Ключът на Соломон

XLIV

Едва оставил вестника върху бюрото, когато тази сутрин пристигна в кабинета си в Лангли за поредния работен ден, Дон Снайдър, верен на навиците си, веднага се отправи към автомата в коридора на дирекция "Контратероризъм", за да си вземе кафе и мъфин. Жена му неведнъж му бе казвала, че това не може да се нарече закуска, че трябва да наблегне на плодове и салата, да следи холестерола, триглицеридите и всички тези глупости. Постоянно му натякваше, но той обичаше именно храната, която сега се готвеше да изяде. Нима има нещо по-хубаво от това да започнеш деня с горещо кафе и мъфин?

Седна на бюрото си и включи компютъра, докато дъвчеше шоколадовото кексче. Ммм… вкуснотия, помисли си той, наслаждавайки се на момента със затворени очи. Отвори ги и забеляза, че до клавиатурата имаше някакви документи. Най-отгоре лежеше досие с последна информация около атентата в Триполи, а под него — тънка и невзрачна жълта папка. Прегледа досието и разбра, че сведенията, изпратени в Лангли от агентите на терен, не бяха нищо повече от спекулация. Повечето се отнасяха до въоръжението на либийската армия, което в разгара на революцията бе попаднало в ръцете на ислямските екстремисти за зверските им операции в други африкански страни и Средния изток като Мали, Ирак, Сирия и други горещи точки.

— По дяволите! — измърмори, докато преглъщаше последната хапка от мъфина, ядосан заради липсата на напредък в събирането на данни за атентата. — Какво им става на тия хора? Нуждаем се от конкретна информация, а не от догадки и изтъкване на очевидното.

За да не се дразни повече, той остави досието настрани и отвори жълтата папка. Тя съдържаше документ от две страници, който колегите от отдел "Информатика" му бяха оставили през нощта. Прочете текста и заинтригуван, отвори чекмеджето, за да провери събраните материали от сигнала, който бе получил снощи. Няма съмнение, заключи той. Двата случая изглеждаха свързани. Помисли малко и му хрумна идея. Остави чашата с кафе, затрака по клавиатурата и отвори една страница, за да провери номерата на покупките. Въведе име и зачака. Появиха се след няколко секунди.

— По дяволите!

Без да губи време, той скочи и изхвърча по коридора до кабинета на директора. Секретарката на шефа на Националната служба за тайни операции не се зарадва да го види. Още не бе забравила снощната случка, но този път не възрази. Обади се в кабинета да съобщи за посетителя и без да го удостои и с една думичка, му направи знак да влезе.

Анализаторът по контратерористичните въпроси отвори вратата и надникна вътре.

— Може ли да вляза, сър?

Хари Фъч се бе настанил в креслото си, четейки сутрешния "Ню Йорк Таймс" с димяща пура в уста. При вида на ядосаното му изражение обаче човек би казал, че димът излизаше от него самия. На първа страница се мъдреше снимка на щетите в едно от крилата на посолството в Триполи от вчерашния атентат. Като видя анализатора по контратерористичните въпроси на вратата на кабинета, той замахна с вестника към него.

— Видя ли това, Дон? Тези копелета, журналистите, ни наричат некомпетентни! Некомпетентни, представи си! Слушай какво пишат. — Разгърна вестника и намери страницата. — "Както често се случва напоследък, атентатът изненада ЦРУ и отново породи съмнения относно компетенцията и ползата от тази агенция, която по коридорите на Държавния департамент вече тайно е известна като Централа на разгром и упадък — ЦРУ". — Фъч вдигна поглед. — Видя ли каква помия изсипват тези скапаняци в тъпия си клеветнически вестник? Разгром и упадък?! Майната му на "Ню Йорк Таймс"! Майната му на Държавния департамент! Майната им на всички!

— Жалко е, сър.

Снайдър продължаваше да виси на вратата в очакване на покана да влезе, докато наблюдаваше гневния спектакъл на шефа си. Знаеше, че директорът бе темпераментен човек и изблиците му на гняв не бяха тайна за никого в Агенцията. Оскърбен от статията, Фъч хвърли вестника на пода и гневно смачка пурата в пепелника, сякаш тя бе репортерът на "Ню Йорк Таймс". След като изпусна парата, той се опита да се овладее и вече по-спокойно направи знак на служителя си към стола пред бюрото.

— Влизай, Дон — каза Фъч, като все още се стараеше да контролира емоциите си. — Нещо ново за "Квантово око"?

Снайдър прекоси кабинета с плахи стъпки, подобно на изплашено агне, и седна на посоченото му място.

— Имам новини, сър — потвърди той. — Страхувам се обаче, че не се отнасят пряко към "Квантово око". — Остави жълтата папка на бюрото. — Току-що получих този доклад от отдел "Информатика". Тази сутрин сме засекли пробив в нашата мрежа.

Фъч повдигна вежди.

— Нещо сериозно ли?

— Струва ми се, че не. Защитната стена е предупредила администратора на сървъра и той е пуснал sniffer, който прогонил натрапника. След това филтрирал проверените данни и заключил, че не е нищо важно.

— Това е добре — успокои се директорът. — Само това ми липсваше. — Той повдигна вежди. — Но след като атаката не е сериозна, какво те води насам?

Анализаторът кимна към жълтата папка.

— На ваше място, сър, бих хвърлил едно око на доклада.

Шефът на Националната служба за тайни операции взе папката и разгледа документа.

— Не виждам нищо особено…

— Погледнете името на потребителя, чиято парола е похитена от хакера…

Фъч се взря в името от регистъра на отдел "Информатика" и очите му заблестяха, когато разбра за кого става дума.

Франк Белами.

— Мамка му! — Погледна изпитателно подчинения си. — Кой е влязъл в системата с паролата на стареца?

— Както предвижда протоколът за действие в подобни ситуации, администраторът цяла нощ се опитвал да проследи хакера — обясни той. — Данните са на втора страница.

Директорът махна презрително с ръка.

— Нищо не разбирам от този откачен изказ — призна той. — Разкажи ми.

— За да прикрие следите си, хакерът е използвал прокси сървър и мрежата TOR. Нашият администратор следил трафика, който се прехвърлял през различни сървъри в целия свят, докато осъзнал, че ще попадне на задънена улица. Изглежда, избраната от хакера програма не е ползвала IP, поради което не успяхме да засечем компютъра, от който е пратена атаката.

— По дяволите, имаме си работа с професионалисти.

— Без съмнение, сър. Аз обаче се замислих кой би имал интерес да прониква в мрежата на ЦРУ, за да търси информация за Франк Белами. Тогава ми хрумна една идея. Проверих всички регистрирани продажби на територията на Вашингтон, въвеждайки конкретно име на купувача, и… познайте какво открих.

— Боже! Не ми казвай, че копелетата от ФБР са замесени…

Снайдър поклати глава.

— Няма такова нещо.

— Тогава кой търси паролата на стареца? Някой от семейството? Искат да видят как кучият син…

— Не, сър. Опитайте отново.

Фъч отметна наум няколко имена на заподозрени, но ги отхвърли всичките. Кой извън ЦРУ би се интересувал от досието на Франк Белами? Изключвайки ФБР и роднините на стария директор, не оставаха много варианти. Изведнъж му просветна.

— Томас Нороня?

Подчиненият му се усмихна.

— Бинго.

— Нороня… Как можеш да си сигурен?

— Не съм — призна Снайдър. — Но забележете хронологията на събитията. В девет и половина снощи нашият приятел Нороня — убиецът на мистър Белами, току-що пристигнал във Вашингтон, използва кредитна карта, за да изтегли пари от банкомат, намираш се близо до магазин за техника в Джорджтаун. Проверих регистрите на магазина и открих, че десетина минути по-късно са продали два лаптопа, платени в брой, което е необичайно. След два часа някой влиза тайно в системата ни, използвайки чия парола? Точно на мистър Белами. И за какво? Търсене на информация за, забележете, нашия покоен директор на "Наука и технологии". Нима всичко това е съвпадение?

— Но ако е искал да проникне в мрежата ни със закупените лаптопи, нима не би било по-логично да избегне ползването на кредитната си карта на банкомата?

— Може би — съгласи се Снайдър. — Все пак може да е проявил непредпазливост или да не знае, че следим трансакциите от банкомат. Или пък просто не е съобразил, знам ли. Факт е, че съвпаденията будят съмнение. Хората с нашата професия знаят, че съвпадението също е следа, нали?

Вече убеден, шефът на Националната служба за тайни операции промърмори нещо в знак на съгласие.

Отпрати служителя си и когато остана сам, се завъртя на креслото към прозореца и се взря в река Потомак в далечината. Синята повърхност на водата приличаше на огледало, отразяващо облаците. Спокойствието, което вдъхваше раззеленяващият се Вашингтон, особено в района на централата на ЦРУ, му помагаше да мисли. Фъч спокойно прецени ситуацията и след пет минути взе решение.

Завъртя се на креслото и включи интеркома, за да се свърже със секретарката си.

— Тиш, свържи ме с майор Фуентес.

Щеше да прати един от най-добрите си хора по петите на Томаш Нороня.