими минерали, каквито могат да се открият на всеки плаж. С етикети: Гранат, Гипс, Мусковит, Гранит. Най-отгоре имаше брошурка за геоложката история на Древен Китай, както и ламиниран бадж на Комисията на ЮНЕСКО за съставяне на геоложка карта на света. Никога не бях чувал за такава организация, но баджът определено имаше официален вид. Анджела вдигна капачето на едно отделение с надпис Ахат и изсипа сапфирите вътре. Често пъти ахатите са синкави и прозрачни, също като необработени сапфири.

Целият комплект бе замислен да наподобява безобидна, дори банална колекция от минерали.

Анджела щеше да пренесе съкровището си под носа на летищната охрана и никой нямаше да забележи. Яко! Да открият сапфирите — това бе все едно да различат две дузини песъчинки в купчина пясък. Никой митничар не би си дал труда да разглежда отблизо цял куфар, пълен с минерали. А на рентгена всички камъчета изглеждат еднакво, независимо дали става дума за гранит или диаманти. После, когато стигнеше до дестинацията си, ако някой митничар решеше да провери ръчно багажа й, щеше да открие някакви си там камъни. Дори да се усъмнеше, тя винаги щеше да обясни присъствието им с работата си за ЮНЕСКО. Учените се ползват с голяма свобода, а служителите на ЮНЕСКО никой не ги закача за нищо. Номерът беше изключително хитър. Подозрителният човек очаква от измамника да му пробута евтини камъни за скъпоценни, никога обратното. Ако покажете на непознат парче стъкло и почнете да го уверявате, че е диамант, той най-вероятно ще ви обяви за лъжец. Но ако му покажете диамант и му обясните, че е хитро замаскирано стъкло, най-вероятно ще приеме обяснението ви за истина. Това си е чисто психологическа уловка.

Хората виждат онова, което им кажете да видят.

Анджела затвори куфара и го сложи в краката си, после прекара пръсти през косата си и ми се усмихна дяволито. Малко по-късно Джони почука на стъклената преграда и тя натисна копчето, за да я смъкне надолу.

— Почти стигнахме — обяви той.