Ключът на Соломон

V

Томаш завъртя ключа на стартера и моторът на фолксвагена заръмжа. Натисна съединителя, включи на първа, даде газ и колата излезе от паркинга на фондация "Гулбенкян", за да се влее в трафика по улиците на Лисабон, докато стигне северната магистрала. Тръгването бе единственото, което Томаш си спомняше през двата часа шофиране до Коимбра. Прехвърляше отново и отново разговора с Мария Флор, опитвайки се преди всичко да разгадае тона на гласа й, с който произнасяше думите, и какво се криеше в него, за да разбере дали има надежда, после се съсредоточи върху тревожните думи, с които му бе съобщила, че майка му е получила сърдечен удар, че е в кома и че времето й изтича. В кома? На нейната възраст това определено означаваше, че тя се намира на прага на смъртта. Може би вече е починала, а той пътува в автомобила си, без да знае нищо. Не знаеше и не можеше да предположи защо миналата вечер, прекалено изморен от пътуването до Женева, бе забравил да включи мобилния си телефон!

— Глупак! Глупак! Глупак! — упрекваше се той шепнешком, ругаейки се хиляди пъти за непростимото нехайство, докато блъскаше по волана на всяка дума. — Как така забравих да заредя телефона си? И защо това ми се случва точно в деня, в който най-много се нуждая от него?

Такава бе реалността. Трябваше да говори с Мария Флор, да разбере какво е състоянието на майка му, да узнае при какви обстоятелства се е случило всичко, да чуе какво ще кажат лекарите и какви са прогнозите, да прошепне няколко думи на умиращата си майка в слушалката, макар и тя да не може да го чуе. Вчерашната му небрежност обаче правеше всичко това невъзможно. Сега трябваше да понесе самотата, тишината, неизвестността и мъката — онази ужасяваща тревога, която го разкъсваше отвътре по пътя към Коимбра. Знаеше, че се нуждае от информация, но усещаше и нужда от утеха и съзнаваше, че окуражаващият глас на Мария Флор по телефона би повдигнал духа му. Съжаляваше за краткия разговор по телефона с приятелката си; все пак можеше да научи повече и да получи подкрепа в този труден момент, но необходимостта веднага да тръгне за Коимбра, надделя.

Разтърси глава, сякаш искаше да прогони мислите, които го измъчваха.

— Трябва да се разсея с нещо друго — каза си тихо Томаш. — Това започва да ме обсебва!

Опита да се съсредоточи върху друга неща. Но какви? Пентаграмът, сети се той. Насили се да мисли за пратката от Женева, която бе получил същата сутрин, и се опита да си представи какво е имал предвид търговецът на антики. Човекът бе поел риск, в крайна сметка нищо не му гарантираше, че фондацията ще пожелае такъв артефакт. Освен това, ако Томаш бе непочтен, можеше да задържи големия пентаграм. Пратката не бе с обратна разписка, така че нямаше документ, който да доказва, че наистина я бе получил.

А дали беше автентичен? Изглеждаше такъв, разсъди историкът, но в това нямаше никаква логика. Поради каква причина антикварят ще му изпраща подобна находка без нито една дума? Със сигурност беше копие. Лабораторията на фондация "Гулбенкян" щеше да го потвърди, когато занесеше предмета за анализ, което, разбира се, щеше да се случи чак след като се върне от Коимбра, където майка му… майка му…

В кома е и не й остава много.

Последните думи на Мария Флор по телефона отекваха в съзнанието му. Майка му е в кома. По-точно беше, когато получи обаждането. Кой знае какво й се е случило междувременно? Нали Мария Флор каза, че й остава малко време. Какво значи "малко"? Минути, часове, дни? Дали на тази възраст и след сърдечен удар майка му все още бе в кома? Ами ако през това време състоянието й се бе влошило? И ако след обаждането, докато той пътуваше натам, майка му бе… ако тя бе…

— Ах, ето пак! — изрева Томаш в колата, изнервен и безсилен, като отново заудря с ръце по волана. — Не ми излиза от главата…

Колкото и да се стараеше да мисли за друго, отново се връщаше на основния проблем, сякаш в ума му се въртеше надраскан диск. Майка му бе получила сърдечен удар, лежеше в кома и не й оставаше много време. Очевидно смъртта беше неизбежен изход. Каквото и да направи, каквото и да мисли, нищо не можеше да промени тази тежка и неумолима истина. Майка му се намираше на прага на смъртта и той скоро щеше да остане сирак. Знаеше, че животът е такъв, какъвто е — лек полъх във вечността, кратък миг на размаха на крилете на пеперуда, искра от светлина, която пламва и угасва в дълбокия мрак, една победа, която накрая се превръща в загуба, път, който, макар и с безброй завои, винаги свършва в бездната, усмивка, която изчезва в сълзи.

И все пак се надяваше. Господи, колко силно се надяваше тя да остане с него още известно време, само още малко, само още…

Камбанарията.

Очертанията на града, над който се извисяваше камбанарията на стария университет, прекъсна мислите му и погледът му бе изпълнен от магията на мястото.

Бе пристигнал в Коимбра.

Изкачи стъпалата с бърза стъпка и продължи по коридора на болницата, като заобикаляше носилките, задъхваше се и вдишваше острата миризма на мербромин и етилов алкохол, която се носеше във въздуха, твърдо решен да стигне възможно най-бързо до стаята на майка си и да разбере как е. По номерацията на стаите, отбелязана на вратите, той разбра, че наближава.

— Четиринадесет, петнадесет, шестнадесет броеше тихо, останал без дъх, докато стигна до стаята на майка си. — Тук е.

Нахлу в малката стаичка и първият човек, когото видя, бе Мария Флор. Беше седнала до леглото, изглеждаше красива и спокойна с големите си очи с цвят на шоколад, светлината придаваше на кестенявата й коса рус оттенък в краищата. Приличаше на ангел с ореол — ефект, постигнат от ярките слънчеви лъчи, които се вмъкваха през прозореца.

— Томаш! — възкликна тя, а лицето й разцъфна в усмивка на облекчение. — Най-после!

Новодошлият се приближи до леглото, нетърпелив да види жената в болничната постеля. Погледна лицето на майка си и състоянието й го изненада.

Тя се усмихваше.

— Здравей, сине. Радвам се да те видя.

Томаш се взираше смаяно в нея, отваряше и затваряше уста, за да каже нещо, но не успяваше да издаде и звук. Приличаше на риба в аквариум. Искаше да говори, но не знаеше как; всъщност не можеше дори да разсъждава. Очакваше да намери майка си в критично състояние, вероятно в безсъзнание или дори мъртва.

А тя му се усмихваше.

— Майко! — накрая каза той. — Добре ли си?

— Разбира се! — отвърна тя весело. — Я се виж! Какво е това изражение?

Изумен, Томаш погледна Мария Флор и после отново майка си, опитвайки се да осмисли ситуацията, но всъщност не разбираше нищо. Беше се подготвил за всичко, но не и затова.

— Майко, ти не беше ли… не беше ли… ами… — Томаш се поколеба, избягвайки да произнесе точните думи, сякаш споменаването на сърдечен удар бе забранено. — … болна?

Дона Граса се намръщи и неопределено махна с ръка.

— О, нищо сериозно — отвърна тя. — Госпожица Мария Флор се разтревожи, но честно казано, това бе само излишен драматизъм. Много шум за нищо. И при най-малкия проблем или леко неразположение сякаш е дошъл краят на света и в болницата настъпва хаос! — Тя въздъхна. — Ах, Бог да ми е на помощ! Просто прекаляват! — Дона Граса вдигна пръст, за да предаде тежест на думите си. — Прекаляват, казвам ти.

"Прекалено" бе може би точната дума. Как иначе можеше да се обясни, че в един момент съобщават на Томаш, че майка му е на прага на смъртта, а когато два часа по-късно я вижда, тя изглежда енергична и напълно здрава? Погледна укорително Мария Флор, сякаш я обвиняваше, че го бе изплашила напразно. Директорката на дома обаче не се притесни. Стана от стола и направи знак на Томаш.

— Хайде, да излезем.

Затвориха вратата на стаята, за да не ги чува дона Граса, и се огледаха в търсене на уединение. Коридорът не бе най-дискретното място за разговор, все пак бе задръстен от носилки с пациенти, за които леглата в клиниката не достигаха, но двамата успяха да намерят ъгъл, където да поговорят на спокойствие.

— Сутринта майка ти колабира — започна да разказва Мария Флор. — Докато моите служители се опитваха да я реанимират с дефибрилатора, аз повиках линейка и парамедиците казаха, че е получила инфаркт. Веднага я докарахме тук в болницата и кардиологът я прие в залата за реанимация. Останаха там около петнадесет минути. Докато чаках, позвъних няколко пъти на мобилния ти, но беше изключен.

— Извинявай, забравих да го заредя…

— По едно време кардиологът излезе и дойде да говори с мен — продължи тя, без да обръща внимание на оправданието. — Доктор Коласо потвърди, че майка ти е получила сърдечен удар, и каза, че се опитал да я реанимира, но не е успял. Както сигурно се досещаш, аз страшно се изплаших. Лекарят ми обясни, че практически тя бе починала, макар че още формално не можеше да обяви смъртта, което щеше да се случи малко след това. Според него сърцето на майка ти бе спряло и електроенцефалограмата, която й бе направил преди минути, не отчитала мозъчна дейност. Тогава една сестра се появи на вратата, крещейки: "Доктор Коласо, елате бързо!". Той се върна в реанимационната зала и когато останах сама, осъзнах, че наистина трябва да говоря с теб. Сетих се, че сигурно си във фондацията, и се обадих там. Щях да ти съобщя, че майка ти е починала, но не събрах смелост. Освен това виковете на сестрата ми подсказаха, че може би има надежда, затова реших да ти кажа, че е в кома.

Томаш посочи към вратата на стая номер шестнадесет.

— Очевидно не е умряла…

— Така е, но не забравяй, че практически майка ти умря и отново оживя — напомни му с тревога Мария Флор. — Важно е да го имаш предвид, когато разговаряш с нея, разбираш ли? Иначе няма смисъл.

— Нима ми казваш, че мозъкът й е бил засегнат?

— Не точно. Впрочем разсъдъкът й ми се струва много по-бистър, отколкото през по-голямата част от времето, откакто е в дома. Изглежда, способността й да разсъждава, се е подобрила, ако подобно нещо изобщо е възможно. За човек, който от години страда от Алцхаймер, дори бих казала, че майка ти е в отлично състояние.

— Но това… това е невероятно!

— Да, но помни, че умря и се върна. Не го забравяй, чуваш ли?

Историкът смръщи вежди неразбиращо.

— За какво говориш? — попита той. — Ако умът й е по-бистър от обикновено, ако тя е по-добре и състоянието й изглежда отлично, какъв е проблемът тогава?

Мария Флор си пое дълбоко дъх и се обърна, отправяйки се към стая номер шестнадесет.

— Когато поговориш с нея, ще разбереш.

Дона Граса продължаваше да лежи, завита с одеяло. Все още се усмихваше, по лицето й бе изписано странно блаженство. Изглеждаше в мир със себе си.

— Е, сине, как си? — попита тя уморено. — Още ли пътуваш из света?

— Да, даже вчера се върнах от едно пътуване.

— Не ми казвай, че си бил в някоя от онези мюсюлмански страни, където постоянно гърмят бомби и обезглавяват хора! — скара му се разтревожено тя. — Кога ще се вразумиш, младежо? Баща ти ми заръча да се грижа за теб, но на моята възраст вече има много неща, от които не мога да те предпазя. В крайна сметка съм стара и слаба и нямам сили да ти помагам…

— Не се тревожи за мен — отвърна Томаш, като се опитваше да смени темата на разговора. Погали я по ръката. Беше изненадващо топла и мека. — Ами ти, мамо, как се чувстваш?

Лицето на дона Граса отново разцъфна в блажена усмивка.

— Прекрасно! — отвърна тя. — Честно казано, отдавна не съм се чувствала толкова добре.

— Наистина ли? — въодушеви се синът й. — И защо? — Той й намигна съучастнически. — Не ми казвай, че скришно си си хапвала шоколад…

Майка му се засмя.

— Какви шоколади, какви глупости! Чувствам се добре, защото бях с баща ти, разбира се. Отдавна не го бях виждала и много ми липсваше. Ако искаш да знаеш, мисля, че е много добре.

— Така ли? Разглеждала си старите албуми със снимки?

Дона Граса отново се разсмя.

— Албуми ли? Аз бях с него, сине. Поговорихме си и така нататък. Тя въздъхна. — Жалко, че бе толкова за кратко.

— Така е, бързо се будим от хубавите сънища, нали? Искаме да ги удължим, да траят вечно, но те свършват бързо. — Томаш цъкна с език. — Лоша работа.

— Какво говориш, това не беше сън! — възрази тя, губейки търпение, че синът й все още не разбираше. — Вече ти казах, че наистина бях с баща ти. Не ми ли вярваш?

Томаш я погали по ръката. Болестта имаше и такива моменти.

— Чуй ме, майко, татко вече не е сред нас — обясни й той нежно. — Почина преди няколко години, не си ли спомняш?

— Знам, сине, знам — съгласи се майка му. — Много добре си спомням, че бях на погребението. Но ти казвам, че се видях с него сега.

— Сега ли? Кога?

— Тази сутрин. Преди два часа.

Погледът на Томаш се спря върху Мария Флор, която седеше на стола до леглото, сякаш искаше тя да му обясни логиката на този разговор. Директорката на дома само го погледна и сви рамене, сякаш му казваше, че го е предупредила.

Беше прекрасно — прошепна дона Граса със замечтан блясък в зелените си, досущ като на сина й, очи. — Умрях и бях с баща ти. Беше прекрасно!