Ключът на Соломон

LVIII

Ледения вятър вдигаше във въздуха разпилените по земята сухи листа, сякаш самите дървета разнищваха цветния килим. След вечеря дворът на университетския кампус в Джорджтаун бе така опустял, че изглеждаше почти зловещо. Тук-там се мяркаха влюбени, хванати за ръце; една двойка дори се бе увлякла в целувки до вратата на едно общежитие. Всичко това обаче можеше да се види далеч от суматохата през деня — най-често преди или след часовете.

Сгушвайки се в палтото си, за да се скрие от пронизващия вятър, майор Фуентес пресече двора с куфарче в ръка, мина през вихрушка от листа и прах и прекрачи прага на главното общежитие. Спокойно се качи по стълбите с походката на човек, който често посещава сградата, и тръгна по коридора на първия стаж. Проверяваше номерата на стаите, отбелязани на вратите, докато намери този, който търсеше.

Почука леко три пъти с кокалчетата на пръстите си и след няколко секунди вратата се отвори. Мъж с чорлава кестенява коса надникна в коридора.

— Вие ли сте сеньор Жорже де Соуза Маркеш?

Домакинът недоверчиво се взря в непознатия, оглеждайки го от глава до пети.

— Аз съм — отвърна колебливо, почти изплашено той. — С какво мога да ви помогна?

— Работя в хигиенното звено на кампуса — представи се майор Фуентес като образцов служител. — Получихме оплакване относно хигиената в стаята ви и се налага да проверя дали всичко е наред. Надявам се, че не ви притеснявам.

— Оплакване ли? От кого?

— Самоличността на подалия сигнала е поверителна, сър, но изглежда, че в стаята ви са забелязани гризачи.

— Що за глупости! Обиден, че е станал жертва на подобна нелепа клевета, Жорже отвори вратата и махна с ръка в знак на покана към непознатия да влезе. — Моля, убедете се сам. Както виждате, тук няма никакви мишки или гризачи. — Той се намръщи. — Освен ако не са имали предвид мен, разбира се. Понякога хрупам пържени картофки.

Жорже се засмя на собствената си шега и затвори вратата. Майор Фуентес огледа стаята и забеляза лаптопа върху малкото бюро. Той се приближи и го взе.

— Еха, имате последния модел! — възкликна той, обръщайки го, за да види серийния номер. — Чисто нов, а?

Като видя, че мъжът взе един от преносимите компютри, през който предишната нощ бе проникнал тайно в информационната система на ЦРУ, сърцето на Жорже прескочи и той почти спря да диша, страхувайки се от най-лошото.

— Ами той е… на един приятел.

Майор Фуентес не отговори веднага. Вместо това извади бележника си от джоба, за да провери серийния номер. Съвпадаше с този, който бе вписан в регистрите на "Уолмарт" срещу артикула, закупен малко след като Томаш Нороня бе изтеглил пари от банкомата до магазина. Вече нямаше съмнение, че е почукал на правилната врата.

Агентът от ЦРУ се обърна и се взря в португалския математик с напълно променено изражение. Вече не бе прилежният инспектор по хигиената в университетския кампус, а психопатът, който разузнавателната агенция използваше за най-кървавите си операции.

— Къде е приятелят ви?

При тези думи Жорже преглътна сухо. Започваше да подозира, че са го пипнали; не знаеше точно как, не бе сигурен в нищо, освен в плашещо суровия поглед на мъжа пред него.

— Той… той не е тук.

— Къде отиде?

— Не знам — излъга математикът. — Не ми каза.

Майор Фуентес пъхна ръка в джоба си, извади служебната си карта от ЦРУ и я показа на изплашения си събеседник.

— Ще повторя въпроса възпитано само още веднъж — предупреди той със злокобен тон, докато все още размахваше картата си пред лицето на Жорже. Къде отиде приятелят ви Томас Нороня?

По слепоочието на португалеца се плъзна капчица пот. Служебната карта от ЦРУ потвърждаваше, че това посещение се дължи на снощното безумно хакерско приключение.

— Не знам — отвърна умолително той. — Кълна се, че не знам. Потта се стичаше по пребледнялото му лице, което заблестя от влагата. — Но… но моля ви, не се сърдете, ние го направихме на шега, не искахме…

С бързо движение майор Фуентес нанесе жесток удар в корема на математика и когато той се сви с приглушен вик, заби юмрук в скулата му. Жорже някак театрално се строполи на пода почти в безсъзнание, като парцалена кукла. Без да губи време, нападателят пъхна ръцете си под тялото му, вдигна го без усилие и го сложи върху леглото по гръб. Взе въже и завърза ръцете и краката му за рамката, така че позата на португалеца напомняше на Витрувианския човек на Леонардо да Винчи.

Когато приключи, майор Фуентес отиде до чешмата в банята и напълни чаша вода. Върна се в стаята и я плисна върху лицето на замаяния Жорже.

— Какво? — заекна заложникът, идвайки на себе си. — Какво… какво се е случило?

Майор Фуентес дръпна стола, който стоеше до малкото бюро, завлече го до нощното шкафче край леглото и седна. Наведе се над Жорже, сякаш искаше да прошепне нещо в ухото му.

— Да те видим сега, cabron — промълви той със стържещ глас. — Искам да знам къде отиде твоят приятел Томас Нороня. Не се съмнявай, че с добро или с лошо ще ми кажеш всичко. Ти избираш. Искаш ли да го направим по приятния начин, или предпочиташ мъчителния?

Все още замаян, математикът разтърси глава като мокро куче. Вече напълно дошъл на себе си, той се взря в нападателя, а в погледа му изненадващо проблесна дръзка искра.

— Не може да правите това! — извика той, възмутен, че похитителят му е преминал границата. — Незабавно ме пуснете! Имам права и искам да ги уважавате! Искам адвокат и няма да кажа и дума, докато не го доведете, разбрахте ли?

— Гледаш много съдебни филми, глупако — изръмжа Фуентес, докато отваряше куфарчето си, за да извади бяла кърпа. — Сега ще ти покажа малко по-различен филм, нещо като "Тексаско клане". Не знам дали харесваш жанра.

С бързо движение той натъпка кърпата в устата на Жорже и залепи дебела лента лейкопласт върху нея.

Безпомощната жертва се опита да маха с ръце и крака, за да се освободи, но те бяха завързани здраво и единствено успя да издаде приглушени стонове.

След като се убеди, че е поел пълен контрол над ситуацията, агентът от ЦРУ се върна до куфарчето си и извади малък кафяв несесер. Отвори го, а вътре се виждаха няколко метални инструмента. Избра един и го размаха пред очите на Жорже, за да му покаже какво го очаква.

Клещи.

— Сеансът започва.

Обездвижи лявата ръка на португалеца, пъхна кутрето му в острата щипка и силно стисна.

— Мммм! — изрева Жорже, опитвайки се да вика през кърпата. — Ммммм! Ммммм!

От кутрето пръснаха струи кръв, докато мъжът отчаяно се тресеше на леглото, обезумял от болка и безсилие, с червено, потно лице и изхвръкнали очи, замаян от страданието. Но инструментът в ръката на майор Фуентес продължаваше да разкъсва плътта и костите, сякаш мъжът изпитваше пълно безразличие към ужаса на болката. След като отряза пръста, той го показа на жертвата.

— Виждаш ли докъде те докара инатът ти? — попита той с невинно изражение. — Ако продължаваш да се правиш на идиот, ще отрежа всичките пръсти на ръцете и краката ти, ясно? Ако това не те убеди, ще отрежа китките и глезените ти и ако и тогава не проговориш, ще се заема с лактите и колената ти. След това идва ред на раменете и бедрата. — Майор Фуентес повдигна вежди. — Схвана идеята, нали? Ще те направя на парчета бавно и много болезнено. Няма да ти хареса. — Тонът му стана по-мек. — Затова направи си услуга. Разкажи ми абсолютно всичко, става ли? Гарантирам, че това ще ти спести много страдания. — Погледът му остана прикован в заложника в очакване на неговото решение. — Измънкай два пъти, ако си съгласен.

— Мммм… мммм…

С рязко движение агентът от ЦРУ свали лепенката от устата на Жорже, извади кърпата и го остави да възстанови дишането си.

— Е? Къде отиде твоят приятел Нороня?

Лицето на Жорже бе сгърчено от болка. Дишаше тежко, но въпреки това успя да се съвземе достатъчно, за да се съсредоточи върху отговорите.

— Той… той отиде в дома на онзи тип от ЦРУ.

— Кой?

— Онзи… който умря в Женева.

— Франк Белами?

— Да, може би. — Думите излизаха на пресекулки, докато се опитваше да си поеме дъх. — Не запомних името му.

— Къде е тази къща?

— Апартамент. Не си спомням точния адрес, кълна се.

— Тук във Вашингтон ли?

— Да. В района на "Дюпон Съркъл".

Майор Фуентес отново напъха кърпата в устата на заложника и залепи лейкопласт върху устните му. След това извади мобилния си телефон, намери номера в списъка с контакти и го набра.

— Надявам се, че имаш добри новини каза Хари Фъч, когато отговори на обаждането. — Хвана ли го?

— Почти. Изглежда, е отишъл в апартамента на мистър Белами.

— Гледай ти! — учуди се шефът на Националната служба за тайни операции. — Копелето не си губи времето.

— Трябва ми адресът.

— "Дюпон Съркъл". Сдобих се с тази информация още вчера заради… ами заради друга операция. Искаш ли точния адрес?

— Ако не ви притеснява.

— Ще го проверя и веднага ще ти го изпратя.

Връзката прекъсна, очевидно от страна на Фъч, и майор Фуентес прибра телефона в джоба си. Сведенията, дадени от шефа на Националната служба за тайни операции относно местоположението на апартамента на Белами в района на "Дюпон Съркъл", съвпадаха с думите на заложника. Вече не му бе нужен.

Плъзна ръка към кобура и извади любимото си за подобен вид операции оръжие — полуавтоматичния "Зиг Про". След това взе заглушителя и го зави на дулото на пистолета.

— Мммм! Мммм!

Проснат на леглото, въпреки болката от ампутирания пръст, Жорже наблюдаваше процедурата с нарастващ ужас.

Агентът забеляза реакцията на заложника и се усмихна.

Приключи с приготовленията, стана и отиде до гардероба за възглавница. Върна се до леглото, притисна възглавницата върху лицето на Жорже, сякаш искаше да го задуши, и опря дулото на пистолета в нея.

— Ммм! Мммммм!

Стреля.