Ключът на Соломон

LXXII

Искрящи от ярки светлинни неонови табели от време на време преминаваха по стъклото, но от мястото си в колата и положението си тя не можеше да види нищо повече. Вързана за седалката до шофьора и без да знае накъде я водят, Мария Флор можеше само да наблюдава тъмния воал на нощта или да гледа как непознатият върти волана, намалява или увеличава скоростта. Видя върха на обелиска, което означаваше, че току-що бяха пресекли река Потомак и се намираха в историческия център на Вашингтон. Обаче колата продължи и тя не можа да различи други следи. За щастие, мъжът, изглежда, бе забравил за нея, макар заложницата добре да знаеше, че това няма да е задълго. Съдбата й бе предначертана. Щяха да я използват като примамка, за да заловят Томаш, и без значение дали щеше да изпълни предназначението си, щяха да я убият.

— Почти стигнахме, хубавице — прошепна мъжът от ЦРУ, съсредоточен в шофирането. — Остава само да разберем дали сме добре дошли. След малко ще проверим.

Колата зави, намали и спря. Похитителят дръпна ръчната спирачка и се огледа във всички посоки като куче следотърсач, което проучва терена за следи. За разлика от кучето обаче, той не искаше да открива нищо. Желанието му, изглежда, не се бе изпълнило, или поне не в онзи момент, защото мъжът се ядоса.

— Два сутринта е и все още има идиоти, които се разхождат тук — отбеляза той, докато изключваше мотора и разкопчаваше предпазния колан. — Нямат ли си друга работа?

Непознатият се облегна назад и изчака минувачите да отминат. Хвърли поглед на заложницата си и за ужас на Мария Флор, интересът му към нея отново се възраждаше. Протегна ръка към шията й и я пъхна под блузата й.

Португалката отново се разтресе, което затрудни движенията му. Това го обезкуражи. Разбира се, тя бе в негова власт, но все пак се намираха на публично място. Освен това агентът само се забавляваше, докато изчакваше минувачите.

— Вече видях, че си нервна — каза той. — Добре, засега няма да те тормозя повече. Имам по-важна работа и тъй като сме тук, ще я свърша сега.

Похитителят извади мобилен телефон от джоба на панталона си и набра някакъв номер. Изчака няколко секунди и когато отсреща отговориха, каза:

— Искам да говоря с Томас Нороня.