Ключът на Соломон

LXXXVII

Два светкавични изстрела, произведени от професионалист. Първият повали Сам Дън, вторият улучи Питър Белами под лявото око и също причини мигновена смърт. Всичко се случи толкова ненадейно и бързо, че Томаш не успя да реагира. Обърканият му поглед се местеше между проснатия на пода Дън, с пистолет между полуразтворените пръсти, и тялото на Питър на стълбището — главата му висеше надолу, а краката му стояха опънати върху горните стъпала.

— Поздравления, господин Нороня — каза майор Фуентес, отмятайки черния чаршаф, под който се бе скрил. — Успяхте да стигнете до мен за много кратко време. Не съм предполагал.

Смаяният историк гледаше на последните събития с изумление, сякаш всичко това бе просто лош сън; нещо толкова невероятно, че можеше да бъде само плод на нечия фантазия. Не, каза си той почти веднага, всичко това наистина се бе случило и неговият живот и този на Мария Флор скоро щяха да приключат, и то изключително нелепо.

— Вие… вие давате ли си сметка какво направихте току-що? — заекна той. Убихте двама свои колеги, двама служители на агенцията, за която работите.

Майор Фуентес сви рамене.

— Аз съм войник и изпълнявам заповеди.

— Но кой ви нареди подобно нещо? Не чухте ли какво каза колегата ви? Хари Фъч отмени операцията. Самият директор на Националната служба за тайни операции в ЦРУ ви нареди. Нима не му се подчинявате?

— Точно защото му се подчинявам, трябваше да ликвидирам тези идиоти — отвърна той. — Както впрочем гребва да убия и вас. А аз съм човек, който изпълнява дадените му заповеди, както навярно вече знаете.

— Операцията е отменена — повтори Томаш. — Разбирате ли какво ви казвам? Хари Фъч няколко пъти се опита да ви се обади, но телефонът ви беше изключен. Операцията е отменена, не беше нужно да правите… всичко това.

Убиецът от ЦРУ поклати глава, сякаш аргументите на Томаш не го интересуваха.

— Допуснахте огромна грешка, като дойдохте тук — заговори той с леден тон. Махна с ръка към двете тела, проснати на пода. — Те също. Добре знам, че операцията е приключена, Фъч ме информира своевременно. Но освен това ми нареди да разчистя, разбирате ли? По време на тази тайна мисия бяха допуснати известни… да ги наречем неизправности. Например смъртта на приятеля ви в Джорджтаунския университет.

— Жорже? Убили сте Жорже?

— Направих каквото трябваше, и сега разчиствам. Свидетелите трябва да бъдат елиминирани, за да няма следи, които водят към мен или към Фъч. — Кимна към Мария Флор. — Заповедта за прекратяване на операцията дойде, когато вече бях спипал вашата любима. За лош късмет, тя неочаквано се превърна в свидетел на моето участие в мисията. Ето защо трябва да я убия. Нея и всички други, които ме видят. — Посочи телата на Дън и Питър. — Като тях. — Посочи към Томаш. — И като вас.

— Това е безумие. Само усложнявате положението си.

— Така ли мислите? И когато и двамата умрете, кои ще ме издаде?

Историкът прехвърли наум всички хора, с които убиецът се бе срещал — Жорже, Дън, Питър, Мария Флор и самият той. Тези, които не бяха мъртви, скоро щяха да са.

— Хари Фъч — отвърна той. — Той знае, че сте замесен.

Майор Фуентес весело се разсмя.

— Шефът ми не би ме издал. Аз съм най-добрият му агент и всичко, което съм сторил, е било по негова заповед. Може да го изключите от списъка си. Кажете, кой друг знае, че съм замесен?

— Все има някой, който…

— Ако не бяхте дошли, нима щяхте да разберете, че майор Мануел Фуентес участва в операцията?

Отличен въпрос, каза си Томаш. Като размисли, осъзна, че Хари Фъч не бе произнесъл името на агента си пред никого. Знаеше се само, че някакъв агент е отвлякъл Мария Флор. Нищо повече. Нямаше следа към неговата самоличност. Сякаш агентът бе призрак.

— Вижте, ние дойдохме с хеликоптер, за да пристигнем по-бързо — каза португалецът, като смени посоката на разговора в опит да пропука непоклатимата убеденост на своя враг. — Всеки момент трябва да пристигне подкрепление. Ако бях на ваше място…

— Знам — отвърна майор Фуентес и вдигна своя полуавтоматичен "Зиг Про", насочвайки го към събеседника си. — Затова ще трябва да ви убия и двамата, преди да е станало прекалено късно.

При вида на дулото на пистолета, насочено към главата му, Томаш отстъпи две крачи назад.

— Слушайте, нека да поговорим…

— Adios[73]!

Мъжът от ЦРУ натисна спусъка, но нищо не се случи, освен изщракването на механизма. Опита отново, но оръжието отново не произведе изстрел.

— Какво…

Майор Фуентес се взря в пистолета си, за да разбере какво става, и повдигна вежди, когато осъзна проблема.

— Мамка му! — изруга той. — Заяде! Скапаният пистолет заяде!

Какъв късмет! Томаш разбра, че му се предоставя неочакван шанс, и трябваше да се възползва. Обърна се и хукна към редицата колони от другата страна на централното фоайе, към безжизненото тяло на Сам Дън.

И неговия "Хеклер и Кох".

Стигна до пистолета и се наведе да го вземе, но в този миг дъхът му спря. Просна се на пода и усети болка в хълбока, която изгори бедрата му. Беше улучен, не знаеше с какво и нямаше време да пита. Само пистолетът имаше значение. Както бе легнал на пода, протегна лявата си ръка, за да го вземе, но един крак се стовари върху китката му и той не успя да достигне оръжието. Вдигна поглед и отчаян, видя майор Фуентес над себе си. Агентът беше бърз, бе хукнал след него, бе го повалил, когато се готвеше да вземе пистолета, и сега тъпчеше ръката му, за да му попречи.

— Много сте печен и реагирате бързо — каза майор Фуентес. — Само че, за съжаление, това няма да ви спаси. Нито вас, нито гаджето ви. Този "Хеклер и Кох" е единственото оръжие на Агенцията, което имаме, и тъжно ми е да го кажа, но сега е мой.

Той се наведе и протегна ръка, за да вземе оръжието на Дън. Всичко е загубено, помисли си Томаш. Имаше шанс и го пропиля. Не знаеше как се случи — той реагира бързо и се затича към пистолета, но неговият противник беше още по-бърз. Беше опитен професионалист. Всичко бе загубено.

Или пък не.

Когато майор Фуентес се наведе, за да вземе пистолета, португалецът, на ръба на отчаянието си, извади от джоба си големия пентаграм, който Франк Белами му бе изпратил, и го запрати по лицето на убиеца от ЦРУ като камък, уцелвайки го право и силно в носа. Рукна кръв, противникът на Томаш изрева от болка, олюля се, отстъпи назад и освободи ръката на португалеца.

Историкът скочи, грабна пистолета, изправи се и го насочи към майор Фуентес, като държеше приклада с две ръце. Американецът се съвзе от удара по лицето и заплашително тръгна към историка. Томаш натисна спусъка и стреля. Един изстрел. След това още един, още и още, и още.

Стреля цели пет пъти и трясъкът от изстрелите на "Хеклер и Кох" едва не го оглуши, оставяйки в ушите му непоносимо жужене. Не знаеше защо, но спря чак след петия изстрел. А може би знаеше. Първият изстрел беше за него самия — за да спре врага, да се спаси; вторият бе заради Жорже, третият — заради Питър, четвъртият — заради Дън. А петият изстрел, може би единственият, който му достави удоволствие, бе заради Мария Флор. По един куршум за всяка жертва, а петият заради нея, заради онова, което й беше причинил и което искаше да й причини.

Свали димящото оръжие и се взря в тялото на мраморния под, облегнато на една от колоните. Голямо кърваво петно аленееше на гърдите на майор Фуентес — резултат от трите изстрела, които го бяха улучили там; един от тях със сигурност в сърцето. Главата му обаче изглеждаше още по-зле беше станала на пихтия, особено тилът. Два куршума го бяха улучили в лицето, бяха минали през задната част на черепа, разпръсквайки кръв и парченца кости и мозък по пода.

— Ммм! Ммм!

Томаш погледна към мраморната маса в центъра на залата. Мария Флор се взираше в него, а по лицето й се четеше облекчение, молба и благодарност. Омагьосан от погледа й, Томаш изпусна пистолета и се отправи към нея бавно, като сомнамбул. Приближи се до масата и се поколеба; не знаеше как да постъпи — да махне лентата от устата й или първо да я развърже?

Най-много му липсваше гласът й. Зае се със залепващата лента. Махна я с бързо движение, за да й спести част от болката, и извади кърпата от устата й.

— Добре ли си? — бяха първите й думи. — Да не си ранен? Улучиха ли те?

— Разбира се, че не, мила моя — отвърна той и погали топлото й лице. — Ами ти? Как си?

Кафявите очи на Мария Флор се навлажниха, сълзите й се плъзнаха по лицето, мокрейки зачервената й кожа и къдриците й, а той се развълнува от реакцията й и я прегърна; в началото леко, сякаш тази жена бе деликатно бижу и се страхуваше да не го счупи, след това я притисна силно, за да усети ударите на сърцето й и живота във вените й. Сграбчи я здраво, за да бъде само негова, сграбчи я така, сякаш се страхуваше да не я изгуби, и никога повече нямаше да я пусне.