Игри на изчезване

51

Хотел-казино „Тамани Хол“, булевард „Котай", Макао

Огледах Лорънс още веднъж от главата до петите, после поех ръката му и я разтърсих. Хватката му беше неприятно силна, освен това той приближи главата си към мен. Какво става? запитах се аз. Тайни ли ще си разменяме?

И тогава той ме прободе с макетен нож.

Дръпнах се инстинктивно от пронизващата болка. Сигурно го бе държал скрит в дланта си, защото не бях забелязал нищо. Беше бърз като светкавица — едно внезапно движение и в следващия миг ножът стърчеше от рамото ми. Сигурно се бе целил в шията. Пет сантиметра по-нагоре и щеше да среже югуларната ми вена.

Реагирайки по инстинкт, аз го цапардосах в носа със свободния си юмрук, което беше достатъчно, за да пусне здравата ми дясна ръка. Изблъсках го назад, преди да бе успял да измъкне ножа от рамото ми и да се пробва отново в шията. Той се олюля от удара. Последва дясно кроше, от което хрущялът в носната му кухина изпращя и синусите му се отвориха. Шурна кръв. Докато отстъпваше назад, олюлявайки се, аз се възползвах от предимството си. Разярен от изгарящата болка, се нахвърлих върху него с цялата си сила. Той вероятно бе очаквал да се дръпна назад, така че го сварих неподготвен. Не е лесно да се хвърлиш върху някого, застанал в непосредствена близост до него, но в случая имах едно важно предимство: центърът на тежестта му беше около две педи над моя. Това означаваше, че ако го блъснех с цялата си телесна маса, колкото и малка да бе тя в сравнение с неговата, можех да го прегъна на две и да го съборя на пода. Мобилизирах всичките си сили, сграбчих го за хълбоците и двамата с рев се стоварихме върху стъклената масичка.

Бам!

Пистолетът му гръмна в мига, в който паднахме на пода. Беше съвсем близо. Блесна ярка светкавица, после всичко утихна, докато във въздуха около нас се сипеха парченца стъкло. Лорънс беше отдолу, главата му се отметна назад, попаднала върху изправено парче стъкло, и изведнъж шурна още кръв. Пистолетът му се плъзна по пода и се скри под канапето, на което беше седял.

Опитах се да посегна към него, но дори със забитото в тила си стъкло Лорънс нямаше намерение да напуска играта. Той заби лакът в черепа ми, най-отгоре, точно където се събират челната и теменната кост. Сигурно това ме е зашеметило, защото, като се опомних, той ме бе възседнал и на свой ред посягаше за пистолета. Аз го сграбчих за лицето, за да го удържа, и успях да бръкна с пръст в раненото му око. Той изрева от болка, но единственото, което чух, бе пищенето в ушите ми, когато юмрукът му се стовари в долната ми челюст с такава сила, че зъбите ми изтракаха. Последва нов удар и аз го хванах за китките, но той беше твърде силен за мен. Грабнах парче стъкло от пода и го забих с все сила в ахилесовото му сухожилие. Това го спря временно, но ръкавицата ми беше хлъзгава от кръвта и аз изпуснах стъклото. Той се претърколи настрани и отново си разменихме местата.

Застреляй го! Сега ти е паднало.

Повдигнах ризата си и с един замах отлепих малкия револвер от гръдния си кош. Тиксото отнесе и част от космите ми, но в този момент усещах само болката в рамото си. Преди да бях успял да се прицеля обаче, той се опита да ми го отнеме. Няколко секунди се борехме, докато го ударих с чело в лицето, оръжието гръмна и при отката отхвръкна на метър встрани. Трябваше да си го взема. Обърнах се с гръб към Лорънс и се хвърлих към револвера.

Но Лорънс имаше още козове в ръкава.

Той вдигна хотелския телефон от пода и изтръгна кабела от стената. Преди да бях изминал и педя, той скочи върху мен, уви кабела около шията ми и го задърпа с всички сили. Опитах се да го отблъсна, но кабелът се вряза в плътта ми, причинявайки ми неописуема болка. Опитваше се да ме задуши. Краката ми се подкосиха и паднах на колене на метър от оръжието. Кабелът спираше кръвообращението ми, смачкваше трахеята ми.

— Шшшт, тихо сега — каза той. — След малко всичко ще приключи.

Инстинктът ми казваше да махна този кабел от шията си, но това беше загубена работа. Телефонният кабел е извънредно здраво нещо и не може да се скъса току-така, а и Лорънс беше много по-силен от мен. Опитите да разхлабя примката с ръце щяха да ми спечелят най-много няколко секунди, като вероятно щях да си счупя и пръстите. Ако се опитах да го съборя по гръб, той щеше не само да ме държи с ръце за шията, а и да блокира краката ми със своите. Това ми оставяше една-единствена възможност. Ако се докопах до оръжието, имах шанс да остана жив.

Продължавах да се влача по корем напред по мокета сантиметър по сантиметър, но Лорънс опъваше кабела толкова силно, че спираше притока на кръв в мозъка ми. Каротидната ми артерия пулсираше, след секунди щях да загубя съзнание. Край на играта. Не можех да дишам, причерняваше ми пред очите. Ето! Малкият револвер на Ботиста беше само на половин метър от мен, до минибара. Протегнах докрай ръка, но пак не можах да го стигна. С последни сили се оттласнах още напред, докато го докопах за цевта и го придърпах към себе си. Беше зареден и готов.

Хайде! Можеш!

Вдигнах револвера и го насочих през рамо към лицето на Лорънс. Часът на истината бе настъпил. Усетих нещо топло да капе по врата ми. Ушите ми пищяха. Ярка бяла светлина. Не се обръщай назад.

И тогава натиснах спусъка.