Ключът на Соломон

I

Върховете на тревата блестяха на слънцето като същински съзвездия от диаманти, искрящи на чистата утринна светлина след ситния дъждец. Мъжът със зелените блестящи очи безгрижно пресече тревата със служебно куфарче в ръка и влезе в модерната сграда на фондация "Калуст Гулбенкян", като си тананикаше някаква мелодия, която бе чул по радиото. След като весело кимна на служителите на рецепцията, той се отправи към един кабинет в дъното на фоайето. Отвори вратата и завари секретарката си да пише нещо на компютъра.

— Здравей, Албертина! Върнах се.

Секретарката вдигна поглед от монитора и се взря в новодошлия.

— Професор Нороня! Добре ли пътувахте?

— Разбира се — отговори Томаш Нороня и се отправи към миниатюрната стая, в която упражняваше длъжността на научен консултант на фондацията. — Върнах се в Лисабон по-рано, пристигнах вчера следобед и така успях да избегна стачката на испанските ръководители на полети. На косъм бях!

— Как беше в Женева? Голям студ?

Историкът пъхна ръка в джоба си.

— Замръзнах — каза той, подавайки една червена кутия на секретарката. — Донесох ви малко шоколад.

Албертина взе подаръка и се усмихна.

— Професоре! Познавате ме добре. Но за бога, нямаше нужда да си правите труда…

Томаш остави куфарчето до писалището си.

— Стига, не представляваше трудност ни най-малко — каза той, окачвайки палтото си на закачалката до прозореца. Обърна се и надникна през вратата. — Нещо ново?

Това бе служебен въпрос, затова секретарката веднага доби професионален вид и разлисти тефтерчето си.

— Да, обадиха се от Нов лисабонски университет. Обясних им, че пътувате, и ще се обадят отново утре. Не казаха по каква причина ви търсят.

Томаш едва сдържа усмивката си.

— Няма и нужда. Тези типове ме преследват, за да разберат дали ще се върна в университета…

— И добре правят според мен — заключи Албертина. — Къде се е чуло и видяло учен от вашия ранг, един от най-добрите криптоаналитици в света и професор по не знам колко древни езика и така нататък, да не преподава в университет? Истинско престъпление, казвам ви!

Историкът не искаше да продължава този разговор.

Издърпа стола си, седна и включи компютъра.

— Нещо друго, освен телефонното обаждане?

— Инженер Феро иска да говори с вас в три следобед — съобщи тя — относно покупката, за която пътувахте до Женева. — Албертина му хвърли любопитен поглед. — Открихте ли каквото търсихте?

Томаш се наведе и вдигна служебното куфарче, което бе оставил до писалището.

— Да. Тук е.

Секретарката настойчиво се взря в куфарчето. Изгаряше от любопитство.

— Наистина ли? Може ли да погледна?

Томаш отвори куфарчето с малко ключе и извади пакета, който бе донесъл от Женева.

— Ето, вижте каза той, докато го размахваше. — Нямате представа колко работа ми създаде тази покупка.

Той погали пакета. Преговорите с търговеца на антики в Женева преминаха трудно; в крайна сметка залогът бе един много рядък ръкопис, придобивка, за която Томаш горещо бе настоявал пред фондация "Гулбенкян", но за щастие, всичко бе минало добре. След професионалния оглед, при който се увери в автентичността на документа, той направи предложение, съгласувано с Лисабон, и накрая цената се оказа немного по-висока от първоначалната оферта. Всъщност професорът толкова се вълнуваше, че с нетърпение очакваше срещата с инженер Феро. Директорът на музея към фондацията със сигурност щеше да остане очарован от тази придобивка.

— Може ли да погледна — помоли Албертина. — Или вашето съкровище трябва да остане опаковано?

Томаш се разсмя.

— Никога не съм срещат по-любопитен човек — отбеляза той. — Добре, ще ви покажа.

Разопакова пакета, като отлепи скоча от краищата на хартията, и извади пожълтяла хартия, очевидно древен ръкопис, запечатан в полиетиленов плик, който го предпазваше от контакт с въздуха. Обърна документа към секретарката и й показа заглавието и първите редове от текста под него, изписани отдолу със средновековна калиграфия.

— Tabula Samri… Smiragda… na — заекна заинтригувано Албертина. — Какво, по дяволите, означава това?

— Tabula Smaragdina[14] — поправи я историкът. — Известна още като Смарагдовата таблица или Тайната на Хермес. Става въпрос за текст, приписван на Хермес Трисмегист, не знам дали сте чували…

— Да, той е древен маг, нали така?

— В известна степен, да. Хермес Трисмегист е бил известен алхимик, чиято истинска самоличност е забулена в мистерия. Някои учени твърдят, че личността му е синкретизъм на гръцкия бог Хермес и египетския Тот — и двамата са божества на магията и писмеността. Предполага се, че реалната историческа личност под името Хермес Трисмегист е върховният жрец Имхотеп — египтянин, почитан от гърците, когато окупирали Египет през птолемейския период. Трисмегист означава "трижди велик" — мъдрец, автор на многобройни древни текстове. Най-известни сред тях са "Херметика" — сборник с диалози от II и III век, в които един учител — самият Хермес Трисмегист, преподава на ученика си същността на божественото, на съзнанието и на Вселената.

— Тези текстове още ли съществуват?

— Разбира се. Оригиналите били открити, изписани върху папируси, имаме и преводи на латински, датиращи от XVI и XVII век. — Пъхна ръка в куфарчето и извади документацията, която бе събрал през последните седмици, за да се подготви за професионалния оглед на ръкописа, с който фондацията искаше да се сдобие. — "Херметика" съдържа много ценни древни мъдрости. — Потърси с пръсти един ред от записките си. — Чуйте този цитат от книга XIII на "Херметика". — Професорът прочисти гърлото си. — Излязох от себе си, превръщайки се в безсмъртно тяло, и вече не съм, което бях преди. Родих се в съзнанието.

— Родих се в съзнанието? Какво означава това?

Историкът сви рамене.

— Херметична мъдрост. Означава, че се намираме пред скрито познание. Изразът "родих се в съзнанието" вероятно означава, че истинската реалност е тази на съзнанието. Ние сме онова, което нашето съзнание прозира. Извън съзнанието няма реалност.

Идеята беше прекалено странна, за да я приеме сериозно, затова Албертина бързо насочи вниманието си към ръкописа в ръцете на Томаш.

— Ами ръкописът, който сте купили в Женева? — попита тя, посочвайки към Tabula Smaragdina. За какво точно се разказва?

— Смарагдовата таблица е текстът, който полага началото на алхимията — както на ислямската, така и на западната, прозвището "трижди велик" добре подхождало на Хермес, тъй като точно тук авторът твърди, че познава трите части от мъдростта на Вселената, Една от тях е именно алхимията.

— Значи, още фантазии.

Томаш се намръщи.

— Всъщност не — поправи я той. — Алхимията е наука за преобразуването на химичните елементи. Например един от главните проекти на алхимиците бил превръщането на желязото в злато. Колкото и невероятно да звучи, днес знаем, че превръщането на един елемент в друг всъщност е възможно. Първият учен, който го постига, е новозеландският физик Ърнест Ръдърфорд. Той превръща азот в кислород и започва да разкрива принципите, които позволяват на звездите да произвеждат въглерод, желязо и злато чрез преобразуване на други атоми.

Секретарката поклати глава разбиращо.

Ал, колко интересно — посочи към изписаните на латински редове на първата страница на ръкописа, под заглавието Tabula Smaragdina. — И тези думи обясняват алхимията?

— Смарагдовата таблица разказва за алхимията, но написаното тук са главните принципи на херметичното познание. — Томаш обърна ръкописа, за да го вижда по-добре, и прочете първите редове: — Verum, sine mendatio, certum, et verissimum. Quod est inferius, est sicut quod est superius, et quod est superius, est sicut quod est inferius, ad perpetranda miracula rei unius. Et sicut omnes res fuerunt ab Uno, mediatione unius, sic omnes res nata fuerunt ab hac una re, adaptatione.

Албертина се разсмя.

— Професоре, не разбирам и думичка. Не знам дали знаете, но съм позабравила латинския…

— Истинно е, без лъжа, вярно и твърде действително — преведе той. — Онова, което е долу, е като онова, което е горе, и онова, което е горе, е като онова, що е долу, за увековечаване на чудесата на известно нещо. И също както всички неща са станали от едно нещо, тъй и всички неща са били родени от това единствено нещо чрез приспособяване[15].

Все още не разбирам…

Историкът отново отвори куфарчето.

— Вече ви казах, че се намираме пред скрито познание — започна той, докато прибираше ръкописа. — Смисълът на второто и третото изречение е двойствен, но Хермес Трисмегист, изглежда, ни казва, че реалното е единствено и че разликите между атомите, нас и звездите са въображаеми — всички сме едно и също. Онова, което е долу, е като онова, което е горе, и онова, което е горе, е като онова, което е долу. Всичко, включително и ние самите, е едно. Защото всички неща зависят от единството. Тоест нашето впечатление, че всички сме отделни хора, е просто илюзия. Всъщност всичко е свързано, всичко е едно цяло.

Докато Томаш се приготвяше да обясни по-подробно основните идеи на текста, с който се бе сдобил в Женева, вратата се отвори и служителка от фондацията донесе на Албертина пратка, която току-що бе пристигнала по пощата. Секретарката огледа пакета и се обърна към шефа си.

— За вас е, професоре.

— О, сигурно е книгата за староеврейския език, която поръчах по интернет. Доставката е от Йерусалим, нали?

Албертина огледа пакета.

— Няма име на подателя, професоре, но вижте, марките са швейцарски.

Историкът хвърли заинтригуван поглед към пакета.

— Швейцарски ли? — учуди се той, протягайки ръка за пратката. — Едва вчера се върнах оттам…

Секретарката се изправи и му подаде пакета със закачлива усмивка.

— Сигурно сте оставили някоя обожателка там…