Игри на изчезване

9

Хотел-казино „Тамани Хол" Макао

След като се настаних отново в таксито, погледнах часовника си. Наближаваше десет сутринта местно време. Не беше зле. Бяха ни нужни десет минути, за да се измъкнем от гетото и да се върнем на островите с казината. Подминахме десетина гигантски хотела с огромни фонтани и видеостени; стъклените им фасади блестяха като миражи на предобедното слънце. Докато гледах през прозореца, пипнешком зареждах патрони в пълнителя на пистолета.

Две патрулни коли в синьо и червено профучаха покрай нас; някъде бе възникнала престрелка или друга критична ситуация, защото бяха с включени светлини и сирени.

„Тамани Хол“ се намираше в далечния край на „Котай“, зад един незастроен парцел за бъдещо казино и през улицата спрямо „Паризиен“. Беше поне на шейсет етажа, с формата на платно от стар кораб. Стъклата на прозорците бяха оцветени отвън в златисто. Шофьорът на таксито зави към него и аз се наведох напред, за да го огледам. Названието на хотела беше изписано със светещи букви в елегантен курсив.

Комплексът изглеждаше много различно от предишния път, когато бях идвал тук. Преди осем години още не бяха построили ВИП крилото — високата кула — и хотелът беше малък и уютен. Сега изглеждаше чудовищно голям. Таксито спря при външната бариера и дежурният ни махна с ръка да влизаме. Подадох на шофьора остатъка от обещаната сума и му се ухилих. По алеята за коли стигнахме до ВИП входа и той спря пред един фонтан. Двама служители с елегантни бели униформи притичаха, за да ми отворят вратата.

По инстинкт веднага огледах за охранителни камери. Четири бяха насочени към входа, а още две покриваха тротоара и част от уличното платно. Нямаше никакви слепи петна. А ако се съдеше по вида на сградата, охранителната система вероятно беше от последно поколение. Луксозните казина могат да си позволят най-доброто. В този бизнес най-доброто означава цветно изображение с висока разделителна способност, подавано в компютър със специален софтуер за различаване на лица. Ако отвътре казиното изглеждаше толкова внушително, колкото и отвън, вероятно разполагаха и с други играчки. По дяволите, казах си аз, докато премятах сака си през рамо.

— Добре дошли в „Тамани Хол“ — каза единият от мъжете. — Сега ли пристигате, господине?

— Имам среща с приятел.

— Съжалявам, сър. Този вход е само за гости на Небесната вила. Как се казвате?

Пъхнах една хилядарка в горното джобче на униформата му и му казах първото фалшиво име, което ми хрумна:

— Утис.

Бутнах въртящата се врата и влязох вътре. Фоайето беше покрито е позлата. В центъра имаше фонтан с бронзова фигура на едър мъж в костюм от деветнайсети век и завити надолу мустаци. От двете му страни стояха два позлатени тигъра и огромен аквариум, пълен е медузи. Рецепцията се падаше вляво. Приближих се до една от служителките и плъзнах нова хилядарка по плота към нея.

— Търся една приятелка, която вероятно е отседнала тук — казах. — Може ли да проверим под няколко имена?

Дамата се огледа вляво и вдясно, после се пресегна и прибра банкнотата.

— Откъде да почна?

— С малкото име. Анджела. Не знам как й е фамилията. Снощи се запознахме в казиното и тя ми каза, че ще ме чака тук.

— Е, добре — каза жената. Зададе името в компютъра си. След миг се намръщи. — Много съжалявам, нямаме посетителка с това име. Хотелът е пълен едва наполовина, а последната Анджела, отседнала тук, е освободила стаята си преди шест дни.

— Хубаво — отвърнах аз. — А я пробвайте на Мария Апългейт.

Това беше името, което Анджела бе ползвала при изпълнението на първата си задача. Тогава се бе дегизирала като агент на ФБР от Ню Йорк.

Клавиатурата отново изтрака.

— Съжалявам, сър. И с това име нищо не излиза.

— Хм — казах аз, като потропвах с пръсти по мраморния плот. — Хайде още едно. Може да е наела стаята на името на съпруга си. Пробвайте с Джак Делтън.

Тя поклати глава, но още щом въведе името, лицето и разцъфна в усмивка.

— Да, имаме гост на име Джак Делтън.

— И номерът на стаята е…?

— 5904 — отвърна тя. — На последния етаж. Пентхаус с водопад.

— Разбрано — казах аз.

— Да й звънна ли от ваше име?

— Не — казах аз. — Ще я потърся на мобилния.

Разбира се, не го направих. Вместо това тръгнах към редицата асансьори. Ако дадеш на една рецепционистка голям бакшиш, тя е готова да направи почти всичко за теб. В някои хотели със сто американски долара можеш да си уредиш преместване в по-висока категория апартамент, бутилка шампанско или цяло тесте купони с отстъпки за услугите на курорта. В Макао това не са чак толкова много пари, но стигат за една бърза справка.

Още щом стигнах до асансьорите, крайният вляво дрънна и вратата се отвори. Семейна двойка европейци по халати ми задържаха вратата, за да не го изпусна. Аз се затичах и влязох след тях, като гледах да не срещам погледите им. Те слязоха на шестнайсетия етаж. Докато кабината се изкачваше, ушите ми почнаха да пукат. Затворих очи и зачаках да дрънне отново, за да извести, че съм стигнал. Ръцете ми трепереха.

Опитвах се да не мисля за нея.

Когато вратата се отвори, излязох в коридора и отново се огледах за камери. В хотели като този пространствата около асансьорите винаги са под наблюдение, но за останалата част има две мнения. Ако трябва цялата сграда да се наблюдава непрекъснато, това означава много разходи за охрана, а коридорите и без това са почти винаги празни. В края на краищата каквото има за крадене е по стаите, а там камери няма как да се сложат. Хвърлих бърз поглед наоколо. Една-единствена камера покриваше цялата редица асансьори, а още две бяха насочени към апартаментите в съседство. Моментално изчислих сляпото петно и заех позиция в него, след което бръкнах в сака, измъкнах колта модел 1911, вкарах патрон в цевта и мушнах пистолета в колана си.

Все повече ми се струваше, че надушвам капан.

Джак Делтън не беше от старите псевдоними на

Анджела. Беше един от моите. Бях го използвал веднъж, преди няколко години, при една-единствена операция. Само десет души в целия свят знаеха това име, от тях четирима вече не бяха между живите. Работата е там, че сред останалите живи беше стратегът от Куала Лумпур, онзи отвратителен злодей Маркъс Хейз. Той искаше смъртта ми, това бе сигурно. Бях се издънил, а Маркъс беше свикнал да ликвидира всеки, който му е причинил някаква неприятност. Не му вярвах. Бях го предупредил, че ако тръгне да ме търси, ще го убия, но от това не следваше, че няма да се опита. Някои хора са наистина странни.

Без да бързам, огледах коридора за нещо, което да изглежда не на мястото си. Пред една от стаите беше изнесен поднос с полуизядена закуска, пред няколко други имаше броеве на „Саут Чайна Морнинг Поуст“. Не забелязах нищо нередно. Стая 5904 беше в далечния край на коридора, ъглова. Пред вратата нямаше сложен вестник. На дръжката висеше знак „Не безпокойте!“ на няколко езика. Дълго време стоях и го гледах.

Лесно е да застреляш някого през врата.

Огнестрелно оръжие се използва в близък бой по ограничен брой начини. Тъй като ставаше дума за ъглов апартамент, зад вратата едва ли имаше много място, където да се скрие човек. В хотел като този повечето ъглови апартаменти имат къс коридор, за да се пести място. Това от моя гледна точка беше добре, защото който и да се намираше от другата страна на вратата, щеше да дойде право към мен. Докато междувременно аз можех да се скрия или вляво, или вдясно от вратата, където стените бяха по метър дебели, оформени с гипсокартон и пълни с електрически жици, може би дори е водопроводни тръби или друга арматура — във всеки случай предостатъчно, за да спрат куршум от пистолет. И така да ми дадат възможност на свой ред да изстрелям няколко през вратата. Пред всякакво друго оръжие обаче една такава стена би била абсолютно безсилна. Гладкоцевна пушка би пробила гипсокартона като хартия.

Аз се облегнах на стената от дясната страна на вратата и стиснах дръжката на пистолета, като бавно свалих предпазителя. Пресегнах се и почуках четири пъти на вратата, използвайки специалния код, който си бяхме изработили с Анджела преди години, за да се разпознаваме. Две тихи почуквания, едно силно и после още едно тихо.

— Румсървис! — извиках аз колкото се може по-високо.