Игри на изчезване

24

Патрулният катер постепенно се подаде целият иззад острова. Изпсувах и го показах на Анджела. Водите около Хонконг се охраняват от специални части, наречени Морска полиция. Издайническият им син фар пронизваше мъглата само на стотина метра от нас. Бяха заели позиция до маршрута на фериботите, тоест бяха точно на пътя ни, блокирайки плавателния канал между два острова.

Нямахме време за промяна на курса. Трябваше да ги заобиколим, което означаваше да минем много близо до тях. Прехапах устни. Синята точка ставаше все по-ярка. Вече различавах очертанията на кораба — къс и широк съд, общо около дванайсет метра на дължина, със затворена отвсякъде остъклена кабина в средата. Беше застанал неподвижно. На задната палуба имаше полицай с прожектор и мегафон. Когато ни видя да се носим със сто километра в час към него, залая нещо на китайски. Вдигнах калашника и пуснах един къс предупредителен откос.

Лаят престана.

Вместо това полицаите включиха мощен прожектор, чийто лъч разсече повърхността на водата, спирайки се за няколко мига върху нас. Светлината ме ослепи. Вдигнах ръка пред лицето си, докато Анджела се бе навела ниско над бордното табло. Насочих автомата и стрелях право в прожектора, но той беше далече и не улучих. Лъчът остана още миг насочен към нас, после се премести върху лодката, която ни гонеше.

Черна като нощта, тя трудно се различаваше от такова разстояние. Но когато попадна в лъча на прожектора, различих мъжа, застанал на руля като стар морски капитан. Бял, с нищо незабележим, облечен с кожено яке. Косата му беше руса или може би бяла. Когато прожекторът го освети, той извади от колана си някакъв картечен пистолет и изпразни целия пълнител по патрулния катер. От това разстояние, разбира се, куршумите му отидоха на вятъра.

Вдигнах автомата и се прицелих, доколкото изобщо беше възможно. Сега ми бе паднал на мушка. Тъй като патрулният катер ни преграждаше пътя, и двете лодки трябваше да забавим ход, за да не се блъснем в него. Прожекторът осветяваше целта ми, а пълнителят беше почти пълен. Сега или никога.

Натиснах спусъка и надупчих черната лодка с олово. Няколко куршума пробиха дупки в обшивката, но все едно стрелях напосоки. С тази скорост беше невъзможно да заема стабилна позиция за стрелба. След първите няколко патрона една празна гилза засече в изхвърлящия механизъм. Изругах, но не залегнах. Свалих пълнителя и дръпнах лоста за зареждане, за да освободя затвора, после отново поставих пълнителя, вкарах патрон в цевта и вдигнах автомата до рамото си.

След което го изпразних.

Не отлепих пръста си от спусъка, докато не изстрелях и последния патрон. В пълнителя имаше поне петнайсет. Куршумите образуваха гейзери от пръски по повърхността на водата и пробиваха дупки в черния корпус на лодката. Един разби предното стъкло, друг попадна в бордното табло и засипа кабината с парченца от фибростъкло и всякакви отломки. Мъжът изпусна пистолета и се хвана с две ръце за лицето. Не беше кой знае какъв успех, но поне го бях уплашил. Чиста случайност. Автоматът ми беше празен, затова залегнах отново и свалих пълнителя. Бръкнах в чантата за третия. Последният.

Хайде, да приключваме!

Само дето в този момент Анджела завъртя руля.

Лодката се наклони толкова рязко на една страна, че за малко не се преобърна. В един кратък миг ми се стори, че летим във въздуха или подскачаме по повърхността на водата като хвърлен в езеро камък. Бяхме само на стотина метра от патрулния катер и се движехме с голяма скорост, затова си помислих, че тя иска да го заобиколи отдалече… или пък просто се опитваше да ни убие. Пуснах автомата, за да се хвана за нещо, каквото и да било, и се озовах между пътническата седалка и борда. Анджела с мъка овладя лодката и я изправи, като същевременно се приближи максимално до брега. Прожекторът опипваше повърхността на водата. Търсеха ни, но не можеха да ни открият. Лъчът мина над следата ни. Накрая, след като приключи обратния завой, тя даде докрай газ.

Профучахме покрай патрула. Зави сирена, катерът избухна в ослепителни сини мигащи светлини. Видях как водата зад витлата му закипя, но докато тромавият съд потегли, ние вече се бяхме отдалечили на няколкостотин метра. Заобиколихме друга групичка скали. Виждахме катера, но той не ни виждаше. Поне засега. Наблизо брегът се издигаше стръмно нагоре, там щяхме да се скрием изцяло. А дотогава разчитахме на дъжда за прикритие.

Прожекторът се извъртя и лъчът му се спря върху черната лодка, която губеше скорост. Патрулният катер се опитваше да прегради пътя на нашия преследвач, който сви рязко на една страна, както бяхме направили ние току-що, за да не се забие в страничния му борд. Беше късно обаче. Полицаите го бяха хванали в капан. За да се измъкне, той трябваше да направи обратен завой и да заобиколи острова от другата му страна. Това щеше да му отнеме ценни минути, дори да успееше. Ченгетата не обичат някой да стреля по тях. Много често отвръщат на огъня, дори в Хонконг.

След секунди и двата съда изчезнаха от полезрението ми. Заобиколихме колкото се може по-бързо стръмния скалист нос, оставяйки след себе си запенена бяла следа. Но от това, че не виждахме врага, далеч не следваше, че сме в безопасност. Анджела беше вдигнала оборотите на двата двигателя дълбоко в червената зона, като се придържаше в сенките на скалите. Не разбирам много от морски радар, но предполагах, че полицаите ще се опитат да ни открият. Единствената ни надежда беше да се измъкнем час по-скоро от обхвата им, да се стопим до някаква малка, незначителна точица на екрана. В далечината чух отново протяжния вой на сирената за мъгла, после и на други, корабни сирени, които оставаха някъде далече назад. След още километър-два Анджела отново смени курса, за да заблуди полицията, ако случайно тръгнеше да ни гони.

Но никой не ни гонеше. Бяхме се отървали.

Анджела погледна към мен; бях приклещен между борда на лодката и планината от стодоларови банкноти. Ъгълчето на устата й помръдна и скоро се разтегна в познатата ми леко крива усмивка. Прекара пръсти през дългата си коса и ме изгледа дяволито — красива, с големи изразителни очи, напълно луда. Това беше същата онази жадна за авантюри непозната, която ме бе взела навремето под крилото си. Това беше смахнатата разбойничка, която ме беше научила как да вземам от живота всичко, което ми е нужно, за да живея като цар Анджела — такава, каквато я помнех.

Тя се ухили с развяна от вятъра коса, подаде ми ръка и ми помогна да се изправя на крака.