Ключът на Соломон

LXV

Зад завоя сребристо металическата повърхност на джипа заблестя на лъча светлина и отново се сля с нощта в момента, в който паркира пред портала. Пазачът се приближи до високопроходимата кола и Питър свали стъклото, за да покаже служебната си карта.

— Добър вечер — поздрави той и махна с ръка към спътника си. — Водя посетител.

— Документите ви, сър.

Томаш бе подготвил паспорта си и го подаде на пазача, който се върна в будката си, за да запише данните му и да извърши обичайните процедури по сигурността. След две минути мъжът се върна и даде на португалеца временен пропуск.

— Имате достъп само до общите части, съгласно протокола информира го той. След това се приближи до Питър и му подаде някаква декларация, която трябваше да подпише. — Както знаете, сър, не може да оставяте госта си да се разхожда свободно из сградата. Според правилника за вътрешния ред вие носите отговорност за него. — Той отдаде чест. — Пожелавам ви приятна вечер.

Пазачът направи знак на хората си, които провериха джипа с детектор, включително и отдолу. След това порталът се отвори и колата влезе в комплекса на Лангли — седалището на ЦРУ. Питър паркира на запазеното си място на паркинга, който в този час бе пуст. Двамата слязоха и се отправиха към главната сграда.

Томаш вдигна ръка към небето и помаха.

— Какво правите?

Предполагам, че мястото, на което се намираме, постоянно се наблюдава от руски и китайски сателити — пошегува се той. — Тъй като със сигурност ни виждат сега, ми се струва любезно да ги поздравя.

Двамата влязоха в сградата със смях, но бързо престанаха да се смеят. Във фоайето имаше пропускателни бариери и въоръжена охрана, която контролираше достъпа до помещенията. Редът бе такъв, че португалецът имаше чувството, че известният пропускателен пункт "Чарли"[66] от времето на Студената война се е пренесъл там.

Под зоркия поглед на охраната, анализаторът от дирекция "Информация" доближи картата си до електронния детектор на бариерата и загражденията се отвориха. Томаш стори същото с временния си пропуск и също влезе.

— Ами сега? — попита Питър, когато останаха насаме. — Къде трябва да отидем?

Фактът, че се намираше в седалището на най-голямата разузнавателна агенция в света, до известна степен смути историка. Чувстваше се изгубен сред непознатото пространство, без да знае какво точно може да прави и къде да се движи.

— Навсякъде ли мога да отида?

— Разбира се, че не. — Питър размаха служебната си карта.

— Но аз имам достъп до по-голямата част от комплекса. Предвид значението на мисията ни, ще трябва да наруша някои правила и да ви заведа на места, на които по принцип нямате право да стъпвате. — Снижи глас и заговори с поверителен тон.

— Трябва да сте наясно, че с тези си действия аз нарушавам закона. Ако ни хванат, ще ме уволнят и също като вас ще бъда задържан и съден за това, че съм изложил на опасност националната сигурност. Затова ви моля за дискретност. Къде трябва да отидем?

— На мястото, посочено от географските координати, които баща ви ми изпрати — каза Томаш. — Тоест в кабинета му. Смятате ли, че можем да отидем там?

Американецът се обърна и се отправи към коридора.

— Какво да се прави! — примири се той. — Натам е.

Прекосиха коридора в мълчание. Посетителят остана изненадан от онова, което видя; очакваше седалището на ЦРУ да е студено и затворено, пълно с високотехнологични устройства за сигурност, но всъщност приличаше на обикновена бизнес сграда на някоя голяма компания. Тук-там се виждаха автомати за напитки, шоколади и сандвичи. Стените на коридора се редуваха с големи прозорци, през които се виждаше градината, и въпреки нощния час човек оставаше с впечатление, че в комплекса има много зеленина. От време на време срещаха по някой костюмиран служител с чаша кафе или поничка в ръка или хигиенисти, въоръжени с кофа и парцал, които използваха спокойствието ма нощта, за да свършат работата си.

Стигнаха до метална врата с електронно табло и клавиатура в стената. Питър доближи картата си до магнитната система, набра някакъв номер и притисна показалец, за да регистрира пръстов отпечатък. Вратата се отвори.

— Тук започва зоната с ограничен достъп — предупреди той и дискретно погледна към ъгъла на охранителната камера, монтирана на тавана. — Престорете се, че правите същото като мен преди малко.

Посетителят го послуша и допря пропуска си до сензора на таблото, престори се, че набира кода и доближи пръста си до металната пластина, която регистрираше пръстовите отпечатъци, но без да я докосва. След това се залепи за Питър и двамата минаха през металната врата.

Влязоха в зоната с ограничен достъп и по-високо ниво на сигурност. Всъщност тук обстановката не се различаваше особено от тази в предишното помещение. Повечето зали бяха празни, вероятно поради късния час, но в някои кабинети кипеше работа — вероятно екипите, ръководещи операции в други части на света като Азия, където денят вече бе започнал.

След като минаха през вътрешен двор, се озоваха пред друга врата и Питър повтори процедурата за достъп. Вратата се отвори и домакинът направи знак на госта си да влезе.

— При нормални обстоятелства картата не би ми дала достъп до този кабинет обясни той. — Но съм упълномощен да влизам тук благодарение на баща ми. Явно правото ми на достъп все още не е анулирано.

— Какво? Имате достъп само заради баща ви? Нима децата на директорите имат по-специални права?

Влязоха в преддверие с бюро и дивани, което приличаше на чакалня. Имаше и друга врата с режим на достъп, която Питър също отвори с помощта на картата си, код за сигурност и пръстов отпечатък.

Като истински домакин той се дръпна от входа и направи знак на португалеца да влезе пръв.

— Да, когато става дума за кабинета на собствения ти баща.

Томаш Нороня най-сетне се озова в работния кабинет на Франк Белами.