Ключът на Соломон

XXXI

— Ама какви ги говориш? — По лицето на Мария Флор бе изписано недоумение от току-що чутото. Този разговор започваше да й се струва нереален. — Бъдещето може да повлияе на миналото? — учуди се тя. Изражението й сякаш се бе превърнало в огромен въпросителен знак. — Що за глупости? В това няма никакъв смисъл! Нормалният ход на времето протича през правата на причина и следствие, където причините винаги принадлежат на миналото, а следствията — на бъдещето. — Тя посочи към светлинния проектор. — Не е възможно този проектор да се строши на парчета и едва след това аз да го запратя към пода. Единствено допустимото е първо аз да го хвърля и след това той да се счупи. Първо се случват причините, после идват последствията от тях. Как може бъдещо събитие да бъде причина за минало последствие? Подобно твърдение предполага… знам ли, пътуване във времето, което е невъзможно! Пълен абсурд!

— Все пак това е, което предполага експериментът с двата процепа. Или поне една от неговите версии.

— Но… как?

Вниманието на Томаш отново бе привлечено от светлинния проектор, кадастрона с двете успоредни резки и фотографската плака, служеща за екран, въпреки че съоръженията бяха изключени.

— Първото, което трябва да разбереш, е, че на микрониво, наречено квантово, нещата се случват по много по-различен начин от този, който сме свикнали да виждаме в макросвета на нашето ежедневие. Вече знаем, че реалността се променя в зависимост от наблюдението и че за да стигнат от точка А до точка Б, без да бъдат наблюдавани, електроните, фотоните и атомите не избират само един път, а всички възможни по едно и също време. През 1996 г. например екип физици успява да постави един-единствен атом на берилия на две места едновременно — точно както се случва с фотоните и електроните, преминаващи през двата процепа. Но били открити и други странни поведения на микроматерията. — Той се подготви да продължи с поредното странно откритие. — В нашето ежедневие нещата се движат в непрекъсната линия. За да напреднем с един метър например, трябва да изминем пътя между две точки. Този въпрос е повдигнат от древногръцкия философ Зенон. Само че учените открили, че в микровселената реалността е непостоянна и частиците скачат от едно състояние в друго, без преди това да преминават през междинно състояние, и от една орбитала в друга, без да има преходна орбитата[30].

Мария Флор го погледна невярващо.

— Как става това?

— Даден електрон не преминава между две състояния или между две орбитали, както би трябвало да се очаква, а прескача мигновено в други състояния или орбитали. Явлението се нарича квантов скок. Забележи, че това не е случаен ефект, а правило на микровселената. Материята на реалността работи с този тип скокове.

— Чувала съм за квантов скок, но никога не съм разбирала какво означава. Обаче се питам дали тези скокове не се дължат по-скоро на неспособността на технологиите да определят междинната орбитала, през която електроните преминават.

— Всъщност много учени си помислили същото в началото — потвърди историкът. — Но сега сме сигурни, че електроните наистина не преминават през междинна орбитала, тя дори не съществува. Няма никаква технологична пречка в наблюденията ни, истината е, че те скачат и го правят мигновено; не съществува никакъв интервал от време, за който да се случва един скок.

— Разбирам.

— Има още нещо странно, което се случва в субатомния свят. Една частица може да стигне от една точка в друга, дори между тях да има непреодолима бариера. Тя скача, дори да няма необходимата енергия, без да минава през бариерата, разбираш ли? В един момент е вътре, а в следващия — вън. Това се нарича тунелен ефект[31]. Сякаш частицата се е промъкнала в тунел и се е появила на друго място.

— Нима подобно нещо е възможно?

— Не само е възможно, но и се случва. При радиоактивно разпадане на урана например има една алфа-частица в ядрото, която изведнъж изчезва оттам и се появява извън него, въпреки бариерата, която представлява мощната ядрена сила.

Мария Флор се поколеба.

— Преди малко спомена, че в микросвета бъдещето може да повлияе на миналото. Какво искаше да кажеш с това?

— В своите теории на относителността Айнщайн доказва, че времето и пространството са свързани — припомни Томаш. — Затова нарича това понятие пространство — време. Ако експериментът с двата процепа показва, че съзнанието частично променя поведението на реалността в пространството, и ако времето е свързано с пространството, тогава е възможно съзнанието да променя и поведението на реалността във времето.

— Звучи логично — съгласи се тя, преценявайки проблема през тази нова перспектива. — Остава да видим дали съществува начин за демонстрация…

Академикът постави длан върху светлинния проектор.

— Подобна демонстрация представлява една по-усъвършенствана версия на експеримента с двата процепа. — Той взе кадастрона, който бе ползвал по време на първия опит, и отново го постави между проектора и екрана, посочвайки двете успоредни резки, пробити в средата. — Вече знаем, че светлината и електроните минават през процепите като вълни, когато не ги наблюдаваме, но се превръщат в частици, когато някой наблюдава отворите, нали така?

— Много странно, но да приемем това за истина.

— Истина е — настоя Томаш. — Трябва да разбереш и да приемеш, че този експеримент е провеждан хиляди пъти и резултатите, макар и невероятни, предполагат, че съзнанието създава частично реалността. Въпросът, който възниква сега, е какво се случва, ако решението за наблюдение е взето не преди светлината да достигне двата процепа, а в пространството между двата процепа и екрана. С други думи, представи си, че поставим детектор след двата процепа и решаваме да го включим или не чак когато светлината премине през процепите. Като забавим това решение, в кой момент светлината ще се превърне в частица? В момента на решението за наблюдение или преди него? Възможно ли е светлината да премине през процепите като вълна, докато все още не я наблюдаваме, и да се превърне в частица, когато съзнанието реши да я проследи?

Мария Флор объркано поклати глава.

— Извинявай, но не разбирам…

— Объркващо е, знам — съгласи се Томаш. — Въпросът, казано с думи прости, е следният: възможно ли е бъдещето да се отрази на миналото?

— Това го разбрах.

— Този проблем бил поставен на теория от Джон Уилър през 1984 г. и пресъздаден експериментално в лабораторията на университета в Мериленд чрез ултра бърза електронна система за генериране на произволни числа и сложно устройство с огледала — експеримент, провеждан няколко пъти през годините с помощта на все по-сложни инструменти. Нарича се експеримент на отложения избор.

— Нима са успели да проведат подобен експеримент? — изненада се Мария Флор. — И какъв бил резултатът?

— Изумителен — отвърна той. — Учените успели да отложат решението едва с милиардни части от секундата, но се оказало достатъчно, за да проведат опита. Открили, че светлината се превръща в частица преди вземане на решението за наблюдение. — Томаш повтори ключовата дума. — Преди. — Замълча, за да изчака тя да осмисли идеята. — Разбираш ли последствията от това, което ти казвам?

Приятелката му стоеше слисана.

— Това означава, че светлината се държи така, сякаш знае, че ще бъде наблюдавана, преди наблюдателят да вземе решение!

— Именно. Следствията, породени от този експеримент, са необикновени. След като вълната се превръща в частица само когато е наблюдавана, оставаме с впечатление, че сме изправени пред парадоксална поредица следствие — причина, в която следствието се нарежда прели причината. — Историкът отново докосна проектора. — В известен смисъл тази машина може се счупи, преди да я запратиш към пода.

— Не може!

— Само че това предполагат експериментите. В този нов вариант на експеримента с двата процепа, изглежда, следствието предхожда причината. Сякаш искаме да кажем нещо, за да повлияем на събитие, което вече се е случило. Създава се впечатлението, че на микрониво в квантовата вселена времето изчезва, няма преди и след, сякаш частиците пренебрегват самото съществуване на времето. Както сигурно предполагаш, последствията от това откритие са сериозни. — Той махна с ръка към звездното небе през прозореца. — Светлината, която виждаме в небето, е тръгнала преди хиляди години от звездите и достига до нас като частица, защото в момента на тръгването сякаш вече е знаела, че в бъдещето ще бъде наблюдавана от нас. Същото важи и за светлината, излъчена преди пет милиона години от по-далечните галактики. Създава се впечатлението, че бъдещето е изпратило към далечното минало информация, че тази нощ ние ще наблюдаваме тази светлина като по този начин я е задължило в продължение на пет милиона години да се движи като частица, а не като вълна. Или казано по друг начин, изглежда, че ние решаваме каква е природата на фотона и той се съобразява с това в миналото. Това означава, че днешното наблюдение може да повлияе естеството на светлината в миналото.

Все още озадачена, Мария Флор клатеше глава.

— Невъзможно, не може да бъде!

— Грешно е да мислим, че миналото съществува компактно. То няма ясно изразена природа, намира се в суперпозиция и може да бъде определено само защото бъдещето го налага. Освен това най-пълната версия на уравнението на Шрьодингер, което взема предвид относителните ефекти, съдържа решение, описващо потока негативна енергия към миналото — аспект, който привлича вниманието на Макс Борн през 1926 г. — Томаш вдигна пръст. — Нещата стават още по-странни, ако това изобщо е възможно, с провеждането на друг вариант на експеримента с двата процепа. — Той махна с ръка към кадастрона с двата отвора. — Нарича се квантова гума. След детектора на процепите се добавя устройство, което регистрира фотоните, така че, когато по-късно даден фотон е анализиран, да може да се установи през кой от двата процепа е преминал. Как мислиш, че се държи светлината при тези условия?

— Ами, ако съдим по експеримента, който ти проведе, има акт на наблюдение. Това означава, че няма интерферична картина — няма и вълна. В този опит светлината е частица.

— Правилно. Сега забележи следния трик: а ако изтрием маркировката, която устройството поставя на всеки фотон, след като той вече е преминал през процепа, но не е достигнал екрана, така че да е невъзможно да се определи откъде е минал? Тоест частицата е засечена да минава през процепите, но информацията от това измерване изчезва.

— Нима подобен експеримент може да се проведе?

— Много е труден и деликатен, но е успешно проведен за пръв път през 1991 г. в университета "Бъркли" в Калифорния. Маркирането било извършено чрез поляризацията на фотони, които преминавали през единия от двата процепа. Въпросът е следният: какво смяташ, че се е случило при тези условия? Как светлината е преминала през процепите — като вълна или като частица?

Мария Флор разгледа монтираното пред нея устройство.

— Добре… Имало е акт на наблюдение, нали? Дори и информацията от него да е била изтрита, то все пак е било извършено. В такъв случай не съществува интерферична картина. Светлината е преминала през процепите като частица.

Историкът поклати глава.

— Грешка — отсъди той. — Образът на екрана, скъпа моя, бил интерферичен. Светлината преминала като вълна.

Приятелката на Томаш се учуди.

— Като вълна ли? Но тя е била измерена…

Така е — потвърди историкът. — Само че, изглежда, определящото тук за природата на светлината не е самото измерване през процепите, а информацията, която то показва, или ако предпочиташ, нашето познание за светлината. Макар и засечена, докато минава през процепите, тя запазила интерферичната картина. Очевидно определящият фактор не е измерването, а онова, което може да научим от него. Тъй като възможността да опознаем светлината, е изчезнала, нейното поведение било като на вълна. Това означава, че светлината се тревожи само от онова, което някой може да научи за нея. Ако никой не узнае нищо, макар и да има извършено измерване, тя продължава да бъде вълна. Оказва се — и съм убеден в това — че самото наблюдение няма връзка. Възможността да опознаем една частица, всъщност я създава.

Това е… невероятно! Абсолютно невъобразимо!

— Реалността не е такава, каквато мислим или искаме да бъде, тя е каквато е. Когато усещаме реалността по един начин, но наблюдението и математиката ни разкриват нещо различно, винаги печелят наблюдението и математиката. Сутрин виждаме изгряващото на хоризонта слънце, през деня наблюдаваме бавния му път по небесния купол, а в късния следобед виждаме залеза от другата страна, нали така? И какво ни казват интуицията и здравият разум тогава? Че Слънцето се върти около Земята. Само че благодарение на астрономически наблюдения и математически изчисления Коперник достигнал до заключението, че Земята се върти около Слънцето. Същото се случва и тук. Интуицията и здравият разум ни казват, че светът съществува, независимо от нас, защото това ни посочват възприятията за случващото се наоколо. Но научното наблюдение, проведено чрез експеримента с двата процепа и неговите варианти, ни разкрива точно обратното. Всеки учен знае, че когато това се случва, наблюдението и математиката надделяват над разума. Ето защо микросветът работи по толкова различен и изумителен начин. И моля те, забрави за идеята, че поведението на нещата в микровселената е същото като в макровселената, само че с друга скала. В науката трябва да се доверяваме на наблюдението дори когато това противоречи на разума, а в този случай то ни показва, че на елементарно ниво Вселената е много странна. Колкото и объркващо и немислимо да ни се струва, именно нашето съзнание създава частично реалността и го прави не само в пространството, но и във времето.

Мария Флор вдигна ръце.

— Добре, предавам се — рече тя. — Просто всичко е толкова смущаващо, че е трудно да повярвам…

Права си — съгласи се историкът. — На мен самият ми отне години да приема, че реалността е толкова странна, и се примирих едва когато подробно се запознах с експеримента с двата процепа и различните му варианти. Помисли, възможността на микрониво при създаването на реалността да се случват първо следствията и след това причините, има наистина поразителни последствия. Това означава, че съзнанието днес и в бъдещето очевидно притежава силата да създава физическата действителност на миналото и особено на онова минало, когато във Вселената все още не е имало разумни същества. Тоест, докато Вселената все още не е създала съзнание, Големият взрив бил просто виртуално събитие като вълна, в която едновременно се трупат всички възможности. Едва когато Вселената формирала съзнанието, то превърнало една от тези възможности в реалност — старата история на Вселената. В известен смисъл не само миналото създава бъдещето, а бъдещето също създава минало. Сякаш се формират взаимно и двете са неопределени: щом като съществуват няколко варианта на бъдещето, така има и няколко възможни версии на миналото.

Мария Флор се почеса по главата.

— Не ми казвай, че тази теза също е доказана…

— Това, което ти казвам, са значимите последствия от откритията, направени благодарение на експеримента с двата процепа. Той ни показва илюзията, която се крие зад реалността. На елементарно ниво Вселената е резултат от дуализма между реалност и съзнание, където реалността продължава да се развива, за да създаде физиката, която също еволюира, за да я има химията, чието поле се разширява, за да възникне животът, откъдето произлиза съзнанието, за да се усложни до степен, в която възниква… реалността.

— Сякаш всяко ниво на комплексност носи емержентни свойства, за които спомена този следобед в Коимбра — отбеляза Мария Флор, докато обмисляше думите на Томаш. — Но какво означава всичко това?

Докато обмисляше как да затвори кръга, историкът скръсти ръце на гърдите си, пое си дълбоко дъх и се приготви да заяви най-странната, объркваща и съществена особеност на Вселената.

— Реалното създава съзнанието, а съзнанието създава реалното.