Ключът на Соломон

VII

Спокойното бледо лице на дона Граса, макар и набраздено от бръчки и белязано от годините, излъчваше младежка замечтаност. Пациентката изглеждаше смирена и омиротворена, говореше бавно, сякаш търсеше най-точните изразни средства. Думите й оставяха впечатление, че е с много по-бистър ум, отколкото Томаш я беше виждал през последните години.

— Всичко започна в момента, когато усетих остра болка да стяга гърдите ми — започна да разказва тя, като постави ръка на сърцето си. — Беше толкова силна, че единствено помня, че паднах на пода. Когато се събудих, разбрах, че съм в линейка. По мен имаше маркучи и един мъж с очила и бяла престилка ми правеше сърдечен масаж. — Граса погледна към Мария Флор. — Госпожицата стоеше зад лекаря и изглеждаше много разстроена горкичката. Беше покрила устата си с ръка, докато се взираше в мен.

— О, значи, си се свестила в линейката…

Седнала до леглото, Мария Флор слушаше разговора.

— Няма такова нещо — намеси се тя. — Аз бях там и видях всичко. Дона Граса лежеше със затворени очи в линейката и сърцето й бе спряло. Парамедикът се опитваше да я реанимира по време на цялото пътуване. Но без успех. Мониторите отчитаха прави линии. Сърцето й не функционираше, сигурна съм.

— Но в това няма логика — възрази Томаш. — Щом майка ми си спомня, че лекарят я е реанимирал, това означава, че е била в съзнание и с отворени очи — обясни той като човек, който твърди нещо очевидно. — В противен случай как е видяла, че той й прави сърдечен масаж и ти стоиш зад него?

В отговор на това възражение директорката на старческия дом махна с ръка към пациентката.

— Дона Граса, разкажете останалото.

Лицето на старицата изглеждаше така спокойно, сякаш тази сутрин не бе преживяла сърдечен арест и не бяха обявили смъртта й.

— По едно време вратата на линейката се отвори и ме сложиха на носилка с колела. Появиха се още хора с бели престилки, които ме закараха в някаква сграда, предполагам, болницата. Около мен имаше и други бели престилки, настана суматоха и в един момент се озовах в зала, пълна с машинарии.

— Залата за реанимация — поясни Мария Флор. — Отново напомням, че видях как я вкарват вътре и тя несъмнено беше в безсъзнание.

Дона Граса прокара пръсти през косата си, опитвайки се напразно да я приглади.

— Точно тогава станах от тялото си.

— Моля? — прекъсна я Томаш. — Станала си?

— Не, всъщност не. Лежах на една кушетка, до мен имаше друг лекар и две сестри. Но не знам как точно да го обясня, случи се така, че излязох от тялото си…

— Как така си излязла?

Дона Граса сви рамене, сякаш нямаше обяснение, а просто отбелязваше фактите.

Не знам. Усетих, че съм във въздуха, и просто излязох от тялото си. Не знам как да го обясня с други думи. Озовах се на тавана на залата, наблюдавайки тялото си върху кушетката, а лекарят и сестрите се суетяха около мен. По едно време мъжът удари коляното си в ръба на някакъв шкаф и извика от болка горкичкият. Беше неописуема бъркотия, но сред всичко това аз успях да чуя какво си говорят.

— Така ли? Какво точно чу?

— О, знам ли! — засмя се тя. — Честно казано, не разбрах много добре. Говореха на онзи неразбираем медицински език, който лекарите понякога използват, сещаш ли се? — Тя преправи гласа си, сякаш имитираше някого. — Подай ми не знам си колко, подготви не знам си какво, погледни какво показва кардио нещото си, тя не реагира на това-онова… ей такива работи. След това докторът притисна гърдите ми и натисна няколко пъти точно като по филмите…

— Добре, разбрах — отстъпи синът й. — Значи, си имала усещането, че наблюдаваш всичко това от тавана. — Какво стана после?

— Продължих да се издигам все по-високо, докато изведнъж всичко стана тъмно и влязох в нещо като тунел. Тогава видях светлина в дъното, сякаш идва метрото…

— Сигурно си се изплашила…

— Всъщност не. Дори се чувствах много спокойна, беше ми приятно. Помислих си: о, значи, това е смъртта. За моя огромна изненада, изобщо не се разтревожих, че умирам.

— Какво се случи след това?

— Понесох се към светлината, сякаш тя ме дърпаше, докато накрая излязох от тунела и се натъкнах на родителите ми и на сестра ми Лурдеш на едно красиво място. Те ме прегърнаха и Лурдеш ме заведе някъде, където видях живота си, целия си живот; всичко се случваше много бързо, не мога да обясня как е възможно да събереш живота си в един миг, но точно така стана. Видях моменти от детството си, любовите от младостта, училището, сватбата, твоето раждане, игрите ти в леглото в неделните сутрини… всичко. После се появи баща ги и ми каза да отстъпя назад, да се върна към живота, защото часът ми още не бил настъпил. Аз се чувствах толкова добре и му казах, че няма да го направя, че искам да остана там с него, но той настоя, обясни ми, че съм нужна тук, за да се грижа за теб, защото ще попаднеш в голяма опасност при следващото си пътуване. Това ме убеди да се върна. Обърнах се и в следващия миг лежах на кушетката в онази зала. Сестрата видя, че съм отворила очи, и изхвърча навън, крещейки: "Доктор Коласо, елате бързо!". — Старицата разпери ръце, за да покаже, че е завършила разказа си. — Ето това преживях.

Дона Граса замълча и в стаята се възцари пълна тишина.

Томаш бе затаил дъх, докато майка му говореше, и все още се опитваше да осъзнае разказа й. Хвърли изумен поглед към Мария Флор и зачака дали тя ще каже нещо. Като разбра, че приятелката му няма какво да добави, отново се обърна към майка си.

— Разказа ли историята на лекаря?

Дона Граса въздъхна.

— Виж, сине, честно да ти кажа, не смятах да го правя. Страхувах се да не реши, че съм се побъркала, и да ме прати при лудите. Но той се появи в стаята, накуцвайки, горкичкият, и когато го видях в това състояние, го посъветвах да премести шкафчето на друго място, иначе отново ще се блъсне в него и ще се нарани сериозно. Докторът много се учуди, когато му го казах, и ме попита откъде знам, че си е ударил коляното в ръба.

— Хванал ви е — усмихна се Мария Флор.

— Да, хвана ме и тогава му разказах как съм го видяла да се блъска в шкафчето. Той отвърна, че това е абсолютно невъзможно, тъй като в онзи момент сърцето ми е било спряло и апаратът не отчитал мозъчна дейност, затова нямало как да съм видяла какво се е случило, а му разказвам неща, дочути от сестрите. — Дона Граса свъси вежди. — Когато чух това, аз се почувствах… толкова бясна, нямаш си представа. Ядосана, гневна, сърдита!

— Но защо? — учуди се синът й. — Тази история е невероятна. Струва ми се нормално да се съмнява в думите ти…

— Докторът ме нарече лъжкиня — възрази тя. — Аз лъжкиня! Не! В никакъв случай не мога да го приема! Предпочитам да ме мислят за побъркана, отколкото да ме наричат лъжкиня. Не и лъжкиня! Не го приемам! Затова се почувствах зле и знаеш ли какво? Разказах му всичко. Всичко, всичко, всичко! Обясних му какво се случи от съвземането ми в линейката до момента, в който се върнах към живота и отворих очи на кушетката. Нищо не му спестих.

— И той? Как реагира?

Дона Граса се замисли.

Всъщност не каза нищо особено — измърмори тя. — Изслуша ме мълчаливо и когато приключих, само ми благодари и отбеляза, че съм изживяла нещо много специално. Каза на сестрите да ми пуснат изследвания за сърцето и после да ме преместят в тази стая. Нищо повече.

— Повярва ли на историята ти?

— Ама моля ти се! — възрази ядосано дона Граса. — И защо да не ми повярва? Звучиш така, все едно докторът е пълен идиот за това, че ми вярва!

— Нямах това предвид — извини се Томаш, осъзнавайки, че трябва да подбира по-внимателно думите си, за да не нарани чувствата на майка си. — Просто питам дали ситуацията му се е сторила нормална. Трябва да признаеш, че не всеки ден човек чува подобни неща, не мислиш ли?

— Така е — съгласи се вече по-спокойно тя. — Затова лекарят каза, че съм преживяла нещо много специално. Аз казах истината, а и според мен той също не реши, че го лъжа. — Тя посочи сина си. — Впрочем, доколкото те познавам, мисля, че ти се съмняваш повече и от него.

Туше`, помисли си Томаш. Случилото се бе още прясно и той реши, че може би трябва да прикрие скептицизма си, за да не изнерви майка си и да й докара нов сърдечен удар. Най-важното в момента бе да не позволява това да се случи.

— Не, разбира се, че не се съмнявам — каза накрая той. — Аз просто… исках да разбера как е реагирал лекарят.

Дона Граса поклати глава.

— О, сине, познавам те като петте си пръста — усмихна се благо тя. — Знаеш ли какво? Същият си като баща ти. Съ-щи-ят! Вярваш само в науката и в онова, което може да се докаже научно, в нищо друго. Това е хубаво, признавам, наука, рационализъм, научни методи и всичко това. Съществуват неща, които вашата свята наука не може да обясни. Случилото се с мен тази сутрин е едно от тях. Баща ти вече го знае, но ти, сине, ти си инатлив като магаре, да му се не види! Няма да повярваш, освен ако не се случи на теб. И доколкото те познавам, дори да ти се случи, ти ще продължиш да се съмняваш.

— Но аз вярвам, вярвам — настоя Томаш с най-убедителния тон, на който беше способен. — Разбира се, че вярвам.

— Лъжеш — повтори майка му. — Няма проблем, аз пак те обичам, бъди спокоен. — Дона Граса придърпа завивката към брадичката си. — А сега, ако нямате нищо против, оставете ме да си почина, може ли? Имах тежка сутрин, а вече съм стара за тези неща. — Тя махна към вратата. — Вървете се разходете, че искам да поспя малко, а?

Без да чака отговор, дона Граса нагласи възглавницата си и се сви под завивката, приготвяйки се за сън. Синът й се наведе над нея, целуна я по челото и отиде до прозореца да пусне щорите. След това направи знак на приятелката си и двамата на пръсти се измъкнаха от стаята.

Когато излезе в коридора, Томаш се огледа в търсене на някого от персонала, но единствените хора, които видя и в двете посоки, бяха пациенти, лежащи на носилките.

— Трябва да говоря с лекаря — каза той. — Трябва да разбера повече за състоянието на майка ми.

— Доктор Коласо излезе преди малко за обяд, но ми каза, че ще се върне следобед — обясни Мария Флор. — Изглежда, иска да направи по-сериозни изследвания на майка ти, включително нова електрокардиограма и енцефалограма. Мисля, че това ще е добра възможност да говориш с него.

— Лекарят е отишъл да обядва?

Мария Флор вдигна лявата си ръка и показа циферблата на малкия си часовник на историка.

— Почти един часът е, знаеш ли? Време за хапване. Доктор Коласо може да е има отговорна работа, но стомахът иска своето, той знае, че трябва да му го даде.

— В такъв случай е добре да последваме неговия пример — предложи Томаш. — Хайде, да вървим.

Томаш я хвана под ръка и я поведе. Тръгнаха по коридора на болницата и Мария Флор, весела и непринудена, го бутна към стената и се засмя.

— Гладен си, значи…

Историкът прие шегата и й го върна, като също я побутна.

— Гладен съм за храна и за подробности около случилото се с майка ми — каза той. Внезапно стана сериозен. — Виж, онова, което тя ни разказа, не е нормално, не мислиш ли?

— Наистина не е — призна приятелката му. — Но ми се стори искрено. Нима не й вярваш?

— Не, сигурен съм, че разказът й е истински — отвърна той. — Майка ми бе откровена с нас и ни разказа онова, което вярва, че й се е случило. Въпросът не е в това дали е казала истината, защото фактически тя го направи, а дали онова, което вярва, че й се е случило, действително се е случило.

— Чела съм разкази на други хора, които описват подобни неща, когато са били на прага на смъртта. Думите на майка ти съвпадат с много такива истории.

— Може би — съгласи се Томаш. — Аз съм историк и дори съм попадал на подобни текстове през годините. Например в "Държавата", писана през IV век пр. Хр., Платон разказва историята на войник, загинал на бойното поле, който, възкръсвайки по време на бдението, разказал за пътуване през мрака до някаква светлина, където водачи му помагат да направи анализ на живота си. Преживял е момент на изключителна красота, мир и радост.

— Тогава защо се съмняваш?

— Не вярвам в тези неща. Оставам с впечатление, че това са само митове и някакви номера, които спекулират с вярванията на хората. Кой не би искал да живее след смъртта? Хората се уповават на тези измислици и лесно се поддават на внушение, защото вярват в онова, в което им се иска.

— Нима смяташ, че някой е повлиял на майка ти?

Погледът на Томаш се рееше сред множеството пациенти по носилките в коридора на болницата и той не отвърна веднага. Едва когато стигнаха до стълбището, спря замислен, взря се в приятелката си и отговори на въпроса:

— Майка ми страда от Алцхаймер. Болестта се съпровожда от халюцинации.