Ключът на Соломон

LIII

Автоматичната пушка на нахлулия в кабинета мъж бе насочена към гърдите на Томаш. Непознатият дишаше тежко и не изпускаше от поглед Мария Флор.

— Кои сте вие?

Двамата неканени гости стояха с вдигнати ръце, изплашени и поразени от факта, че бяха хванати от човек, чиито стъпки дори не бяха чули. Те знаеха, че рискуват, като проникваха тайно в чуждо жилище, особено когато то принадлежи на ръководителя на дирекция на ЦРУ, но все си мислеха, че ако някой се появи, първо щяха да чуят шум откъм входната врата — може би стържене на ключ или удар от разбиването й, все нещо, което да им даде време поне да се скрият. Само че въоръженият мъж се появи внезапно от нищото, без никакво предупреждение.

— Кои сте вие? — повтори непознатият и замахна заплашително с пушката. — Какво правите тук?

— Ние… ние търсим доказателства… — заекна историкът, докато се опитваше да измисли как да се защити. — Не искаме да вземаме нищо, не сме крадци.

— Доказателства за какво?

Не е лесно да измислиш план, когато не знаеш нищо за човека срещу теб, осъзна Томаш. Кой беше този, който ги заплашваше с оръжие? Къде се намираше той в целия пъзел от събития, случили се през последните четиридесет и осем часа? Какво правеше в апартамента и какви бяха намеренията му? Без тази информация историкът нямаше представа какво да предприеме.

— Опитваме се да съберем сведения, които да ни помогнат да разкрием убиеца или убийците на собственика на това жилище — отвърна накрая той, избрал да признае истината. — А вие кой сте?

Мъжът отново замахна застрашително с пушката.

— Тук аз задавам въпросите — изръмжа ядосано непознатият.

— За последен път ви питам: кои сте вие? Искам имена и професии, без празни приказки.

— Името ми е Томаш Нороня от Лисабон, историк съм.

— Аз съм Мария Флор Секейра, директор съм на един… — Тя се поколеба при мисълта колко абсурдно звучи заявяването на професията й при такива необичайни обстоятелства. — Всъщност работя като управител.

Въоръженият мъж бе вперил поглед в Томаш, като че ли го изучаваше.

— Томаш Нороня? — промърмори той, сякаш размишляваше върху новите сведения. — Виж ти. — Той подсвирна, впечатлен.

— Убиецът сам се пъхна в ръчичките ми!

Тези думи изненадаха историка. Как бе възможно мъжът пред него да знае името му?

— Не съм убиец.

— В доклада на ЦРУ за убийството в Женева пише друго. Името ви е записано там като физическия убиец. Сега ме интересува кой ви нае.

Следа номер едно, помисли си Томаш. Мъжът имаше достъп до доклада на ЦРУ за смъртта на Белами. Този човек вероятно бе агент, който американската агенция за разузнаване бе пратила тук, за да чака някой да дойде в апартамента, каза си унило той. Ако това бе така, бяха загубени. В Америка ЦРУ нямаше да направи грешен ход, както се бе случило в Лисабон.

— Никого не съм убил — настоя историкът. — Замесването ми в този случай е просто тъжно недоразумение.

— Bullshit[58]!

— Уверявам ви, че нямам нищо общо със смъртта на Белами!

— Така ли? Тогава мога ли да знам какво търсите в апартамента му?

— Тук съм, за да докажа невинността си. ЦРУ се опита да ме ликвидира в Португалия и разбрах, че мога да се измъкна жив от тази история само ако успея да изясня случилото се в Женева. Затова дойдох… дойдохме тук, в апартамента на Франк Белами във Вашингтон. Търсим някакви следи, които да ни помогнат да разрешим случая…

Мъжът е автоматичната пушка M16 се обърна към Мария Флор.

— А вие коя сте?

— Аз я въвлякох в тази история — намеси се Томаш, за да я защити. — Тя няма нищо общо, разбирате ли?

— Млъкнете! — прекъсна го грубо непознатият. — Пъхна ръка в колана си и извади белезници, които хвърли на Томаш. — Сложи това на дясната си китка и я заключи на онази решетка на прозореца.

Историкът се подчини. Закопча едната халка на китката си, а другата — на решетката. Въоръженият се приближи и провери дали всичко е наред.

Сетне се обърна към Мария Флор и посочи към тайна врата до кабинета.

— Да вървим там — заповяда той. — Имам да ви задам някои въпроси.

Без да посмее да противоречи, Мария Флор се отправи в указаната посока и отвори вратата. Малкото помещение бе претъпкано с прашни хартии и вехтории, смърдящи на мухъл. Приличаше на килер. Усети дулото на автоматичната пушка да я побутва напред по гърба.

Непознатият затвори вратата и остана насаме с нея.

Разпитът не продължи дълго. От страх ръцете на Мария Флор така трепереха, че тя не можеше да ги спре. От ужас и срам едва успя да погледне в очите своя похитител. Отговори на въпросите почти механично, с къси изречения и дори не й хрумна да излъже. Изпитваше странно чувство за нереалност, сякаш съзнанието бе напуснало тялото й и я наблюдаваше отстрани как говори. Всичко бе като насън, подобно на преживяването на дона Граса отпреди няколко дни, когато бе получила сърдечен удар.

— Това е всичко — чу тя гласа на непознатия, сякаш точно в този момент се бе събудила. — Сега остава да проверим информацията.

— Всичко ли? — учуди се тя. Разпитът бе приключил бързо и тя притеснено си даде сметка, че имаше само бегла представа за разговора, който бяха провели. Мъжът, насочил оръжие срещу нея, й бе задал няколко въпроса за нея самата и връзката й с Томаш и после я бе попитал какво знае за смъртта на Белами. Накрая разговаряха за обстоятелствата, които я бяха довели в Америка. Мъжът от ЦРУ изглеждаше доволен от отговорите й. Личеше си, че бе обучен да преценява хората и знаеше кога някой лъже или казва истината.

— Ами сега? — попита тя, задъхвайки се от напрежение. — Какво ще стане с нас?

Мъжът от ЦРУ извади други белезници от колана си и ги размаха.

— Искам да стоите мирно и тихо.

Той закопча едната халка на белезниците за китката й и потърси къде да заключи другата. Най-подходящото място, което откри, бе бравата на вратата, която водеше към кабинета. Бутна португалката натам и закопча белезниците за дръжката на вратата. Провери здравината на белезниците и доволен, отвори вратата и махна с ръка.

— Bye-bye.

Непознатият излезе от килера и остави Мария Флор сама. Нямаше стол, на който да седне, не можеше и да легне на пода, защото ръката й бе заключена за бравата. Тъй като нямаше друг избор, с опънати нерви, тя застана на колене пред вратата и усети как нещо трепва в гърдите й и се излива в очите й, мокрейки лицето й.

Не плака дълго. Овладя се бързо и дори почувства облекчение; бе измила страха със солени сълзи, усещаше лекота, сякаш се бе пречистила. Огледа се наоколо и се запита какво да прави. Нищо, каза си тя и подсмръкна. Бе заключена с белезници за вратата и не можеше да се измъкне. В този миг чу шум от кабинета и разтревожена, долепи ухо до ключалката.

Поне щеше да чуе разговора между Томаш и похитителя.

Историкът остана дълго време заключен за решетката на прозореца. През този половин час, който мъжът от ЦРУ прекара насаме с Мария Флор, той се чувстваше ужасно притеснен и едва тогава осъзна напълно що за лудост бе свършил, като я замеси в това приключение. Не трябваше да й позволява да остава с него, независимо от думите й. Трябваше да постави на първо място нейната сигурност.

Като се замисли, идеята, че може да разреши случая с идването си във Вашингтон, му се стори безкрайно наивна. Как му бе хрумнало да позволи на Мария Флор да го придружи? Вярно, тогава нямаше избор — другият вариант бе да живее като преследвано животно, в очакване един ден убиецът от ЦРУ да го намери. В онзи момент, а и сега, пътуването до Америка му се струваше единствената реалистична възможност, с която разполагаше. И все пак той нямаше право да я въвлича в това безумно приключение, неизбежно обречено на провал. Не можеше да си го прости.

Когато похитителят се върна в кабинета, Томаш се опита да прочете в очите му какво се бе случило в килера, дали тя е добре, дали я бе измъчвал. Лицето на непознатия обаче не издаваше нищо, като играч на покер. Вероятно обучението в школата на ЦРУ го бе направило толкова непроницаем. В такъв случай неговият противник несъмнено щеше да използва връзката му с Мария Флор, за да го направи още по-уязвим и да получи от него онова, което иска.

В подобна ситуация му оставаше само една възможност. Трябваше да принизи връзката си с нея, да се престори, че Мария Флор не означава нищо за него и затова няма смисъл врагът му да я използва като оръжие.

— Е? — подхвърли той, прикривайки притеснението си под маската на безразличието. — Как ви се стори момичето? Страшно парче е, нали?

Мъжът от ЦРУ се взря в Томаш, за да разбере какво се крие зад този коментар.

— Какви са отношенията ви с нея?

Томаш сви рамене, правейки се на незаинтересован.

— Нищо особено. Тя е красива жена, приятна компания, нищо повече. Обаче няма нищо в главата си, милата. Тъпа се е родила и тъпа ще си остане. Вие, американците, наричате такива жени bimbo, нали? Ами тя е такава. Хубава и тъпа. Позволих й да дойде с мен, за да ме разсейва, това е.

— Стори ми се, че тя ви харесва.

"Опитваш се да ме подхлъзнеш" — помисли си заложникът. Трябваше да внимава с въпросите на похитителя си.

— Сигурно е заради зелените ми очи — отвърна той с престорено презрение. — Аз пък си падам по балконите й. — Той се насили да се усмихне. — И по невероятните неща, които прави с устата си, разбира се. Има вълшебен език.

Мъжът от ЦРУ не каза нищо, за момент остана загледан в заложника, сякаш все още го преценяваше. След това се приближи, спря на метър от него със свиреп поглед, оголени зъби и танцуващата в ръцете му M16.

— Сега ми разкажи цялата история от самото начало, ясно? — нареди той с напрегнат и заплашителен глас. — Видях доклада за убийството в Женева и искам да знам какво си търсил в ЦЕРН и как името ти се е озовало в загадката, намерена в ръцете на жертвата, посочвайки го като ключ към смъртта и. Искам да ми обясниш всичко много подробно.

Историята, която Томаш имаше да разкаже, не бе никак кратка, но в този момент разполагаше единственото с времето. Фактът, че не познаваше похитителя си, неговите позиция и мотиви, го караше да се чувства така, сякаш се движеше пипнешком в тъмното. Този мъж беше от ЦРУ и със сигурност не беше приятел. Или казано по-точно — той бе негов враг. Освен това очевидно добре познаваше подробностите около смъртта на Белами в ЦЕРН. Най-вероятно бе част от екипа по залавянето на убиеца, който според ЦРУ бе Томаш. Все пак още не му беше пуснал куршум в главата, но при тези обстоятелства историкът не считаше това за много окуражаващо.

Останал без избор и знаейки, че похитителят вече бе разпитал Мария Флор, Томаш разказа за всичко, което се бе случило от самото начало — пътуването до Женева, антикварния търговец, посещението в ЦЕРН, връщането в Португалия, големия пентаграм, изпратен от непознат от Женева, срещата с агента от ЦРУ в Коимбра, престрелката и преследването, разкритията, които бе направил за загадката на Белами, връзката между препратката към Томаш Нороня като Ключа и ръкописа Ключът на Соломон, появата на големия пентаграм и посланията, закодирани от едната страна на магическия амулет, който бе получил от Женева.

— Нося големия пентаграм със себе си — каза той. — В джоба ми е. Ако искате да го видите, ще ви го покажа.

Мъжът от ЦРУ извади магическия амулет от джоба на Томаш и го разгледа. Зададе няколко въпроса за печата на Соломон, а заложникът насочи вниманието му към географските координати, издълбани в краищата на пентаграма, указващи местоположението на Лангли. Похитителят прекъсваше разказа от време на време, за да изясни някои детайли или за да зададе въпрос.

Когато Томаш приключи историята, мъжът изглеждаше доволен. След кратка пауза, за да обмисли онова, което току-що бе чул, той извади от колана си малко ключе, приближи се до заложника и отключи белезниците. Този развой на събитията изненада Томаш. Очакваше всичко, но не и да го освободи.

Непознатият му се усмихна.

— Казвам се Питър — представи се той. — Приятелите ме наричат Пит.

— Приятно ми е — отвърна Томаш, докато разтриваше охлузената си китка и се опитваше да прикрие подозрителността си. Тази внезапна любезност му се струваше съмнителна. — Но кой всъщност сте вие?

След като постави белезниците на колана си, откъдето по-рано ги бе свалил, Питър протегна ръка и се здрависа с историка със силно, почти възторжено ръкостискане.

— Аз съм синът на Франк Белами.