Ключът на Соломон

XIX

— Вие ми се свят.

Гласът на дона Граса изтръгна Томаш от вцепенението, в което бе изпаднал, докато непознатият го влачеше към дървото. Точно когато се канеше да влезе в колата на агента от ЦРУ, историкът дойде на себе си, освободи ръката си с рязко движение и се обърна към Кронгард.

— Вижте какво, няма да стане така — запротестира той. — Тази сутрин майка ми получи сърдечен пристъп и аз трябва да й помогна! Освен това, доколкото ми е известно, в тази страна вие нямате юрисдикция. Единствено португалската полиция може да ме отведе някъде против волята ми.

В очите на американеца проблесна искра.

— Вие сте убили директор на ЦРУ — процеди той през зъби. — В Америка такова престъпление се наказва със смърт. Нима смятате, че в този случай Агенцията ще се занимава с бюрократични процедури, които няма да доведат до нищо, след като Португалия никога не би се съгласила неин гражданин да бъде съден в Съединените щати? — Той поклати глава. — Грешите, професор Нороня. В този момент един Херкулес C-130 лети над Атлантика, за да ви вземе. Вие сте задържан от ЦРУ и довечера ще ви транспортираме тайно до Лангли, където ще ви разпитат и ще започне процес. — Кронгард махна с ръка към колата си. — Затова имайте добрината да ме последвате.

— Нямате право да ме арестувате!

Агентът от ЦРУ разтвори палтото си и откри пристегнатия към гърдите си кобур с приклада на глока, който се подаваше от него.

— Това е моето разрешително — изръмжа той заплашително, докато се усмихваше криво и галеше приклада. — Може да стане с добро, а може и е лошо. Вие решавате.

Оръжието, макар и прибрано в кобура, представляваше застрашителен аргумент. Погледът на Томаш се местеше между непоколебимото изражение на американеца с ръка върху пистолета и слабата фигура на майка му, която чакаше до портата.

— Добре — отстъпи той съкрушен, — но първо ми позволете да заведа майка си до дома, става ли? Както виждате, тя е изморена и има нужда от почивка.

Вниманието на Кронгард се насочи към дона Граса.

— Разбира се.

Томаш се върна при майка си, подаде й ръка, помагайки й да мине през портата, и я заведе до входа на "Лугар ду Репоузо". Американецът вървеше на метър след тях, доволен от развоя на събитията. Благодарение на събраните сведения той бе предвидил, че обектът ще се появи на площадчето с майка си, и точно така се случи. Посещението в сградата беше част от плана му. След като се бе убедил във вината на заподозрения, знаеше, че ще го убие без никакво колебание. Затова трябваше да го подтикне към бягство и да му предостави благоприятна възможност.

— Дона Граса! — възкликна служителката, която отвори. Като видя възрастната жена да стои пред нея, тя разпери ръце, за да я прегърне, и се усмихна топло. — Как сте? По-добре ли се чувствате?

— Слава богу, да — отвърна тя с унила усмивка. — Синът ми дойде да ме вземе от болницата, миличкият. Златно момче, не мислите ли, дона Ермелинда.

— Ама такъв е! Такъв е!

Прекрачиха прага. Озовал се във фоайето на дома, Томаш се поколеба какво трябва и може да направи. Дали вече бе арестуван и трябваше да тръгва към колата? Или американецът щеше да му даде още няколко минути насаме с майка му? Обърна се и се взря в похитителя си.

— Нали не е проблем да заведа майка си до стаята й? — попита той. — Искам да я сложа да си легне и да я успокоя.

— Разбира се — позволи Кронгард на висок глас, но се приближи до ухото на историка. — Сбогувайте се с майка си, сбогувайте се — прошепна той. — Това е последният път, в който я виждате, защото в Америка ви очаква електрическият стол.

При тези думи португалецът го погледна, шокиран. Не можеше да повярва на безсърдечността, която агентът на ЦРУ проявяваше в такъв момент.

— Майната ти! — прошепна той. В тона на гласа му и в очите му прозираше презрение. — Майната ти!

— Тц-тц, какво е това? — отвърна развеселен американецът. — Мерете си приказките, младежо. — Той се обърна към служителката от дома, която тъкмо се отдалечаваше. — Уважаема госпожо, имате ли нещо за ядене? Нямате представа колко съм гладен…

Жената спря, за миг изненадана от тази молба, но успя да реагира бързо.

— Елате с мен — покани го тя. — Готвачката е приготвила фейжоада по рецепта от Траз уш Монтеш, от която ще си оближете пръстите. Ще трябва да хапнете в кухнята, ако нямате нищо против. В трапезарията се хранят нашите гости.

Посетителят се огледа.

— Къде са те? — попита по-скоро по причини, касаещи работата му, отколкото от любопитство. — Тук е толкова пусто…

Служителката се засмя.

— Някои отидоха на разходка до боровата горичка, други са по стаите си — обясни тя. — Но повечето са във всекидневната. Знаете ги хората на тази възраст, там е телевизорът и…

— Разбирам — отвърна американецът, докато търкаше ръце, предвкусвайки угощението. — Тогава да вървим в кухнята да опитаме тази фейжоада.

Докато Томаш се качваше по стълбите към горния етаж с майка си, Кронгард последва служителката и по устните му заигра усмивка. Напомняйки му, че в Америка го очаква електрически стол и отправяйки се към кухнята, за да хапне, мъжът от ЦРУ бе дал на историка мотив и възможност за бягство. Капанът бе заложен.

Топката бе в ръцете на жертвата.

Поведението на американеца учуди Томаш. Докато бавно изкачваше стъпалата, помагайки на дона Граса да стигне до първия стаж, бавно започнаха да го изпълват тежки съмнения. Как е възможно агентът, дошъл да го арестува, толкова доверчиво да го остави сам с майка му? Нима не разбираше, че така му предоставяше възможност да избяга? Какво го караше да се чувства толкова уверен? Как би могъл да е сигурен, че Томаш няма да се възползва? Въпросите изникваха един след друг, но не и отговорите. Опита да се постави на мястото на агента от ЦРУ, за да може да разбере и предвиди поведението му. Безуспешно. Каквато и гледна точка да му хрумнеше, стигаше само до един задоволителен отговор. Похитителят му го подценяваше. Нямаше друго обяснение. Смяташе, че Томаш, като учен, обитаващ света на книгите, който прекарва дните си в проучвания на древни ръкописи, не бе нищо повече от един книжен плъх, просто потресен от предизвикателствата на истинския живот интелектуалец, неспособен да предприеме начинания, изискващи смелост и физическа издръжливост. Подобно мнение го обиждаше.

— Ох, изморена съм — оплака се дона Граса, когато стигнаха до горе, прекъсвайки мислите на сина си. — Мисля да си легна.

— Добре ще направиш, мамо — съгласи се историкът. — Наистина трябва да си починеш, имаше тежка сутрин. Не всеки умира и възкръсва в един и същи ден, нали? Самият Исус е трябвало да чака цели три дни.

Томаш хвърли поглед към долния етаж и се увери, че фоайето е пусто. След това придружи майка си до стаята й по коридора. Влязоха вътре и той й помогна да се съблече, да сложи нощницата, да си вземе лекарствата и да си легне.

— Благодаря ти, сине — прошепна тя, докато се завиваше и нагласяше възглавницата си. — Ще се видим на вечеря, нали?

Томаш се поколеба. Първоначалната идея беше да остане в Коимбра за една-две седмици, за да следи възстановяването на майка си и посещенията й в болницата, но събитията бяха поели в неочаквана посока и всичко това ставаше невъзможно.

— За жалост, не — отговори той. — Изникна нещо спешно и трябва да се връщам в Лисабон.

— О, колко неприятно! Слушай, внимавай по пътя, ясно? Понякога караш бързо, а това е опасно. Освен това има толкова луди шофьори…

— Не се тревожи.

Повалена от умората, дона Граса затвори очи и почти веднага заспа. Томаш се наведе и я целуна по челото, питайки се дали ще я види отново. Недоразумението, в което го бе замесил Белами, можеше да му струва скъпо.

Истерикът се изправи и се съсредоточи върху по-належащия проблем. Ситуацията, в която бе изпаднал. Събитията бяха претърпели необикновен обрат, когато само преди минути агентът от ЦРУ го бе пресрещнал на входа на старческия дом. Това ново положение имаше своите сюрреалистични елементи, но той не можеше да го игнорира. Разглеждайки възможностите си и преди всичко вероятността да бъде отвлечен и транспортиран тайно в Съединените щати, където го чакаше електрически стол, единственият изход беше да избяга. Нямаше никакво съмнение.

Бягство.

Решението бе взето. Допря ухо до вратата, за да разбере дали имаше някого в коридора. Не чу нищо. Отвори бавно и надникна навън. Коридорът изглеждаше пуст. Излезе от стаята, затвори внимателно вратата и тръгна по коридора с тихи стъпки, разтревожен от всяко подозрително движение. Дървеното дюшеме скърцаше, сякаш стенеше тъжно, и с всяка крачка Томаш ставаше все по-предпазлив. Като стигна до стълбището, той се наведе и огледа фоайето. Нямаше никого.

Бе настъпил моментът да си опита късмета.

Джеймс Кронгард чу стъпките по скърцащия паркет. Той се ослушваше за шумове на горния етаж от момента, в който заподозреният заведе майка си в стаята й. Първото, което привлече вниманието му, бе скърцането на дървения под. Запомни добре този звук, защото знаеше, че ще го чуе отново, когато обектът мине по коридора на връщане.

— Е, хареса ли ви фейжоадата? — попита служителката. — Много е вкусна, нали?

— Отлична! — отвърна американецът, докато пъхаше в устата си последна хапка. — Но стига толкова.

— О! Няма ли да доядете порцията си?

Мъжът стана от мястото си и се отправи към коридора.

— Благодаря ви за гостоприемството, но не искам повече. Ще почакам професор Нороня.

Излезе от кухнята и застана в коридора, който водеше към фоайето. Скърцането на дюшемето горе бе престанало — знак, че обектът проверяваше пътя си за бягство. Устните на Кронгард се изкривиха в усмивка, която веднага потисна, за да не се разсейва. Развръзката всъщност бе предвидима. Португалецът знаеше, че ЦРУ ще го отведе тайно в Америка, където щеше да бъде съден за убийството на един от директорите на Агенцията въз основа на силно компрометиращи доказателства срещу него, и възползвайки се от неочакваната възможност да се измъкне от неприятния посетител, той със сигурност щеше да се опита да избяга.

— Хайде, момче — прошепна Кронгард, почти убеден, че призивът му ще подтикне Томаш към действие, въпреки че не можеше да го чуе. — Давай!

Дясната ръка на агента се плъзна под якето и погали студения приклад на глока. Нямаше как да го извади веднага. Ако някой го видеше с оръжие, щеше да включи алармата и капанът щеше да се провали. Но трябваше да има готовност да извади бързо пистолета си и да го използва. Отпусна ремъка, който придържаше глока към кобура, с показалец. След това с два пръста освободи оръжието. Когато приключи, хвана приклада и постави пръст на спусъка. Бе готов. Знаеше, че трябваше да действа, когато заподозреният заслиза по стълбите; нещо, което щеше да бъде предизвестено от скърцането на дървения под.

В този момент дюшемето на горния етаж отново изскърца.