Имаше чувството, че нещо не се връзва.
Пустото фоайе силно смути Томаш. Сякаш някакво шесто чувство му подсказваше, че не трябваше да се възползва от шанса за бягство, който така ненадейно му бе предоставен. Той бе свикнал да се доверява на инстинктите си не защото вярваше, че това е свръхестествена способност за контакт с някакъв мистериозен свят, а именно защото знаеше, че се дължи на сложен анализ, в който участват когнитивни процеси на ума и сканират ситуацията, без да прибягват до съзнанието. Резултатът очевидно бе предупреждението, продиктувано от шестото чувство. Трябваше да преосмисли плана за бягство.
Нещо наистина не беше наред.
— Ти ме чакаш — прошепна историкът и стомахът му се сви от съмнение, докато наблюдаваше пространството, водещо до външната врата, с нови очи, изпълнени с подозрение. — Скрил си се някъде в очакване да се опитам да избягам…
Може би подобна предпазливост бе прекалена, но Томаш реши да се довери на интуицията си. Хвърли един последен поглед на пустото фоайе, като отчаяно се надяваше да не допуска грешка, пропилявайки добра възможност да се измъкне. Все така внимателно заотстъпва назад по коридора, като се опита да сведе до минимум изнервящото скърцане на дюшемето, и се върна до стаята на майка си.
Затвори вратата, завъртя ключа в ключалката и с разтуптяно сърце се взря в силуета в леглото. Дона Граса спеше дълбоко. Чуваше се тихо похъркване и завивката се повдигаше и спадаше в спокойния ритъм на дишането й. При други обстоятелства Томаш би се засмял на това леко хриптене, но не и в този момент — положението беше сериозно.
— Ами сега? — запита се тихо той, като все още се колебаеше дали е постъпил правилно, или е пропилял единствения си шанс за бягство. — Как ще се измъкна оттук?
Огледа се наоколо като животно, заключено в клетка, и погледът му веднага се спря върху балкончето на стаята. Щом вратата към коридора не е верният път, както му подсказа шестото чувство, оставаше само този изход за бягство. Приближи се до перваза и погледна надолу. Намираше се на първия етаж, но височината бе значителна, а и настилката не бе много приветлива — грапави гранитни павета, които отделяха външната стена на сградата от зеления килим на поляната. Ако се хвърлеше оттам, със сигурност щеше да си счупи крак и няколко ребра. Не можеше да става и дума за скачане.
Тогава забеляза бора.
Новото скърцане на дървения под на горния етаж обезпокои Джеймс Кронгард. Какво означаваше това? След първите шумове бе очаквал, че обектът ще слезе тихо или ще се затича по стълбището, за да избяга. Нищо такова не се случи. Напротив, продължаващото скриптене означаваше, че всъщност горе се случва нещо, но агентът не можеше да разбере какво.
— Какво прави този тип?
Агентът на ЦРУ изчака още няколко секунди, като се надяваше скоро всичко да си дойде на мястото и заподозреният да се спусне по стълбите, както бе предвидил, но това не стана. Докато секундите минаваха, без да се случва нищо, стана ясно, че събитията са поели в друга посока. Изпълни го неприятното усещане, че контролът върху новата ситуация му се изплъзваше. Тези шумове означаваха, че някои от гостите се разхождаха на горния етаж или пък…
Очите му се разшириха.
— Дали пък…
Едва сега американецът се усъмни, че Томаш бе избрал друг път за бягство. Без да губи повече време, той се измъкна от скривалището, където причакваше историка, и се приближи до стълбището. Не видя никого. Страхувайки се, че е допуснал ужасна грешка, агентът от ЦРУ хукна нагоре, вземайки стъпалата по две, и бързо прекоси коридора до стая номер осем — знаеше от служителката, че тук е настанена майката на мишената му.
Почука на вратата.
— Професор Нороня? — повика той, като се стараеше да владее гласа си, за да не всява смут в дома. — Професор Нороня, там ли сте? — Отново почука. — Професор Нороня?
Тъй като не получи отговор, той сложи ръка на бравата и я завъртя. Вратата не се отвори.
— Goddam![24]
В мига, в който откри, че вратата е заключена, Кронгард се убеди, че заподозреният наистина се измъкваше, но по друг път. Губейки контрол над ситуацията, агентът от ЦРУ разбра, че не може повече да се преструва; трябваше да смени подхода.
Отстъпи две крачки назад, извади глока от кобура и го насочи към ключалката.
Изстрелът разтресе старческия дом.
Когато го чу, Томаш бе сграбчил стъблото на бора. Почукването на вратата дойде в момента, в който той се намираше на балкончето и оглеждаше дървото, проверявайки дали би могло да му послужи като сигурен път надолу. Гласът на американеца, който го викаше, му напомни, че не разполага с много време. Прозорецът на късмета му бързо се затваряше и ако наистина искаше да избяга, трябваше да го направи веднага.
Прегърна стъблото и когато започна да слиза, чу изстрелът, разбил вратата на стаята на дона Граса. Помисли за майка си, за нейния уплах, опасявайки се, че гърмежът може да й докара нов сърдечен удар. Историкът почти се разкая, че се е опитал да избяга, но не бе предвидил, че агентът ще стреля, а вече бе прекалено късно, за да поправи случилото се. Единствената възможност, която му оставаше, бе да продължи напред.
И то бързо.
— Професор Нороня?
Гласът със силен американски акцент идваше от стаята и Томаш знаеше, че след секунда преследвачът му ще се появи на балкончето, и трябваше да побърза.
Стигна до средата на стъблото и височината му се стори сигурна. Тогава скочи. Претърколи се, стана и хукна през градината към площадчето.
Нов изстрел.
Трясъкът отекна по-различно очевидно, защото бе произведен в открито пространство, и беглецът съзря стръкове трева, които избухнаха пред него. Осъзна, че американецът се бе опитал да го убие. Гърбът на Томаш представляваше чудесна мишена и това щеше да продължи още пет секунди — времето, за което щеше да свие зад ъгъла на сградата и да изчезне от обсега на мерника.
Четири секунди.
Отскочи вляво и в същия момент отекна още един изстрел. Агентът от ЦРУ със сигурност бе отличен стрелец — стрелбата бе част от обучението му, само че не очакваше обектът да промени посоката и отново не улучи.
Три секунди.
Направи още няколко стъпки направо, но знаеше, че е изложен на прицел, и трябваше отново да отскочи встрани, за да има шанс да избяга. Престори се, че тръгва надясно, но внезапно сви отново наляво. Следващият изстрел пак пропусна.
Две секунди.
— Sonnavabitch![25]
И трите изстрела не улучиха мишената и този провал изтръгна отчаян вик от гърлото на американеца. Никога през живота си не бе пропускал два поредни пъти, да не говорим три.
Първият му бе простен — тъкмо се бе показал навън и бе открил огън, без да се прицелва, но следващите два пропуска бяха недопустими! Разбира се, внезапното кривване на португалеца го бе изненадало, но проблемът бе в мишената, която бе избрал. Целеше се в главата, за да причини мигновена смърт, само че условията не бяха подходящи за подобен изстрел с пистолет. Ако бе стрелял в гърба му, никакви маневри нямаше да спасят заподозрения. И точно там щеше да се прицели сега. Четвъртият изстрел щеше да попадне в целта.
Една секунда.
Мерникът на глока на Джеймс Кронгард се закова в гърба на Томаш, където нямаше да пропусне, независимо от маневрите на беглеца. Първо щеше да го повали. Когато се строполеше на земята, вторият куршум щеше да пръсне мозъка му. Осъзнавайки, че разполага едва с части от секундата, той сви показалеца си и натисна спусъка.
— Негодник!
Някакъв предмет, дошъл незнайно откъде, улучи американеца в момента, в който откриваше огън, и го разсея.
— Какво… — заекна той, облегнат на парапета. Видя обекта да изчезва зад ъгъла на къщата и разбра, че отново е пропуснал. — Damn[26]!
— Грубиян!
Нещо отново го удари по главата. Вдигна ръка, за да се предпази, и се опита да разбере какво става.
Дона Граса го налагаше с дамската си чанта. С разрошени коси и гневен поглед, тя сипеше по него обиди и удари с чантата.
— Идиот!
Агентът бе забравил за майката на заподозрения. Трясъкът от разбиването на ключалката я бе събудил и уплашил и когато бе чула мъжа да вика сина й по име и да влиза в стаята й, тя бе застанала нащрек. Като бе видяла, че мъжът стреля през прозореца, тя бе разбрала какво става и майчинският инстинкт, по-силен от всякога, бе реагирал моментално.
— Отдръпнете се! — заповяда Кронгард, като се изправи и отблъсна възрастната жена с ръка. — Пуснете ме да мина!
Агентът от ЦРУ прекоси стаята и коридора бегом с пистолет в ръка, молейки се да не е закъснял, когато излезе на улицата. Един-единствен въпрос се въртеше в ума му: как щеше да обясни в Лангли, че старица, която дори не бе с всичкия си, му бе попречила да ликвидира човека, убил Франк Белами?