Ключът на Соломон

XXXV

Алармиращата тревога, изписана по лицето на Томаш ужаси Мария Флор и той си даде сметка, че за да имат някакъв шанс да се измъкнат, трябва да владее емоциите си. Приятелката му му имаше доверие. Не можеше да показва слабост, в противен случаи рискуваше тя да изпадне в паника, което би имало катастрофални последици. Добре знаеше, че в трудни моменти като този бе изключително важно да запази самообладание, да мисли ясно и да действа бързо.

Трябваше да останат спокойни.

— Хайде! — каза той, като я дръпна за ръката. — Трябва да се махнем по-скоро оттук!

Бързо прекосиха лабораторията и се озоваха до вратата. Историкът надникна навън и всичко му се стори нормално. Протегна ръка, за да загаси лампите, но размисли. Ако успееха да се измъкнат навреме, привличането на преследвачите към лабораторията можеше да им бъде от полза. Отдръпна ръка и остави светлините включени.

— Ами сега? — попита директорката. В погледа й се четеше страх, а ръцете й трепереха. — Какво ще правим?

Съсредоточен в случващото се на първия етаж, Томаш не отговори. Направи й знак да го последва, прекрачи прага и тръгна бавно към стълбището. Ако стигнат до партера, реши той, имаха шанс да избягат. Като се приближи до стълбите, първо съзря една сянка, после втора, които се качваха към първия етаж с леки стъпки. Очевидно се стараеха да се придвижват тихо.

— Внимавай — прошепна той, а погледът му шареше във всички посоки в търсене на път за бягство. — Насам!

Не забеляза никакво скривалище, а сенките напредваха по стълбището. Имаха по-малко от две секунди, за да се скрият. Но къде? Къде? Обградени, те отстъпиха назад към стената и за изненада на Томаш, гърбовете им не се удариха в твърда повърхност, а в някаква материя, която поддаде на натиска.

Завеса.

Двамата бързо се плъзнаха зад тежката тъкан точно в момента, когато сенките от стълбището отстъпиха място на два силуета от плът и кръв — вероятно мъжете от ЦРУ, които се качваха на първия етаж. Скрити зад тъмния параван на завесата, Томаш и Мария Флор почти не смееха да дишат. Историкът постави ръка на рамото й, за да я успокои, и усети, че доверието й в него й помага. След това надникна през една пролука и видя как двамата мъже изкачваха последното стъпало само на три метра разстояние от тях.

— Слушай, Грег, ти остани тук — прошепна мъжът отпред, който явно бе поел командването. — Ако някой се опита да слезе по стълбите, знаеш какво трябва да правиш.

— Не се тревожи. Ами ти?

Шефът пъхна ръка под палтото си и извади метален предмет, завършващ с нещо като тръба. Отначало Томаш не разбра какво е, но по отражението от метала, видя, че мъжът държеше пистолет; на дулото му бе завит цилиндър.

— Ще го хвана в лабораторията — отвърна той. — Ако чуеш свистенето от заглушителя, не се тревожи. Погрижи се да изчезнеш, за да не те видят пазачите, и кажи на хората си незабавно да се изтеглят от постовете и да се омитат. Аз ще сторя същото, не ме мисли. Ще се срещнем в посолството.

— Ами ако няма изстрели?

Шефът настойчиво изгледа партньора си, сякаш този поглед казваше всичко.

— Ще има, не се притеснявай.

По-близкият до тях силует бавно и предпазливо се отправи към лабораторията. Зад вратата светеше, което затвърждаваше убеждението му, че вътре има хора, затова продължи да се движи още по-внимателно. Скрит зад завесата, Томаш следеше случващото се и тревогата му растеше. Последните думи на неканените гости доказваха, че нямаха намерение да го арестуват, а да го убият. Вече се бе досетил за това в Коимбра, когато човекът от ЦРУ стреля по него без предупреждение, макар тогава да изпитваше известни съмнения. Сега бе различно, казаха го ясно — бяха тук, за да го ликвидират.

За лош късмет, възможностите за бягство бяха сведени до нула. Измъкването от лабораторията навреме само им бе спечелило минута-две. Агентът се готвеше да влезе и бързо да установи, че те не са там. Какво щеше да се случи после? Очевидно непознатите щяха да претърсят щателно първия етаж. Щяха да включат светлините по коридорите и във фоайето и да проверят първото скривалище, на което се спрат погледите им — завесите.

Нямаха шанс, без съмнение. Единствената възможност, каза си Томаш, бе да избягат по стълбите, докато агентът от ЦРУ претърсваше лабораторията. Само че мъжът, останал в коридора, представляваше пречка. Как биха могли да се отърват от него? Трябваше да опитат, реши той. Трябваше да избяга и бе настъпил моментът да играе рисковано. Затвори очи и наум преброи до три.

Едно.

Оглушителен шум беляза момента, в който агентът блъсна вратата и нахълта в лабораторията с насочен пистолет, готов да стреля. Впрочем историкът бе сигурен, че той няма да се забави вътре. За двадесет, най-много тридесет секунди щеше да разбере, че в лабораторията няма никого.

Две.

Трябваше да се възползва от предоставилата се възможност. Съзнаваше, че шансовете за успех са нищожни, но предвид обстоятелствата, нямаха друг избор. Моментът на изненада бе в негова полза и може би мъжът, който пазеше стълбището, нямаше да успее да спре неочакваната атака, дошла от неочаквано място като скритата в сенките завеса.

Пое си дълбоко дъх, подготвяйки се за действие. Краят на броенето и моментът да нанесе удар бяха настъпили.

И тогава…

— Проклятие! — чу се гласът на мъжа с пистолета от лабораторията. — По дяволите!

Тези думи разтревожиха другия на стълбището и той пристъпи по-близо до помещението.

— Джим! — извика той. — Какво става?

Развоят на събитията накара Томаш да спре. Не можеше да се покаже сега, тъй като противникът му се бе отдалечил. Нямаше как да го нападне изненадващо. Знаеше, че ако се опита да избяга надолу по стълбите, щеше да се превърне в лесна мишена.

Опипа стената зад тях и завесата и разбра, че има някаква стъклена врата. Щом имаше врата, би трябвало да има поне балкон. Ето ти възможността, която търсеше. Мъжът от стълбището се бе отдалечил достатъчно, за да не ги чуе, ако се движеха тихо, но трябваше да действат бързо. Потърси пипнешком бравата с топка, завъртя я и отвори вратата. Хвърли последен поглед през процепа на завесата и видя мъжа от стълбището, застанал на половината път до лабораторията, чудейки се какво се бе случило с агента от ЦРУ и защо бе изругал.

Моментът бе дошъл.

— Ела — прошепна историкът на приятелката си. — Оттук.

Мария Флор го последва и се измъкна през открехнатата врата. Томаш мина след нея и се озова на малка тераса. Сърцето му биеше до пръсване, усещаше пулса си все по-учестен, но не можа да сдържи усмивката си. Щеше да избяга през терасата, така както се бе случило в Коимбра. Ироничното му изражение обаче бързо изчезна, когато си даде сметка, че нещата са по различни от "Лугар ду Репоузо". Тук нямаше дърво, по което да стигнат до долу. Всъщност нямаше нищо.

— В капан сме! — отбеляза Мария Флор. В погледа й се четеше отчаяние. — Ще ни хванат!

Като видя, че тя всеки момент ще се паникьоса, Томаш се приближи до нея, увери я, че всичко е наред, и се опита да я успокои. В този момент стъклото на вратата, през която се бяха измъкнали, се освети. Двамата веднага разбраха, че това може да означава единствено, че светлините в коридора бяха запалени и непознатите започваха да претърсват етажа. Завесата, зад която се бяха скрили, бе първото очевидно скривалище, от което следваше, че мъжете също щяха да открият балкона или поне щяха да надникнат. Бегълците имаха десетина секунди, може би и по-малко, за да действат.

Притиснат от времето, историкът отново огледа терасата. Наистина нямаше откъде да минат, нито къде да се скрият. Когато преследвачите им проверяха какво има зад стъклената врата, неминуемо щяха да ги видят. Погледна отчаяно надолу, като съзнаваше, че мракът крие опасности, и с изненада откри, че светлината, която идваше от коридора на първия стаж, бе успяла, макар и слабо, да разпръсне непрогледната тъма под тях.

Трева.

Под терасата нямаше твърда настилка, а морава. Под бледия лъч светлина от коридора вълнистите краища на тревата блещукаха като скъпоценни камъни. Приличаха на диаманти, но всъщност бяха капки вода. Ситният дъжд скоро бе спрял и Томаш веднага разбра какво означава това.

— Скачай! — заповяда историкът на приятелката си, докато самият той прескачаше балюстрадата. — Това е единственият ни шанс!

Ужасена, Мария Флор погледна надолу.

— Полудя ли? Ако скочим от такава височина, ще си счупим краката!

— Долу има трева, не виждаш ли? — каза той, махайки с ръка към тревната растителност. — Дъждът спря преди малко, което значи, че земята е мокра. Тоест по-мека. — Посочи с палец към стъклената врата. — Онези ще се появят всеки момент. Или скачаме, или ще ни хванат!

Директорката също бе чула разговора между двамата мъже и знаеше защо са дошли.

Да го направим.

Борейки се с последните си страхове, тя също прескочи балюстрадата и застана до историка. Пое си дълбоко дъх, за да събере кураж, и двамата едновременно се хвърлиха в нищото.

Приземяването наистина бе тежко, но почвата бе напоена с вода и както Томаш бе предвидил, това омекоти падането. Двете фигури се претърколиха, за да смекчат още повече удара, и се спряха неподвижни върху тревата — телата им трябваше да преодолеят стреса и щетите от скока.

— Добре ли си?

В отговор на прошепнатия въпрос на Томаш Мария Флор отвърна със стон. Тя чувстваше болка в крака, а историкът бе наранил гърба си. Внимателно раздвижиха ударените места и установиха, че макар и натъртени, можеха да се движат — нямаха нищо счупено.

— Да, добре съм — отвърна Мария Флор. — Ами ти?

Предпочитайки да отговори чрез действията си, историкът се изправи и й подаде ръка, за да й помогне да стане.

— Трябва да…

В същия миг замълча и замръзна на мястото си. Отгоре се чуваха гласове. Убийците се намираха на терасата. Томаш вдигна поглед и съзря двамата мъже с протегнати напред ръце и насочени към него оръжия.