Ключът на Соломон

XXV

Голяма табела указа пристигането им в Лисабон, но тя бе само формалност, тъй като Национален път 1 от известно време вече пресичаше градския пейзаж край реката. Пътуването бе към своя край и трябваше да се вземат някои решения.

— Какво ще правим сега? — попита Мария Флор. — Имаш ли нещо предвид?

В този час трафикът на входа на града бе натоварен, но за сметка на това се изнизваше бързо.

— Първо ще те оставя на гара "Ориенте" — отвърна Томаш, поглеждайки часовника в колата. — Ако не греша, след половин час тръгва Интерсидадеш[27] със спирка в Коимбра.

— Не си го и помисляй.

Той отклони поглед от шосето и се взря в спътничката си.

— Виж, рисковано е да ме придружаваш в момента. По петите ми са опасни хора и…

— Точно затова. Нуждаеш се от помощ и аз няма да ти обърна гръб в такъв труден момент. Оставам с теб.

— Но това не…

— Разговорът е приключен.

Тонът, с който Мария Флор изрече тези думи, бе толкова категоричен, че Томаш не посмя да й противоречи. Все пак знаеше, че се намира в трудно положение, и смяташе, че няма право да излага приятелката си на опасност. Опита да се аргументира по друг начин.

— Имам нужда от теб в Коимбра — обясни той. — Сърдечният удар, който майка ми получи, е нещо много сериозно и трябва да има някой при нея.

Обадих се в дома и всичко е наред — рече Мария Флор, твърдо решена да удържи на думата си. — Дадох инструкции на персонала и при майка ти винаги ще има човек. Маргарита ще я води до болницата всеки ден и ще се грижи добре за нея, не се тревожи. — Тя махна с ръка, сякаш темата бе приключена. — Този проблем е решен.

Томаш се взря настойчиво в нея, сякаш й даваше последна възможност. Тя несъмнено бе красива жена и шансът да прекара следващите няколко дни с нея, щеше да му допадне, но при други обстоятелства.

— Сигурна ли си?

— Напълно — отсече приятелката му. — Сега трябва да мислим практично и да решим къде ще отидем. Случайно да имаш стая за гости в апартамента си? Ако нямаш, ще трябва да спиш на дивана.

Томаш поклати глава.

— Не можем да отидем в дома ми. Очевидно е, че типовете от ЦРУ го наблюдават.

— Тогава къде? На хотел?

— Опасно е. Ще трябва да покажем документи за самоличност и данните ни ще бъдат въведени в компютъра — следа, която американците могат да засекат.

По лицето на Мария Флор се четеше объркване.

— Лошо. Не може да отидем в апартамента ти, нито в хотел. Какво предлагаш?

— "Гулбенкян".

— По това време?

По всяко време. Проблемът е, че сградата се охранява от частна фирма.

— О, няма да ни пуснат да влезем…

— Разбира се, че ще ни пуснат. Само че не е хубаво да ни виждат. Представи си, че момчетата от ЦРУ, които със сигурност знаят, че работя като консултант и имам кабинет там, пратят някого да говори с охранителите и ги подпита дали случайно не са ме виждали наоколо. Би било глупаво.

— Как ще влезем тогава?

Въпреки че бе зает да следи движението, той пъхна ръка в джоба си и извади подрънкваща метална връзка ключове, и с усмивка я показа на спътницата си.

— Имам ключове.

Подземният паркинг на фондация "Гулбенкян" беше отворен — вероятно имаше концерт в голямата зала, но Томаш предпочете да паркира от другата страна на булевард "Берн", на малка площадка на ъгъла на площад "Испания", за да е сигурен, че охраната на фондацията няма да го види да влиза. Слязоха от колата и пресякоха булеварда, за да стигнат до ниския зид на комплекса.

На тротоара историкът се огледа в двете посоки, за да се увери, че никой не ги наблюдава.

— Скачай!

Мария Флор се подчини и прескочи зида към градината на фондацията, следвана от Томаш. Тръгнаха между дървета и храсти, възползвайки се от прикритието на растенията и нощта, за да се промъкнат незабелязано, и заобиколиха главната сграда. Напредваха бавно и предпазливо и накрая стигнаха до един страничен служебен вход.

— Ами сега? — прошепна тя. — Какво ще правим?

— Ще влезем.

Историкът се огледа наляво и надясно, не видя никого и излезе от градината с нормална походка, опитвайки се да изглежда непринудено, в случай че някой го забележи. Приятелката му схвана стратегията и го последва, като му подражаваше. Стигнаха до служебния вход, Томаш пъхна ключа в ключалката и отключи вратата.

Влязоха в сградата и потънаха в мрак.

— Нищо не виждам — оплака се тя. — Къде отиваме?

— Сложи ръка на гърба ми, за да не се загубим, и ме следвай. Внимавай, тук има две стъпала…

С ръката на Мария Флор, долепена на гърба му, Томаш опипваше стената и напредваше в тъмното, докато накрая стигна до една врата, чиито очертания представляваха светъл правоъгълник. Пространството зад нея бе осветено. Почакаха малко, опитвайки се да разберат дали има някой от другата страна. Не чуха нищо подозрително и открехнаха вратата съвсем леко, колкото да надникнат. Там се намираше централното фоайе.

— В дъното има някой — прошепна историкът, — но пътят към лабораторията е чист.

— Няма ли да отидем в кабинета ти? — учуди се приятелката му. — Все пак е познато място…

— Светлината в кабинета би ме издала. Лабораторията е място, където понякога хората работят и през нощта. Струва ми се идеално убежище, не си ли съгласна?

Въпросът бе реторичен, но все пак заслужи кимване в знак на съгласие от страна на Мария Флор. Тя бе започнала да разбира, че няма смисъл да се съмнява в решенията на приятеля си. Вече не изпитваше никакво колебание, че преди да действа, Томаш обмисля всичко. Отвориха вратата и се измъкнаха от сервизното помещение към фоайето, като вървяха спокойно към стълбището. Качиха се на първия етаж, озоваха се в друго фоайе, този път неосветено, и свиха по коридор, докато стигнаха до голяма метална врата. Отвориха я. Озоваха се в тъмно помещение. Томаш протегна ръка и включи осветлението. Низ от бели студени светлини блеснаха на тавана, осветявайки зала с електронна апаратура.

— Лабораторията.

Мария Флор огледа помещението и сложното оборудване наоколо.

— Нямах представа, че "Гулбенкян" се занимава с научни изследвания…

— Разбира се. Но тази лаборатория тук в седалището на фондацията е малка. Истинските проучвания се провеждат в Научния институт "Гулбенкян" в Оейраш.

Тя хвърли тревожен поглед към вратата.

— Мислиш ли, че тук сме на сигурно място?

— Разбира се. Лабораторията се използва само в определени часове. Не се тревожи. Никой не би трябвало да се появи.

Взеха меките възглавници от креслата и ги подредиха на пода в импровизиран дюшек. Имаше баня, която двамата ползваха един след друг, изгасиха осветлението и се излегнаха върху възглавниците, струпани около една нощна лампа.

След дългия и тежък ден двамата имаха нужда да си починат и да се подготвят за следващия.

Томаш се протегна и изгаси лампата. Останаха на тъмно. След около минута обаче той разбра, че няма да заспи лесно. Всъщност причината не се дължеше на днешните събития, както можеше да се очаква, а на присъствието на Мария Флор. Беше първата нощ, която прекарваха заедно, а той не можеше да я докосне. Не си бе представял, че това може да е такова мъчение.

Искаше му се да се плъзне близо до нея, представи си как й казва, че е много студено и би било добре да се стоплят; тя се съгласява и той се сгушва до нея, обгръща я и невинно слага ръка на корема й, но после, уж случайно, я плъзва нагоре много бавно, докато стигне до…

Въздъхна.

— Томаш?

В тъмното се разнесе шепот — повече от час след като бяха угасили светлината.

— Да?

— Спиш ли?

Дълбока въздишка разсече въздуха.

— Опитвам се, но е трудно. Много неща се случиха, мозъкът ми ври.

Не си и помисли да сподели горещите фантазии, които занимаваха ума му.

— И при мен е така — тихо се засмя тя. — Мисля, че няма да успея да заспя скоро. Колкото и да се опитвам да не мисля, в главата ми се въртят какви ли не мисли, но най-вече съм любопитна да разкрия загадката, за която ми разказа.

— Коя загадка?

За символа, нарисуван на бележката в ръцете на директора от ЦРУ в Женева, помниш ли? Каза, че е свързан с най-голямата научна загадка, съществувала някога, и това… ами, събуди любопитството ми. За какво говореше?

Отговорът на този въпрос не беше лесен и историкът замълча за момент, докато обмисляше как да отговори — дали да се опитат да заспят, или е по-добре да се примирят и да останат будни. Пое си дълбоко дъх и рязко скочи, изправи се и запали светлините.

— Имаш ли лист и химикалка?

Мария Флор също стана. Облекчена от решението им да не се насилват да спят, тя се отправи към едно чекмедже, в което бе ровила, когато влязоха в лабораторията. Отвори го и извади бележник с логото на "Гулбенкян" и черен маркер.

Ето.

Томаш махна капачката на флумастера и започна да рисува нещо на първата страница.

— Нямам копие на бележката, оставена от Франк Белами — обясни той. — Но не беше нищо сложно.

— Спомняш ли си какво пишеше?

Историкът не отговори веднага. Надраска нещо в бележника и когато приключи, обърна листа към нея.

— Беше нещо такова.

Мария Флор се приближи до изображението и го разгледа. Текстът под символа бе лесен — пишеше, че Томаш е ключът. В ситуацията, в която бе открита бележката, наистина изглеждаше, че жертвата го посочва като ключа към убийството. Проблемът бе в символа.

— Действително прилича на скица на разпнат човек — отбеляза тя. — Вертикалната черта е тялото и ръцете, вдигнати и разперени в двете страни, сякаш са приковани.

— Точно така са го разтълкували и типовете от ЦРУ — съгласи се историкът. — Или така са искали.

— Но ти твърдиш, че този символ ни препраща към някаква научна загадка?

Томаш постави показалец върху символа.

— Това е пси.

— Пси като парапсихология? — учуди се Мария Флор. — Да не говориш за екстрасензорни възприятия, паранормални явления и други подобни? Ти, който вярваш само в научните доказателства? Неприсъщо ти е.

— Вярно е, че пси е първата сричка от гръцката дума психика, което означава "ум" или "душа" — съгласи се той, като отново хвана маркера. — Но най-важното в тази загадка е да знаем, че пси е двадесет и третата буква от гръцката азбука. Пише се така.

Надраска думата и символа с малки букви и срещу тях транскрипцията им на латиница.

— О, ясно. Какво му е толкова мистериозното?

Във физиката пси се използва като символ за вълнова функция — може би най-странното откритие в историята на науката. Вълновата функция описва характеристика на материята на елементарно, субатомно ниво и позволява на един фотон, електрон, атом или дори молекула да се намира на множество места по едно и също време. В крайна сметка вълновата функция ни разкрива, че реалността съществува само защото ние я създаваме. — Томаш докосна челото си с показалец. — Също като образа на дъгата или шума от дървото, което пада в гората и никой не го чува, реалността с психика, тя е в съзнанието. Пси е в същността на проблема, тъй като обозначава вълновата функция — загадъчното решение на известното уравнение на Шрьодингер.

— Кой Шрьодингер? Австрийският физик?

Томаш се взря в гръцката буква, изписана в бележника, сякаш в нея се криеше тайната на загадката на Вселената, времето и материята.

— Точно той — отвърна историкът. — Уравнението на Шрьодингер е най-загадъчната научна формулировка, съществувала някога. Знаеш ли защо?

— Не, но се надявам да ми обясниш.

Със загадъчно изражение ученият вдигна поглед към прозореца и светлия полумесец, който изпълваше небосвода в тази ясна звездна нощ.

— В крайна сметка, ако нямаше кой да види луната, тя чисто и просто нямаше да съществува.