Ключът на Соломон

XVIII

От мястото си в колата, Джеймс Кронгард внимателно проследи безшумното спиране на синия фолксваген на площадчето. Превозното средство и регистрационните му номера бяха отбелязани в досието, изпратено от Лангли, така че несъмнено бе настъпил моментът за действие.

Заповедите, получени от директора на Националната служба за тайни операции, бяха ясни, но чакането го накара да се замисли и породи съмнения относно това дали да се подчини сляпо на инструкциите да остави заподозрения да избяга, за да го убие. Не че убийството само по себе си беше проблем, вече бе ликвидирал шефа на наемниците на Ал Кайда в Пешавар и двама талибански имами в околностите на Кандахар, но първо трябваше да се убеди, че Томаш Нороня наистина е убил Белами. Разбира се, досието предоставяше солидни доказателства в тази посока; оставаше само да чуе какво има да каже заподозреният в своя защита.

Обектът се забави в колата, с която бе пристигнал, но когато най-сетне излезе, агентът от ЦРУ скочи от автомобила под наем и тръгна към него с бърза крачка, за да го пресрещне. В едната си ръка държеше досието, в другата — идентификационната си карта, а пистолетът бе скрит под палтото.

— Професор Нороня? — повика го мъжът. — Вие ли сте професор Томаш Нороня?

Томаш спря и обърна поглед към непознатия с тъмни очила.

— Аз съм.

Кронгард забеляза възрастната жена до заподозрения и тъй като не желаеше свидетели на разговора им, махна с ръка към дървото на няколко метра от тях.

— Бих искал да поговорим насаме, ако нямате нищо против.

Историкът веднага се съгласи, заинтригуван от срещата си на това място с непознатия със силен американски акцент.

— Случило ли се е нещо?

След като се увери, че се намират достатъчно далече и възрастната жена не може да ги чуе, мъжът с тъмните очила протегна ръка и показа картата си.

— Името ми е Джеймс Кронгард — представи се той, говорейки тихо. — Central Intelligence Agency[23].

Английското наименование на агенцията обърка историка, в чието съзнание в момента се въртяха други неща.

— Моля?

— ЦРУ — уточни американецът, като свали очилата си, разкривайки тъмносините си очи. — Работя в представителството на ЦРУ в Португалия.

Томаш не отговори веднага, мислите му се лутаха, докато се чудеше защо някой от американската разузнавателна агенция ще си прави труда да идва до Коимбра и да говори с него. Отговорът на въпроса, единственият възможен, изведнъж изплува като единствения очевиден вариант.

— О, не! — извика той. — Тук сте заради Франк Белами, нали?

Какво ли пък искаше сега шефът на дирекцията "Наука и технологии" към ЦРУ, запита се историкът. Явно старата лисица отново разчиташе на неговите услуги за поредната откачена мисия. Решително стисна зъби. Този път Белами нямаше да успее да го въвлече в поредното безумно приключение, мислено реши той. Могат да го заплашват, дори да му опрат пистолет в слепоочието или да го наранят, но този път твърдо нямаше да отстъпва. Нямаше да го убедят.

— Добре че си признавате — каза Кронгард. — Това много улеснява нещата.

Историкът не схвана смисъла на думите му.

— Признавам ли? Какво признавам?

— Че убиецът сте вие. Фактът, че посочихте причината за посещението ми тук, свързана с Франк Белами, очевидно се счита за косвено признание.

— Признание за какво?

— Вече няма смисъл да се преструвате — рече американецът, като махна с ръка към автомобила си. — Мисля, че е по-добре да ме придружите.

— Къде? — Томаш нищо не разбираше. — Слушайте, кажете ми какво става! — В гласа му се усещаше раздразнение. — Кой сте вие, че да идвате тук и да твърдите, че съм убиец и че косвено съм признал нещо си? Що за глупости?

— Добре знаете какво сте извършили — изръмжа Кронгард. — Смъртта на Франк Белами няма да остане ненаказана. Моля да ме придружите.

Португалецът остана на мястото си.

— Франк Белами е мъртъв?

— Не се правете, че не знаете. Последвайте ме, ако обичате.

— Извинете, но тук има някакво недоразумение. Първо, не знаех за смъртта на Белами. Второ, не разбирам за какво намеквате. Да не би да намеквате, че аз имам нещо общо?

— Не намеквам, твърдя го.

Томаш се разсмя невярващо.

— Това е нелепо! — извика той. — Не съм виждал Белами от години, нито живея в Америка! Признавам, че ми се е искало да го удуша, този тип ми навлече куп неприятности, но само така си говорех! Естествено, че никога не бих го убил, подобно предположение е абсурдно!

Американецът се взря изпитателно в него с недоверчиво изражение.

— Бихте ли ми казали къде бяхте вчера?

— Всъщност не бях тук — отвърна Томаш, сякаш това изясняваше всичко. — Бях в Женева. Мога да го докажа, тъй като все още пазя бордната карта от полета.

— Хубаво е, че го казвате. Бихте ли изброили местата, които посетихте в Женева?

Реакцията на американеца обърка историка. Надяваше се фактът, че предишния ден е бил в Швейцария, да разреши това недоразумение, но явно не се получаваше. Събеседникът му дори не се изненада. За пръв път Томаш започна да се тревожи.

— Вижте, станала е някаква грешка…

— Кои места посетихте в Женева?

Португалецът прецени, че е най-добре да отговори на въпроса.

— Бях в антикварния магазин "Перен", близо до Женевското езеро. Следобед отпътувах за Лисабон.

Думите му накараха Кронгард да отвори досието, което носеше.

Само там ли бяхте? — попита агентът, докато разглеждаше документите в папката. Намери някакъв лист и го показа на историка. — Ами това? Какво с това?

Томаш погледна листа и забеляза, че е снимка от видеозапис, явно заснета от охранителна камера, на която се виждаше как той влиза в някаква сграда, която веднага позна.

— Вярно! — възкликна той, като се плесна по челото. — Минах и през ЦЕРН, бях забравил за това.

Американецът му хвърли подозрителен поглед, сякаш му показваше, че не може да го заблуди.

— Удобна памет имате, не мислите ли?

Тонът на забележката обиди Томаш.

— Нима намеквате, че нарочно не ви казах за това? Вижте, наистина ходих до ЦЕРН, но вече бях забравил, защото се отбих по път, не беше нищо важно.

Кронгард лукаво се усмихна.

— Така ли? И какво правихте там?

Този въпрос смути Томаш. Не се бе замислял, но предвид този разпит и особено подозрението, което се зараждаше у него, че има някаква връзка между смъртта на Франк Белами и ЦЕРН, подробностите за посещението му в научния комплекс наистина можеха да изглеждат странни.

— Отидох… искам да кажа, получих покана да… да отида там.

— От кого?

Португалецът преглътна сухо. Всеки въпрос бе като неизбухнала бомба. Това означаваше, че отговорите, които трябваше да даде, макар невинни и честни, биха могли да прозвучат нелепо и биха го закопали още по-дълбоко.

— От един антиквар — отвърна тихо, съзнавайки, че отговорът изглеждаше смехотворен. — Съобщи ми, че съществува древен артефакт, който ме интересува, и ме покани да отида в ЦЕРН и да го видя.

Агентът от ЦРУ се разсмя подигравателно.

— Древен артефакт в ЦЕРН? — попита той саркастично. — Да не би ЦЕРН да е склад за антики или пък музей? Наистина ли мислите, че ще повярвам на подобна лъжа?

— Знам, че звучи абсурдно, но тогава не се замислих. Бях в Женева, за да взема редки предмети за музея "Гулбенкян", и за мен това бе просто една нова възможност. Съобщиха ми, че ще ми покажат интересен старинен артефакт в комплекса ЦЕРН, и аз го приех на доверие. Освен това имах и свободно време.

— И кой беше антикварят, който ви даде тази информация?

Въпросът накара Томаш да потръпне. Нова бомба, която щеше да го погребе още по-надълбоко.

— Не знам.

— Моля?

— Истината е, че не съм разговарял с никакъв антиквар — изясни той, разкайвайки се, че не бе обяснил всичко подробно още отначало. — Случи се така, че като се прибрах в хотелската си стая, се натъкнах на бележка, пъхната под вратата, в която се споменаваше за въпросния древен предмет и покана да отида в ЦЕРН да го видя. В бележката бе указан часът, в който да се отправя към института, и мястото на срещата, на ъгъла на един от входовете към помещението на детектора ATLAS.

— Къде е тази бележка?

— Изхвърлих я.

— Поне беше ли подписана?

— Да. — Историкът засрамено се почеса по главата. — Страхувам се обаче, че подписът беше нечетлив.

Кронгард изсумтя. Очевидно отговорите не му се струваха убедителни.

— Ами този артефакт? — попита той, сякаш даваше на Томаш последна възможност да докаже думите си. — Къде е?

Още един въпрос, чийто отговор трудно щеше да понесе.

— Пристигнах на мястото, където според бележката трябваше да ме чака антикварят, но никой не се появи. Почаках един час и накрая се отказах и си тръгнах, тъй като бързах за полета си до Лисабон.

Американецът си пое дълбоко дъх и поклати глава.

— Честно казано, професор Нороня — започна той с тона на учител, който не вярва на измислените извинения на ученик без домашно, — нали не вярвате, че ще преглътна толкова лошо скалъпени лъжи?

— Прав сте.

— Прав съм за това, че спретнахте една импровизация, пълна с лъжи — обвини той Томаш. Гласът му внезапно придоби твърдост: — Аз се появявам тук и вие веднага разбирате, че причината е Франк Балами. Питам ви къде сте били вчера в Женева и пропускате да споменете ЦЕРН. Когато ви показвам снимка, доказваща, че сте посетили института, обяснявате, че сте забравили, защото просто сте се отбили. На въпроса какво сте търсили там, твърдите, че някакъв антиквар ви е поканил да разгледате античен предмет, все едно е нормално подобни неща да се излагат за продан на място като ЦЕРН. После, когато ви питам за името на този човек, за да се срещна с него и да проверя думите ви, вие си противоречите, като казвате, че всъщност не сте разговаряли, а сте получили информацията от бележка, оставена в стаята ви, с нечетлив подпис, което ми се струва добър подход, за да попречите на идентифицирането, на когото и да е. Питам ви за бележката, а вие сте я изхвърлили. Къде е антиката? Оказва се, че не сте я купили, нито пък някой се е появил в часа на срещата на указаното място. В крайна сметка тази история е напълно безсмислена!

Това кратко изложение, изказано от агента от ЦРУ, осъзна Томаш, отразяваше начина, по който всеки недоверчив полицай би приел думите му. Нямаше значение какво всъщност се бе случило, важното бе как изглеждаше отстрани и какво можеше да докаже.

— Знам, че онова, което ще ви кажа, ще ви се стори като извинение, но истината е, че вашите въпроси ме свариха неподготвен — оправда се историкът. — Нещата се случиха така, както ви разказах, макар и тогава да не им обърнах особено внимание. Разполагах със свободно време преди полета и се възползвах от тези часове, за да проверя възможност за покупка, която в крайна сметка не доведе до нищо. После забравих за случая, тъй като не ми се стори важен, и със сигурност никога повече нямаше да си го припомня, ако не се бяхте появили вие с всички тези въпроси.

Американецът повдигна вежда.

— Нима според вас фактът, че Франк Балами е бил убит точно по времето, когато сте били в ЦЕРН, е просто съвпадение?

Томаш присви очи; положението се оказа по-лошо, отколкото си беше представял.

— Франк Белами е загинал в ЦЕРН по времето, когато аз съм бил там?!

Агентът от ЦРУ го изгледа презрително; в този миг имаше абсолютната убеденост, че събеседникът му наистина с убиеца.

— Сега се правите, че не знаете?

— Досетих се, че Белами е намерил смъртта си в ЦЕРН, когато вие направихте голям въпрос от посещението ми в научния комплекс, но се надявах да греша — призна примирено историкът. — Така или иначе това са косвени доказателства, които със сигурност няма да издържат в съда. Ще трябва да намерите по-солидни улики от присъствието ми в ЦЕРН по време на убийството на Белами. В крайна сметка тогава в комплекса може би е имало повече от хиляда души, прав ли съм? Защо подозирате мен, а не някого другиго, който също е бил там?

Примирението на историка и настойчивото търсене на по-точни доказателства бяха изтълкувани от Кронгард като самопризнание. Мъжът от ЦРУ бе прекарал последните часове в изучаване на доклада по случая, оставаше му само да разбере дали показанията на заподозрения са неопровержими. Истината е, че Томаш не го бе убедил.

— Виждам, че сте решили да се защитавате със съдебни подробности — отбеляза той. — Такава тактика обикновено използват виновните…

— Нямам нищо общо със смъртта на Белами, за когото дори не знаех, че е в Женева — настоя португалецът. — Но вече ми е ясно, че вие не ми вярвате, и честно казано, това също не ме интересува. Ако смятате, че съм виновен, трябва да го докажете.

— Знаете ли, много бих искал да ви вярвам, но множеството лъжи, изречени от вас, ви изобличиха — отвърна мъжът от ЦРУ. — Открихме, че вие и господин Белами сте били отседнали в един и същи хотел — "Четири сезона". — Извади още една разпечатана фотограма от досието, изпратено от Лангли. — Изображение от охранителната камера на хотела. Както виждате, тук сте вие, седнали във фоайето, четейки вестник, и мистър Белами минава покрай вас.

Втрещен, Томаш се взря в снимката.

— Били сме в един и същи хотел?! — учуди се той. — Проклятие, това е дяволско съвпадение!

Американецът прибра снимката.

— Ако съм научил нещо, професор Нороня, то е, че в живота съвпадения не съществуват — заяви Кронгард. — За нас е ясно, че сте се престрували, че четете вестник, докато всъщност сте го наблюдавали. Добре познавам стратегията с вестника — стар номер в нашата професия.

— Уверявам ви, че отсядането ни по едно и също време в хотела е чисто съвпадение — повтори историкът. — Все пак това отново е косвена улика. Струва ми се, че нямате нищо конкретно, което да ме свързва със смъртта на Белами, затова стреляте напосоки, за да видите дали ще се огъна.

Кронгард се поколеба, но накрая извади още един документ от папката и го размаха пред събеседника си.

— Смятате, че нямаме нищо конкретно, което да ви свързва с убийството? Тогава вижте това.

Погледът на Томаш веднага попадна върху надписа под символа.

— Какво прави моето име тук?

Устните на американеца се разпънаха в усмивка, подобно на ловец, чиято жертва разчита единствено на неговата милост.

— Не го очаквахте, нали?

— Не отговорихте на въпроса ми — настоя историкът, предчувствайки потока от информация, скрита в тази малка бележка. — Какво е това? Защо името ми е тук?

— Това е копие, което ни изпрати полицията в Женева — обясни Кронгард. — Тази бележка е намерена в ръцете на покойния мистър Белами. Смисълът е очевиден, особено имайки предвид вашето посещение през същия лен. Знакът отгоре символизира разпване на кръст. Очевидно мистър Белами е имал предвид своята смърт и под знака е името на човека, който го е убил, когото той нарича the key, или ключа към намирането на неговия убиец. — Американецът размаха бележката. — Този лист хартия, професор Нороня, представлява категорично и неоспоримо доказателство, че вие сте убили шефа на дирекция "Наука и технологии" към ЦРУ.

Томаш се взираше в бележката, осмисляйки всичко, в което бе замесен, което бяха му съобщили и което виждаха очите му. Името му, изписано на бележка, намерена в ръката на жертвата, несъмнено можеше да се приеме за силно компрометиращо доказателство. Знаеше, че е невинен, но как би могъл да обясни подобно нещо? Франк Белами очевидно го бе превърнал в заподозрян и неговото последно послание със сигурност щеше да звучи в главата на съдията в момента на произнасяне на присъдата.

— Сигурен ли сте, че Белами е писал това? — попита историкът, хранейки последни надежди. — Как може да знаете, че това доказателство не е инсценирано от истинския убиец, за да ме натопи?

Американецът показа досието, което държеше в ръката си.

— Знаем, че мистър Белами е истинският автор на това съобщение, защото направихме експертиза на написаните тук думи и внимателно изследвахме хартията и мастилото. Според предварителните резултати, с които разполагам, почеркът безспорно е негов, мастилото съответства на химикалката, която той обикновено носеше със себе си, и единствените отпечатъци по хартията принадлежат именно на мистър Белами. Можете да сте сигурен, професор Нороня, че съобщението наистина е оставено от него.

За изумление и ужас на историка, този път бе попаднал в безизходна ситуация.

— Тогава не разбирам — започна той. — Но съм сигурен за едно: нищо не съм направил.

Кронгард сви рамене.

— Не ме интересуват лъжите ви — каза агентът. — Бъдете така добър да ме придружите.

— Къде?

Американецът определено сметна разговора за приключен. Той хвана професора за лакътя и грубо го блъсна към белия автомобил, паркиран под дъба.

— Вие сте арестуван.