Ключът на Соломон

XXII

Естествено, Джеймс Кронгард знаеше, че най-трудното тепърва предстои. Медицинската сестра вече бе поставила марля на рамото му и тъкмо приключваше с превръзката на главата, точно над дясното ухо, но това не бе страшно. Американецът вдигна поглед към вратата и съзря силуета на полицая с шкембето, който продължаваше да стои облегнат на стената в коридора с търпеливо изражение и някакви документи в ръка.

— О, бюрокрация! — промърмори отегчено Кронгард. — В тази страна много обичат бюрокрацията…

Но това също не го плашеше. Проблемът, истинският проблем, беше телефонното обаждане до Лангли. Как ще обясни случилото се? Трябваше ли да разкаже за старицата, която му бе попречила да се прицели точно, като го удари с чантата по главата? Или за двамата негодници, които го бяха победили в луда надпревара по улиците на Коимбра? Нима щеше да има кураж да признае истината за случилото се? Или трябваше да съчини някаква история?

— Добре — каза майчински медицинската сестра, отстъпвайки назад, за да огледа превръзката. — Готово е. Раните на главата винаги много кървят, но в крайна сметка не е нищо сериозно. Не се тревожете. — Приличаше на художник, който съзерцава творбата си. — Мисля, че се получи чудесно. Обзалагам се, че в Америка не биха се справили по-добре…

— Мога ли да си тръгвам?

— Доколкото зависи от нас, да. Рентгенът не показа нищо счупено, имате само натъртвания и синини. — Тя махна към мъжа с шкембето, който чакаше в коридора. — Но мисля, че онзи господин иска да говори с вас. Изглежда, в центъра е настанала истинска суматоха, а?

Американецът не отговори веднага. Нагласи кобура на гърдите си и облече палтото.

— Оръжието ми?

Сестрата отново посочи към полицая.

— Говорете с господина.

Като се замисли, Кронгард осъзна, че при тези обстоятелства конфискуването на глока му беше неизбежно. Обърна се и напусна спешния център, отправяйки се към полицая.

Като видя американеца, полицаят се изправи и тръгна към него.

— Документите, моля.

Агентът от ЦРУ извади американския си паспорт и документ от американското посолство, които му гарантираха дипломатически имунитет, и ги връчи на дебелака.

— Къде е оръжието ми?

Полицаят прегледа документите със свъсени вежди, сякаш четеше много сложна материя, която изискваше дълбоко осмисляне.

— Тук пише, че сте културен аташе в американското посолство в Лисабон…

— Точно така.

В очите на униформения проблесна искра, сякаш бе заловил престъпник на местопрестъплението.

— Кажете ми — започна той, — нормално ли е културните аташета от вашето посолство да се разхождат въоръжени?

— Сигурно сте чували за организация на име Ал Кайда, нали? — сряза го Кронгард и нехайно сви рамене. — Трябва да нося оръжие от съображения за сигурност. Никога не знаеш какво може да се случи…

Този отговор обърка полицая. По-добре да се придържа стриктно към стандартните въпроси, реши той.

— Имате ли разрешително за притежание на оръжие?

Агентът на ЦРУ отново пъхна ръка в джоба на палтото си и извади друг документ.

Униформеният унило провери текста, печата и подписа.

— Наред ли е всичко?

— Да — промърмори ядосано полицаят. Той очевидно искаше да задържи заподозрения, но вече съзнаваше, че не може да го направи. — Така изглежда.

— Тогава дали може да ми върнете пистолета?

Въпреки негодуванието си полицаят взе един найлонов плик, извади глока от него и го подаде на американеца. Кронгард прибра оръжието в кобура на гърдите си и подписа протокол, че оръжието му е било върнато. Полицаят му подаде документите, които американецът прибра в другия си джоб.

— Знам, че имате дипломатически имунитет и затова дори не сте длъжен да давате показания — призна полицаят. — Все пак бихте ли ме придружили до управлението, за да ни разкажете какво се случи?

По невъзмутимото лице на американеца премина лека иронична усмивка, преди надменно да обърне гръб и да се отправи към изхода на болницата.

— Имам си по-важна работа.