Ключът на Соломон

Епилог

Алените покриви на къщите и зеленият пейзаж на португалската провинция летяха бързо през прозореца на влака. След като хвърли меланхоличен поглед към горичката, която отминаваха, Томаш за пореден път насочи вниманието си към пета страница на вчерашния "Вашингтон Поуст", който си бе купил от летище "Дълес" преди полета за Европа.

Заглавието на новината, която го интересуваше, гласеше: "Екип на ЦРУ сред жертвите в Триполи". В статията се съобщаваше, че сред руините на срутеното крило на американското посолство в Либия, разрушено преди няколко дни от атентат на радикални ислямисти, са открити телата на завеждащия на един от отделите в оперативната дирекция на американската разузнавателна агенция Самюел Дън, на стратегическия анализатор Питър Белами и на майор Мануел Бенитес Фуентес, един от най-заслужилите агенти на ЦРУ. Статията цитираше думите на признателност на директора на разузнавателната агенция за тримата мъже, които бяха жертвали живота си "за сигурността на Америка". Пишеше още за почестите, които тримата получават за "заслуги към нацията". Друга статия в края на същата страница съобщаваше за самоубийството на директора на Националната служба за тайни операции в ЦРУ Хенри Андерсън Фъч, който се бил удавил в Потомак; според достоверни източници, напоследък мъжът изглеждал "потиснат". В края на същата статия се споменаваше, че актът на самоубийство "шокирал" неговия стар приятел и заместник-директор на дирекция "Наука и технологии" Уолтър Халдерман, който заради случилото се помолил за предсрочно пенсиониране.

Историкът би се разсмял, ако всичко случило се през последните дни не бе причинило смъртта на няколко души, включително и на приятеля му Жорже. Не, каза си той. Всъщност не беше смешно. Разлисти вестника и отново прочете друга къса статия на десета страница на "Вашингтон Поуст", където се публикуваха местните новини. Съобщаваше се за затварянето на Ар стрийт и Ес стрийт в района на Шестнадесета улица заради учебна операция при пожар в една от сградите наоколо. Живеещите наблизо разказваха за хеликоптери, линейки и полицейски коли и недоволстваха заради провеждането на толкова грандиозно обучение между три и четири часа сутринта — време, което на никого не се струваше подходящо. От пожарната се оправдаваха, че са сметнали за по-разумно да проведат упражненията в този час, "за да не пречат на дневния трафик", като все пак се измъкваха с "ще го имаме предвид при следващи случаи".

Една ръка бутна вестника надолу.

— Е, миличък? Готов ли си?

Томаш вдигна поглед и видя Мария Флор, която му се усмихваше.

— Скоро пристигаме, скъпи. Не виждаш ли?

Историкът погледна през прозореца и видя индустриалната зона на Коимбра да профучава покрай тях, усети, че влакът намалява скоростта. Смътно си спомни, че бе чул високоговорителите във вагона да обявяват пристигането им, и видя няколко души да събират нещата си, подготвяйки се за слизане.

— Права си — каза той и сгъна вестника, след което се изправи, за да свали куфарите и на двамата. — Забавлявах се с начина, по който тези хора омаловажават случилото се. Не е за вярване. Дори са приписали самоубийство на Фъч, ти да видиш!

— Остави това, вече е минало.

Две минути по-късно влакът спря на гарата в Коимбра, където Томаш и Мария Флор слязоха с багажа си. Слънцето грееше, въздухът бе чист и цветовете искряха така, както само в Португалия. Това бе достатъчно, за да ги развесели.

— Е, моя bimbo — пошегува се той. — Ще хванем ли такси?

— Не ме наричай така.

— Истинска bimbo! — засмя се той. — Подслушваш чуждите разговори през ключалката, ето как се създават недоразумения…

— Толкова ти бях ядосана, нямаш представа! Ако можех… ако можех, бих те пречукала още тогава! Бях бясна!

— Тц-тц-тц. Аз просто заблуждавах Пит, когато ни хвана да тършуваме из дома на баща му, за да не ти стори нищо и да те остави на мира, а ти как ми се отплащаш… Неблагодарница! Абсолютна неблагодарница!

Споменаването на сина на Франк Белами натъжи Мария Флор.

— Бедният Пит… — промърмори тя. — Дойде да ме спаси, а… не успя да спаси себе си.

Пред гарата хванаха такси, дадоха адреса на "Лугар ду Репоузо" и се умълчаха на задната седалка, прегърнати и потънали в мисли за онези, които бяха срещнали през последните дни и които бяха загинали по такъв нелеп начин. Искрено страдаха за Жорже, Питър и Дън. Ако бяха умрели за благородна кауза, биха се примирили, но… това? Струваше им се, че нищо от случилото се нямаше смисъл.

— Осем евро.

Гласът на шофьора ги извади от унеса им. Бяха паркирали на площадчето и мъжът чакаше да му платят. Дадоха му пари, излязоха от колата, Томаш понесе двата куфара, минаха през портата и влязоха в старческия дом. Служителките чакаха на входа, за да посрещнат директорката, а първата грижа на Томаш бе да види майка си.

— Тя е горе — каза една от тях. — Дона Граса обича да ходи на терасата, за да се припича на слънце.

След като остави куфарите в коридора, новодошлият изкачи стълбището и се отправи към голямата тераса, където се бяха събрали няколко гости на дома. Видя майка си изтегната на шезлонг, със затворени очи и лице, обърнато към слънцето, наслаждавайки се на топлината. Наведе се и я целуна по бузата.

— Здравей, майко — поздрави той. — Наред ли е всичко?

Дона Граса сепнато отвори очи и се взря в новодошлия.

— Кой сте вие?

— Аз съм, майко. Томаш.

Тя поклати глава.

— Моят Томаш е на училище — заяви тя. — Дона Детиня, не знам дали я познавате, учителката на четвърти клас, казва, че е отличник по математика! Знае цялата таблица за умножение наизуст! — Тя въздъхна. — Метнал се е на баща си. Но май се интересува и от история, знаете ли. Това дете просто ме изумява! Ще стане голям човек, казвам ви. Някой много важен! И всички ще говорят за мен като за майката на Томаш Нороня. — Дона Граса отново затвори очи, доволна само при мисълта за това. Облегна главата си на шезлонга и отново се обърна към слънцето. — Моят Томаш ще стигне далеч, да. Почакайте и ще видите…

Майка му се бе влошила, осъзна тъжно той. Или никой не бе обръщал внимание на лекарствата й, което не би го учудило, тъй като Мария Флор я нямаше да следи дозите, или тя имаше лош ден. Томаш знаеше, че такива дни ще има все по-често и никое лекарство не можеше да помогне.

Седна на пода до нея и я погали по косата. След това погледна към горичката, която се простираше зад сградата, и усети слънчевите лъчи по лицето си. Тази тераса наистина беше приятно място. Отпусна се и мислите му се отнесоха към събитията от последните дни — от пратката, пристигнала в "Гулбенкян", през преследването в Коимбра и Лисабон и пътуването до Америка, до срещата с Питър, откриването на "Квантово око" в сейфа на кабинета на покойния ръководител на дирекция "Наука и технологии" в ЦРУ…

Съсредоточи се в тази част от случилото се. Тогава негов приоритет беше да спаси Мария Флор и всичко друго оставаше на втори план. Но сега, като преосмисли всичко, осъзна, че е трябвало да обърне повече внимание на документа, който Франк Белами му бе оставил. "Квантово око" наистина представляваше забележителен научен труд, несъмнено достоен за Нобелова награда. В продължения на десетилетия науката се опитваше да пренебрегва философските последствия от така смущаващото откритие, че съзнанието създава частично реалността. Белами обаче бе успял да нареди парченцата от пъзела и да обедини квантовата физика, относителността и класическата физика, за да затвори цикъла на реалното, доказвайки, че Вселената създава живота, който пък създава съзнанието, а то от своя страна създава Вселената.

— Аз се родих в съзнанието — прошепна той запаметените наизуст стихове от книгата "Херметика" от XIII век — хилядолетния текст на Хермес Трисмегист. След това се сети за друг цитат от основателя на загадъчната херметична мъдрост — началото на Смарагдовата таблица — всички неща са станали от едно нещо, тъй и всички неща са били родени от това единствено нещо.

Това наистина бе необикновено откритие. Още по-изненадващ бе изводът, че Вселената създава реалността чрез постоянно самонаблюдение. Реалността не съществува, преди да бъде наблюдавана. Странно хрумване, помисли си Томаш. Актът на наблюдение нарушаваше квантовата суперпозиция, описана със загадъчното , което обозначава вълновата функция в уравнението на Шрьодингер, като по този начин я принуждава да създаде реалността такава, каквато я познаваме. Щом експериментът с двата процепа доказваше, че съзнанието определя начина на формиране на реалността, теорията, че Вселената се самонаблюдава, води до смущаващо и необикновено следствие: Вселената е съзнателна.

Изведена по този начин и описана с тези думи, подобна идея звучеше невероятно, но бе очевидна. Вселената е и всички неща съществуват виртуално в единство, защото произтичат от него, реалността се ражда, защото всички неща са били родени от това единствено нещо, а реалността се случва, защото Вселената е съзнателна и се самонаблюдава.

Вселената е съзнателна.

Томаш се запита какви са последствията от това за него самия, за живота му и за близките му? Тогава му хрумна една идея — странна, дръзка и провокативна. Дори оскърбителна. Щом Вселената е съзнателна, тогава кой е той, Томаш? Коя е майка му? Коя е Мария Флор? Ако Вселената създава всички тях посредством съзнанието, какво му казваше това относно произхода и смисъла на неговото съществуване? Да, кой е той?

Един персонаж.

Отговорът го зашемети със силата на звучна плесница. Той, Томаш, беше персонаж. Просто един персонаж. Тази жестока и коварна идея се загнезди в ума му. Опита се да я прогони, да убеди себе си, че това е невъзможно — развинтеното му въображение бе излязло извън контрол — но всеки път, когато се връщаше към познанията си по точни науки за дълбоката същност на реалността и мислеше за стряскащото откритие, че Вселената е съзнателна, тази мисъл отново се натрапваше. Той, Томаш, беше персонаж. Майка му, Мария Флор, Франк Белами, синът му Пит, дори Проклетия Фъч и психопатът майор незнам-кой-си, който едва не го уби — всички те бяха персонажи, не бяха нищо друго, освен творения на Вселената, която ги бе създала, манипулираше, нареждаше им какво да правят и да говорят, определяше онова, което им се случваше всеки час, всеки ден, на всяка страница. На всяка страница.

Щом Вселената е съзнателна, тя е писател, а Томаш е въображаем герой. Да, това несъмнено беше ужасяваща идея, но пък логична, и той някак си усещаше, че е истина. Някой го бе създал, някой го бе накарал да изживее всички онези невъобразими приключения, някой дори печелеше от това. Той, Томаш, бе просто художествен образ на съзнателната Веселена, която му бе вдъхнала живот. Колко невероятно предположение, помисли си той. Наистина невероятно и дръзко, но и правдиво…

Вселената е съзнанието на писателя в момента на литературното сътворение. Щом писателят е създал събитията, които бе преживял през последните дни, със сигурност е трябвало да реши къде започва историята. Навярно е избрал Швейцария, но къде в Швейцария? Цюрих? Женева? Берн? Или в някое забутано в Алпите селце? За автора Швейцария представлява вълнова функция, в която всички възможности съществуват заедно в суперпозиция, но с различни вероятности — по-големи, когато се отнася за Цюрих и Женева, и по-малки, когато става дума за затънтени селца. В някакъв момент обаче авторът се е замислил за мястото, откъдето да започне историята. Въпросът, който си е задал, е акт на съзнателно наблюдение и в момента на вземане на решение виртуалните възможности, които покривали цяла Швейцария във вълна от вероятности в суперпозиция, колапсирали и се превърнали в частица в една-единствена точка. Град Женева, ЦЕРН. Историята започнала като виртуална, обхващайки цяла Швейцария, и станала реална, когато авторът решил да сътвори началото точно в ЦЕРН, Женева. По този начин Вселената създава реалността. Тръгва от една вълна, включваща всички възможности в суперпозиция, и в момента на решението се превръща в частица в една-единствена позиция. Вселената е писател.

Впрочем иронията се състои в това, че самият автор също е нечие творение. Може би той не го знае или пък вече го е разбрал. Всъщност няма значение. Факт е, че щом Вселената е съзнателна и ако съзнанието буквално създава реалността, то тогава авторът на приключенията на Томаш Нороня е също литературен образ — продукт на съзнателното въображение на Вселената, която го е сътворила.

Както и неговите читатели.

Всеки човек, който чете произведенията на този писател, също е измислен герой, дори да не го осъзнава. Вселената, която включва в себе си писателя и всички читатели, си ги представя и им дава живот, защото е съзнателна и представлява съзнанието, което създава реалността. Хермес Трисмегист е бил прав.

Ние се раждаме в съзнанието.

— Томаш, искаш ли чай?

Нежният и мелодичен глас на Мария Флор откъсна Томаш Нороня от странните му мисли със същата решителна лекота, с която вятърът разпръсва мъглата. Той разтърси глава, за да прогони странните и смущаващи мисли. Стана и се отправи към нея. Любимата му го посрещна с усмивка и димящ чайник.

— Ти си съкровище — каза той.

И я целуна страстно по устните.