Ключът на Соломон

XLV

По това време на нощта вече не бе толкова оживено. Трафикът на "Дюпон Съркъл" бе намалял и над града се стелеше спокойствие. Седнали на масата до прозореца в едно полутъмно кафене, Томаш и Мария Флор наблюдаваха сградата от другата страна на улицата, като внимателно следяха портиера, който седеше във фоайето и четеше вестник. Американското кафе нямаше добър вкус, но двамата разсеяно отпиваха от чашите си, докато изчакваха развоя на събитията.

— Колко време остава?

Историкът погледна часовника си.

— Шест минути.

Денят бе дълъг и ползотворен. Събудиха се в шест заради часовата разлика. Тя се бе наспала, той — не толкова; все пак си бе легнал късно. По това време обаче в Лисабон вече бе единадесет сутринта и будилникът в главата му не му позволи да спи повече.

Излязоха рано от университетския кампус в Джорджтаун и още преди сутрешния час пик се намираха на "Дюпон Съркъл", за да огледат сградата, където бе апартаментът на Белами.

Не им отне много време, за да разберат, че главният проблем се намираше във фоайето. Когато се опитаха да се качат на третия етаж, портиерът ги спря и им обясни, че могат да влязат само с изрично позволение на наемателя, когото желаеха да посетят. Измърмориха някакво скалъпено извинение, обяснявайки, че са сбъркали сградата, и си тръгнаха. Стори им се някак унизително да се върнат назад, но важното бе, че добиха представа за пречката, която представлява портиерът, и главната им задача тази вечер бе да го заобиколят.

Седнал до прозореца, Томаш отпиваше от кафето си. Не можа да не се усмихне, като си спомни плана, който бе измислил, за справяне с проблема. Докато Мария Флор се обаждаше по телефон в кампуса, за да се увери, че в апартамента на Белами няма никого, той купи някакъв жълт вестник, отгърна на страниците с обяви, за да потърси…

— Внимание! — възкликна Мария Флор, изтръгвайки го от мислите му. — Идва!

Видяха таксито, от което излезе една наконтена блондинка с прилепнала червена рокля, която подчертаваше тясната талия и едрите й гърди. Черните лачени обувки на висок ток още повече засилваха ефекта от съблазнителната й външност.

Новодошлата плати на шофьора и се спусна по тротоара към входа на сградата.

— Хайде.

Без да губят време, двамата португалци напуснаха кафенето, пресякоха улицата и се спряха близо до вратата, така че портиерът да не може да ги вижда от мястото си.

Провокативната блондинка мина покрай тях, оставяйки във въздуха след себе си сладникав силен аромат на парфюм. Освен красивото тяло и меката златиста коса до раменете, които привличаха мъжките погледи, тя имаше живи сини очи и чувствени устни — същински модел на "Плейбой".

Видяха я да влиза в сградата с предизвикателна походка и да изчезва във фоайето. Стояха достатъчно близо, за да чуват какво става вътре.

— Hi, big boy![44] — поздрави тя с прелъстителен глас и се засмя непринудено. — Нов си тук, нали?

— Ъ… не — отвърна объркано портиерът. — Всъщност работя в сградата от няколко години… Мога ли да ви помогна?

Блондинката се засмя.

— И още как! — възкликна тя. — Но… това май не е моята сграда. Не е ли тук ротондата на Род Айлънд авеню?

— Опасявам се, че не, госпожо. Намираме се на "Дюпон Съркъл". Ротондата на Род Айлънд авеню е в другата посока.

— По дяволите! — изруга тя. — Винаги става така, когато пия шампанско. Започвам да се обърквам. Колко досадно!

— Ако искате, ще извикам такси, за да ви закара вкъщи.

— О, колко сте мил! Ама не се безпокойте. — Тя отново се изсмя. — Вижте, изглеждате ми симпатичен и… приятен младеж. Да ви кажа ли една тайна?

— Ами… добре.

— Знаете ли, шампанското ми действа силно по два начина. Първият е, че загубвам ориентация. Така се обърквам, че дори не знам къде се намирам. А вторият е, че ме… възбужда. — Тя отново се засмя. — Разбирате ли какво ви казвам?

— Хм…

— Ето защо сега не мога да се прибера вкъщи, разбирате ли? Съпругът ми е старец. — Изпусна дълга въздишка. — Ах, имам нужда от някого, който да ме задоволи. — А вие… вие изглеждате толкова… смел, мъжествен, толкова силен…

— Но…

— Вижте, не издържам повече! Това е истинско мъчение. Искам мъж! Сега! Тялото ми копнее за докосване… Няма ли… няма ли тук някое местенце, където може да разрешите проблема ми?

— Но аз съм на работа, уважаема госпожо, не мога да напускам поста си. Приключвам след два часа и тогава, ако искате…

— Сега, голямо момче! Нуждая се от теб сега! Заведи ме някъде и ми дай онова, за което така жадувам… Само пет минути, а? Пет минути, през които ще ти се отдам с гърдите си… суета… и ще…

— Значи… — заекна портиерът, който вече се задъхваше. — Да отидем… да отидем… в кабинета ми. Пет минути ли казвате?

— Пет горещи минути, през които ще те подлудя, мой див жребецо… ти си моят настървен тигър, силен бик…

— Елате… елате… Там ще ни е по-удобно…

Гласовете се отдалечиха и се чу хлопване на врата. Томаш надникна във фоайето, обърна се и погледна към изчервилата се Мария Флор.

— Пътят е чист — обяви той. Хайде.

Влязоха с тихи стъпки и пресякоха малкото фоайе. Имаше два асансьора, но те предпочетоха стълбището, стори им се по-дискретно. Минаха покрай стаичката на портиера, откъдето се чуваха стенания и въздишки.

Тогава Мария Флор не каза нищо, тъй като трябваше да бъдат тихи, но когато стигнаха до стълбището, не се сдържа.

— Слушай, къде намери тази… тази уличница?

Въпросът разсмя Томаш. Бе очаквал този разпит, откакто блондинката се бе появила.

— Във вестника.

— Във вестника ли?

— В обявите се предлагат и услуги от проститутки, както знаеш. Обадих се, взех името и адреса на елитен бордей, от онези, които предоставят момичета на конгресмените в Капитолия. Отидох там, огледах ги всички и избрах тази. Струваше ми цяло състояние, дори няма да казвам колко.

Мария Флор се спря на стъпалата преди последната площадка и го изгледа настойчиво, сякаш искаше да му изтръгне душата.

— Ходил си в бордея?

— Разбира се — отвърна той. — Исках да се уверя, че наетото момиче ще може да разкара портиера от пътя ни. — Той махна с ръка към партера. — И съм направил сполучлив избор, не мислиш ли? Тя успя, нали? Какъв е проблемът?

Приятелката му не отговори. Отново се заизкачва нагоре, мърморейки тихо нещо, от което се чуваха само тиради като "пффф, каква безсрамна мръсница", "всички мъже са еднакви" и "но какво намират в тези гнусни уличници". Стигнаха до третия етаж и тръгнаха по коридора да намерят вратата на апартамента на Франк Белами.

— Ти си на ход — каза Томаш и я подкани да се приближи. — Мислиш ли, че ще успееш да я отвориш?

Мария Флор се поколеба.

— Слушай, сигурен ли си, че няма аларма?

— Не мога да бъда сигурен, но не забравяй, че собственикът на апартамента е вече мъртъв. След като не е тук, кой би дошъл, за да включи алармата?

— И все пак…

— Слушай, трябва да рискуваме — каза историкът, сочейки вратата. — Нямаме избор.

Приятелката му примирено въздъхна, приклекна на мокета на коридора и разгледа ключалката.

— Тази е от сложните — отбеляза тя. — Но не се тревожи, няма да се дам.

Извади тел от дамската си чанта и я пъхна в ключалката, като я завъртя, за да добие представа от структурата на механизма.

Къде се научи да отключваш врати така?

В полицията — отвърна тя, без да отделя поглед от ключалката. — Настанените в дома понякога се заключват в стаите си и е голяма разправия да ги изкараш оттам, нямаш представа. Обикновено имаме резервни ключове, разбира се, но се случва да изчезнат и настъпва истински хаос. За да разреша този проблем веднъж завинаги, отидох в полицията и те ме обучиха да отварям заключени врати отвън.

— Много полезно наистина.

Прехапала език в ъгъла на устните си, Мария Флор се съсредоточи върху задачата си и в коридора се възцари тишина. Доближи ухо до ключалката и се заслуша в звуците на механизма, докато оперираше с телта. Работата се проточи без видим резултат и Томаш започна да се тревожи.

Ако някой се появеше в коридора и ги видеше така, несъмнено щеше да ги помисли за крадци. Трябваше да ускори нещата, но това не зависеше от него, а ако я притиснеше, тя нямаше да работи по-бързо или по-ефективно.

Затова се запаси с търпение и изчака с надеждата никой да не се появи.

Внезапно се чу изщракване.

— Готово.

Томаш се взря неспокойно в ключалката и видя, че приятелката му наистина е успяла.

Вратата бе открехната.