Ключът на Соломон

IX

Мъждукащите пламъчета на свещите разливаха жълтеникава трепкаща светлина, която придаваше средновековна атмосфера на пещерата, превърната във винарска изба и ресторант. Мъждивите отблясъци рисуваха причудливи сенки по стените от червени тухли, което правеше мястото изненадващо уютно и приятно. Сцената, монтирана в един ъгъл на залата, обаче показваше, че това заведение не бе най-подходящото за хора като Томаш и Мария Флор, които искаха само скромен обяд и тих разговор.

На сцената имаше четирима студенти с черни шапки и тоги — двама седяха на един стол, прегърнали португалски китари, а другите двама стояха нрави до микрофона. Гласовете им бяха меланхолични, но не и мелодични, както изискваше фадото от Коимбра, чиято сладост се криеше във фразата, а не в гласа, който я изпълняваше.

Клиентите чинно аплодираха изпълнението на студентите. Накрая певците замълчаха и музикантите засвириха първите трогателни акорди на "Зелени години" — композиция, при която китарата плаче, потапяйки залата в абсолютна тишина. Публиката слушаше мелодията с насълзени очи — никой друг не бе композирал музика, която толкова добре да отразява португалската душа, и когато студентите свършиха, всички станаха на крака и бурно ги аплодираха. Ръкоплясканията продължиха, докато момчетата слязоха от сцената, и в залата се възвърна нормалната атмосфера на ресторант по обед.

— Тези "Зелени години" винаги ме разчувстват — отбеляза Мария Флор, изтривайки сълза, която блестеше в крайчеца на окото й. — Винаги, когато слушам тази китара, сякаш чувам Португалия.

Томаш се усмихна и сложи в чинията й две миди с ориз. Бяха поръчали обяда по време на концерта и димящият глинен съд бе сервиран веднага след последните акорди на "Зелени години". Въпреки приятната атмосфера, двамата започнаха да се хранят мълчаливо. Замисленото изражение на Томаш подсказваше, че мислите му бяха далеч от ресторанта.

— След като изслуша историята на майка ми — заговори той внезапно, сякаш разговорът никога не бе спирал, — лекарят нищо ли не сподели с теб?

— Не, нищо — отвърна приятелката му. — Но какво точно те тревожи? Нима всичко това ти се струва толкова безумно?

Историкът дълго разглежда пълната си с ориз вилица, преди да я поднесе към устата си, сякаш водеше борба със себе си дали да изяде храната.

— От научна гледна точка въпросът е пределно ясен — каза той, все още замислен. — Притежаваме или две отделни неща — душа и мозък, или само едно — мозък, който създава съзнанието. По-голямата част от популярните религии, с изключение на будизма, твърдят, че са две.

— За мен няма нищо странно в понятието за душа, която се отделя от тялото — съгласи се Мария Флор. — Освен това тази мисъл е естествена. — Тя вдигна ръка. — Казваме "моята ръка", "моята глава", "моето тяло", нали така? Сякаш разделяме двете неща — аз и моето тяло. Усещаме, че сме господари на тялото и ума си, а не че ние сме тялото и умът, затова този дуализъм душа — тяло е някак очевиден. И ако имам силното усещане, че в тялото ми живее един вътрешен Аз, който е уникален и непреходен, това е, защото той наистина съществува.

— Добре. Проблемът е, че колкото и да търси тези два елемента — ум и душа, науката открива само един от тях — ума.

— Права е майка ти, че вярваш само на науката…

— Аз съм учен и не мога да приема нещо, без то да е безусловно доказано — обясни Томаш. — Въпросът е следният: ако имаме душа, къде е тя? Как взаимодейства с мозъка? Щом спомените ни се записват в мозъчните клетки и тези клетки умират при смъртта ни, как е възможно душата ни, която се рее, отделена от тялото, да си спомня събития, случили се по време на живота, и да разпознава близки, отишли си преди нас? Това е невъзможно! Спомените са записани в мозъчните клетки, не се носят насам-натам в някакво етерно поле, разбираш ли? Когато мозъчните клетки са мъртви, паметта също умира!

— Може би има механизъм, който обяснява оцеляването на паметта — предположи Мария Флор. — Добре знаеш, че във Вселената съществуват много невероятни неща, макар и да нямат обяснение.

— Да, но не можем да повярваме в нещо просто защото някой казва, че е така. Нужна ни е демонстрация.

— Тогава как ще обясниш моето усещане, че съществувам извън тялото си? — попита тя. — Как ще оправдаеш онова силно чувство, което всеки от нас има, за съществуването на съзнателен и независим от мозъка вътрешен Аз?

— Мая.

— Какво?

— Мая е дума, използвана от будистите за илюзия в смисъл на нещо, което е различно от това, което изглежда. Буда казва, че човешкото страдание идва от грешната представа за Аза и приключва едва когато се освободим от желанията и връзките, които постоянно пресъздават този илюзорен Аз.

— Искаш да кажеш, че вътрешният Аз не съществува? — попита учудено Мария Флор. — Моето съзнание е просто една илюзия? Това е абсурдно!

— Разбира се, че съществува, всеки от нас знае, че това е така — побърза да уточни Томаш. — Само че то е мая, с други думи, съществува, но не е такова, каквото изглежда. Вътрешният Аз е само едно общоприето наименование на сложен феномен, който възниква чрез мозъчната дейност. Буда твърди, че всичко зависи от всичко и че няма нищо независимо. Усещането, че съществува вътрешен Аз, независимо от тялото, е мая, подобно на друго усещане — аз съм едно нещо, ти си друго, а Вселената е трето — което също е мая. Забележи, че научните изследвания на съзнанието вървят в същата посока. Вътрешният Аз не се отнася до нещо непреходно, това е илюзия, създадена от паметта.

— Добре, говориш ми за материализъм — убеждението на учените, че всичко опира до материя и енергия. Но материализмът не обяснява нещо нематериално като съзнанието. Как е възможно мозъкът, състоящ се от органична материя, да създава нещо толкова комплексно и необятно като съзнанието? Ето това е основният въпрос, на който никой не е дал задоволителен отговор.

Томаш знаеше, че е трудно за обяснение. Разрови ориза си с вилицата, докато обмисляше отговора си.

— Важно е да се отбележи, че днес знаем невероятни неща като произхода на материята, начина, по който е възникнала Вселената, физичните закони, но не обръщаме внимание на онова, което действително се случва в мозъка ни — заговори той със замислено изражение. — Човешкият мозък е най-сложното нещо във Вселената и последната голяма загадка за науката. Притежава милиарди неврони, две полукълба и четири части, обединени от покриваща структура, наречена мозъчна кора. Желирана амалгама с тегло едва килограм и половина. Важният въпрос е именно този, който ти зададе: как е възможно мозъчните клетки, невроните, които поотделно нямат способността да генерират мисъл, да сътворяват такива невероятни неща като въображението, сънищата, приятелската привързаност и романтичната обич, естетическите възприятия, чувството за справедливост, свободата и представата за вътрешен Аз? Как това изобщо е възможно?

— Именно — съгласи се Мария Флор. — Затова душата трябва да съществува. Няма друго обяснение.

— Разбира се, че има. Доказано е, че съзнанието е резултат от мозъчната дейност, когато са наблюдавани промените в мозъка вследствие на инцидент или под въздействието на определени наркотици. Някои мозъчни увреждания могат дълбоко да променят човешкото съзнание. Това доказва, че то е резултат от мозъчната дейност.

— Но как така? Ако мозъкът е съставен от клетки, как те произвеждат съзнанието? За да твърдиш, че съзнанието е резултат изключително от мозъчната дейност, първо трябва да обясниш как се създава то.

— Емержентни свойства.

След този лаконичен отговор Томаш спокойно поднесе към устата си голяма хапка. Мария Флор замълча, като очакваше историкът да обясни значението на тези две думи, но той продължи да се храни, сякаш това бе достатъчно, и слагаше край на разговора.

— Какво искаш да кажеш? — не се стърпя тя. — Какво означава "емержентни свойства"?

Томаш остави вилицата върху чинията, бръкна в джоба си и извади химикалка. Масата бе застлана с голяма хартиена покривка, върху която бяха поставили чиниите и чашите, и историкът написа върху нея една буква.

К

— Какво е това?

— Буквата К. Какво следва?

Залепи химикалката до К и написа още няколко букви.

КРАСИВА

— А сега?

— Написа думата красива. Е, и?

Ученият не отговори веднага. Вместо това надраска още няколко думи.

ЖИВОТЪТ Е ХУБАВ, А ТИ СИ КРАСИВА

— А сега?

Приятелката му се разсмя.

— Това е изречение — отбеляза тя. — Комплимент. Виждам, че използваш всяка възможност…

— Наистина, не пропускам случай да кажа истината — прекъсна я историкът. — С този малък пример искам да демонстрирам, че изолираните букви имат едно значение, но когато ги свържем по определен начин, те придобиват допълнителен смисъл. Тоест, думата "красива" е нещо повече от просто събрани заедно к, р, с, в, а, и. Така и отделната дума придобива нови характеристики, когато се свързва с други думи в различни комбинации. Например изречението Животът е хубав, а ти си красива е повече от натрупани на едно място думи см, красива, ти, е, хубав и животът.

— Разбрах. Това са емержентни свойства. Един футболен отбор е повече от единадесет футболисти, група певци на фадо от Коимбра е повече от четирима студенти.

— Именно. Но важното тук е да отбележим, че този ефект не се наблюдава само при езика и в социален контекст, а е основен дял от природната граматика. Например опиши ми един атом, ако обичаш.

— Атомът е елементарна частица на материята. Има ядро, състоящо се от протони и неутрони, около което в орбита обикалят електрони, подобно на планети, въртящи се около Слънцето, само че в много по-малки размери.

— Не бих казал, че електроните приличат на планети, по-скоро са като облаци около ядрото — уточни ученият. — Така или иначе очевидно става дума за нещо много просто. Това, което разделя атомите на отделните елементи, е само и единствено броят протони. Впрочем само тази разлика представлява емержентно свойство. Хелиевият атом има различно поведение от това на кислородния атом, но единствената разлика между тях е, че кислородният притежава повече протони и повече неутрони и електрони. Когато отделните атоми се свързват в молекули, придобиват нови качества, понякога неочаквани. При свързването на кислородни с водородни атоми се получава водата, но кислород и въглерод създават нещо напълно различно — въглероден диоксид. Да разгледаме и друг пример. Агрегацията на натриеви молекули произвежда мек сребристосив метал, но когато се свържат с други по-спокойни молекули като тези на водата, се получава силна и опасна реакция.

— Разбирам накъде биеш — каза Мария Флор. — Цялото е повече от сбора на съставните му части, а физиката и химията съществуват благодарение на емержентните свойства.

— Да, но това не е всичко — изтъкна Томаш. — Този феномен ни разкрива една основна семантична характеристика на природата. Все повече се убеждаваме, че Вселената е съставена от множество пластове комплексност, в които всяко следващо ниво е повече от сбора от частите на предишното. Физиката е проста — свежда се до няколко еднакви микрочастици, които се свързват и образуват различни атоми. Когато атомите се свързват обаче, се появява огромно разнообразие от молекули и всички те притежават различни качества. Тогава материята навлиза в сферата на химията, но нещата не свършват дотук. Химичните молекули се съединяват една с друга, за да образуват все по-сложни и по-разнообразни съединения. Едни формират аминокиселини и протеини и благодарение на новите си емержентни свойства придобиват още по-сложно поведение, което наричаме телеологично, тоест поведение с автономна цел. Животът.

— Нима животът е емержентно свойство?

— Естествено! Тялото ни се състои от водород, кислород, въглерод и други атоми, същите като тези, съдържащи се във въздуха, скалите или някоя планета в другия край на Галактиката или дори в най-отдалечения ъгъл на Вселената. Структурата на частици е същата; разликата идва от комплексността, с която тези атоми си взаимодействат, и емержентните свойства, породени от всяко ново ниво на комплексност. Самият живот представлява последователни пластове комплексност, като всеки нов пласт носи нови емержентни свойства. Разликата между бактерията и насекомото е нивото на комплексност, като същото се случва между насекомо и плъх, между плъх и маймуна мармозетка, между мармозетката и човека. На елементарно ниво всички ние сме еднакви — аминокиселини, протеини и т. н. Различаваме се по комплексността на молекулната структура и емержентните свойства на всяко по-сложно пиво.

— Наистина много интересно — отбеляза Мария Флор. — Но какво точно се опитваш да докажеш?

Историкът докосна с пръст слепоочието си.

— Съзнанието е емержентно свойство — обобщи той. — Това искам да поясня. Съзнанието е феномен, произтичащ от комплексността на мозъка.

— Моля?

— Първо трябва да разбереш, че ние сме наследили мозъците на нашите прадеди като насекомите и влечугите, но с хода на еволюцията не сме се откъснали съвсем от тях, просто сме ги усвоили в един по-сложен мозък.

Приятелката на Томаш престорено се възмути.

— Нима твърдиш, че имам един мозък на хлебарка и друг на гущер в главата си?

Томаш се засмя, развеселен от шегата.

— До известна степен, да — отвърна той. — Но разбира се, твоят е много по-красив, няма спор.

— Така, значи, опитваш се да се измъкнеш с още комплименти — каза тя, едва сдържайки усмивката си. — Но какво общо има това със съзнанието?

Всичко — отговори историкът. — Да се върнем в момента, в който животът възниква на Земята. Истината е, че никой не знае как точно се е случило, но се предполага, че съществуващите на планетата молекули са се свързали, образувайки клетки, които започнали да функционират самостоятелно по телеологичен начин, за да може химията да отстъпи място на биологията.

— Говориш за първите микроорганизми…

— Точно така. Телеологичното поведение на първите микроорганизми може да се обясни като двоична бройна система от нули и единици. Нулата е нещо добро, единицата — нещо лошо. Примитивните микроорганизми се стремели към добрите неща, за да оцелеят, и се отдалечавали от лошите. Нищо повече. Те нямали съзнание, това било просто автоматично поведение на двоичната система — приближавали се или бягали. Така този процес превърнал микроорганизмите в същества с интереси; вярно — примитивни, но все пак интереси. Случващото се около тях започнало да ги интересува, като по този начин възникнал първият разказ за света. Външният свят придобил смисъл, вътрешният — също. По този начин живият организъм разделя себе си от света, а това е нещо много важно.

— Какво толкова специално има в това?

— Слушай, опитай да преглътнеш малко слюнка — предложи той. Беше си наумил да извърши експеримент. — Ще можеш ли?

Мария Флор се засмя, но го направи; гърлото й леко потрепна.

— Готово. И сега какво?

Историкът посочи една празна чаша.

— Сега опитай да плюеш в чашата и после да погълнеш изплютото.

— Ужас! — възмути се тя, погнусена. — Гадост! Противен си, Томаш Нороня! Направо отвратителен! Що за разговор, докато се храним…

Устните на Томаш се разтегнаха в доволна усмивка, тъй като експериментът му се получи успешен.

— Не мислиш ли, че в твоята реакция, която впрочем е абсолютно нормална и естествена за много хора, няма никаква логика? — попита той. — Каква е причината преглъщането на слюнката в устата ти да не те погнусява, а изплютото в чашата да ти е противно? Защо? Не е ли една и съща слюнка? Каква е разликата?

— Наистина…

— Начинът, по който живите организми се разграничават толкова категорично от външната среда, сякаш е заложен в мозъка и стои в основата на всички биологични процеси. Аз съм си аз, а онова, което е извън тялото ми, не съм аз. Тази фундаментална характеристика е започнала да се развива в еволюционните процеси и двоичната система на "бягай" или "приближи се" еволюира в нещо много по-комплексно и завършено, докато нервната система се развива. Преценката се усложнила, след като организмите се нуждаели от повече информация за заобикалящия ги свят, за да могат да се съревновават, да оцеляват и ако е възможно, да се възпроизвеждат. В началото живите същества не можели да планират, но по-късно развитието на нервната система им позволило да се подготвят. Как да си намерят храна? Къде? Как да се пазят от студа? Как да разпознават опасността? Именно на тази комплексност на примитивното планиране "приближи се" или "бягай" се основава произходът на мисълта.

— Разбирам какво искаш да кажеш — каза Мария Флор. — Първо възниква примитивната двоична система, развива се и така се появяват елементарни мисли за оцеляване, по-късно идва простото планиране и накрая съзнанието. Всеки нов етап надгражда предишния.

— Най-общо казано, да. Важна част от човешкия мозък е съставена от примитивни мозъци, чието функциониране е свързано с елементарни и механични процеси, подобни на "приближи се" или "бягай". Само че съзнанието не е мигновен феномен. То се е появило, докато нашите мозъци са еволюирали и са придобивали нови способности. Днес знаем, че насекомите и влечугите не притежават съзнание, но бозайниците — да. Изглежда, съзнанието се е пробудило на нашата планета преди около двеста милиона години, когато в мозъците на бозайниците се е развила примитивна мозъчна кора, осигурявайки им еволюционно предимство пред влечугите. Тези низши мозъци са се запазили и при нас по такъв начин, че почти цялата мозъчна дейност е несъзнателна. Ако се замислиш, мозъкът регулира работата на сърцето, координира функционирането на червата, бъбреците и на почти всички органи, без съзнанието въобще да си дава сметка за това. Смята се, че само петдесет от единадесет милиона бита, обработени от човешкия мозък, представляват съзнателна информация.

Надраска цифрите върху хартиената покривка на масата, за да покаже разликата в скалите.

СЪЗНАВАНА ДЕЙНОСТ — 50 бита

НЕОСЪЗНАВАНА ДЕЙНОСТ = 11000000 бита

— Щом мозъкът може да контролира всичко механично, за какво ни е вътрешен Аз, който осъзнава собственото си съществуване?

— За планиране — отвърна кратко Томаш. — Съзнанието е необходимо, за да опознаваме света по-добре и да правим по-сложни и по-абстрактни планове. То е решаваща еволюционна победа. Без съзнание хората не биха могли да създадат колелото, нито писмеността, без него не бихме произвеждали автомобили, телескопи или компютри, да изучаваме Вселената и да управляваме някои от нейните стихии.

— Тогава какво е видяла майка ти? — попита Мария Флор, връщайки се в началото на разговора. — Как ще обясниш, че тя е умряла и е преживяла всичко онова, след като електроенцефалограмата е отчитала минимална мозъчна дейност?

Томаш погледна часовника си и като видя колко е часът, вдигна ръка, за да поиска сметката.

— Става късно — отбеляза той. — Трябва да отидем в болницата. Само лекарят може да разкрие тази мистерия.