Ключът на Соломон

XXX

В момента, в който Джеймс Кронгард и Грег Шварц пристигнаха на мястото, патрулната кола паркираше сред останалите коли на малкия паркинг на ъгъла на булевард "Берн" и площад "Испания". Шевролетът на американското посолство с дипломатически номера спря на последния светофар на булеварда и двамата огледаха площадчето, което обикновено служеше за паркинг на около две дузини автомобили. Забелязаха полицай да седи в патрулната кола и друг агент, застанал до син фолксваген.

— Това е колата — потвърди Кронгард, седнал зад волана, сочейки задното стъкло на автомобила. — Виждаш ли дупката там?

Шварц огледа стъклото.

— От изстрел.

— Куршумът е мой.

Шефът на охраната на посолството се засмя шеговито.

— Имаш нужда от тренировка — саркастично отбеляза той.

Огледа малкия паркинг. Имаше няколко паркирани коли, но по-голямата част стоеше празна.

— Какво ще правим? Да спрем тук?

— Не говори глупости! Последното, от което се нуждаем, е ченгетата да ни видят. Колкото по-малко хора ни забележат, толкова по-добре. Това е секретна операция, ясно?

— Ами фолксвагенът?

В този момент светофарът светна зелено и агентът от ЦРУ натисна педала и потегли.

— Какво ме интересува? Не е важна колата, а информацията, до която води присъствието й тук. — Той махна с ръка към модерната, осветена от малки прожектори сграда вляво, която бяха отминали. — Не виждаш ли седалището на "Гулбенкян" ей там? Щом фолксвагенът е паркиран тук, значи, нашият човек се крие вътре. Не забравяй, че е консултант на фондацията. Трябва да влезем и да го заловим.

Шевролетът заобиколи площад "Испания" и паркира в началото на булевард "Антонио Аугущо де Агиар". Пехотинецът под прикритие, изпратен от Шварц да наблюдава сградата, ги посрещна на ъгъла пред бронзовата статуя на Калуст Гулбенкян, седнал в краката на гигантска каменна скулптура ма египетския бог Хор.

Като видя шефа си, придружен от агента от ЦРУ, мъжът се изправи, тропна с пети и отдаде чест.

— Добър вечер, сър.

— Не ми отдавай чест на пътя, идиот такъв! — смъмри го Шварц нервно. — Не виждаш ли, че привличаме внимание?

Смутен от забележката, мъжът изостави формалностите и се опита да се държи естествено. Джинсите и коженото му яке наистина не подхождаха на военната поза.

— Простете, сър.

Шефът му се огледа наоколо.

— Някаква следа от заподозрения?

— Не, сър. След като бях информиран, че обектът вероятно се намира тук, се върнах вътре и още веднъж разпитах охранителите на фондацията. Тази вечер никой не го е виждал. След това се вмъкнах в сградата и отключих вратата на кабинета му, за да проверя дали не се крие там. Нямаше никого.

Шварц се обърна към Кронгард в очакване на инструкции.

— Какво ще правим?

Агентът от ЦРУ се взря в тъмния силует на сградата. Комплексът бе голям, но не чак толкова, че да не може да се претърси щателно за по-малко от два часа.

Той се обърна към пехотинеца, който бе извършил огледа.

— Имаш ли план на помещенията?

Войникът в цивилни дрехи бръкна в джоба на коженото яке и извади сгънат надве лист.

— Заповядайте, сър.

Кронгард го разгъна и разгледа плана на комплекса, като вниманието му бе насочено към вътрешната част и изходите. В този момент чуха гласове и забелязаха двама мъже, които се приближаваха към тях — двамата пехотинци, които Шварц беше изпратил да наблюдават намиращия се наблизо Нов лисабонски университет и апартамента на Томаш. Отрядът, помисли си агентът на ЦРУ, се състоеше от всичко на всичко петима души — той самият, шефът на охраната на посолството и тримата пехотинци.

Напълно достатъчно.

След като всички се събраха, той сгъна плана и го прибра в джоба на палтото си. Направи знак на Шварц, който раздаде на всеки от мъжете по една радиостанция и глок. След като ги получиха, Кронгард се взря в лицата на хората си, кимна към осветената сграда и им даде знак да тръгват.

— Да вървим.