Ключът на Соломон

XV

Никой не стана да налее кафе във вече празните чаши на масата в столовата на психиатрията, около която тримата седяха вече час. Разговорът бе достигнал до най-важната си част — преживяването, близко до смъртта, на дона Граса, и Томаш искаше да знае мнението на лекаря по въпроса.

— XIX век е бил период на велики научни открития в света на невидимото — започна разказа си доктор Коласо. — Открита била връзката между електричеството и магнитните полета, радиовълните, дължината на светлинните вълни, радиоактивността, рентгеновите лъчи и така нататък. В такава обстановка на организирани сеанси се заговорило за контакт е духове. Тъй като се разкривала цяла една невидима за човешкото око вселена, възможността да съществуват бродещи души, които ние не виждаме, не изглеждала толкова необичайна и този въпрос започнал да привлича вниманието на именити учени, които провели експерименти, за да разберат какво се случва на тези сеанси. Смятало се, че душата съществува физически, което означавало, че заема място в пространството и следователно има маса.

— Идеята не е лоша — отбеляза Мария Флор. — Проблемът е, че не може да бъде претеглена, права ли съм?

— Американският хирург Дънкан Макдугъл не мислел така — поправи я лекарят. — Той намерил начин да измери теглото на душата.

— Нима е възможно?

— Разбира се — потвърди той. — Идеята на Макдугъл всъщност била проста. Достатъчно било да претегли един човек, докато е жив, и после — когато умре. Разликата между двете стойности показвала масата на душата.

— Но това е абсурдно! Как е могъл да бъде сигурен, че разликата в теглото се отнася до душата, а не се дължи на нещо друго.

— Точно този проблем Макдугъл решава по брилянтен начин — отвърна доктор Коласо. — Той поставил легло върху платформа, поддържана от индустриален кантар, и положил там умиращия. Имал нужда от пациенти, които си отиват тихо и спокойно и почти не се движат, затова избрал възрастни хора, страдащи от туберкулоза. Не тежали много и болестта, от която страдали, имала предимството да позволи предвиждането на неизбежната смърт с няколко часа.

— Той наистина ли ги е претеглял?

— Да. В един следобед на 1901 г. в леглото на Макдугъл починал първият пациент. Точно в мига на смъртта пред свидетели учени, стрелката на кантара внезапно се отместила и не помръднала повече. Измерването довело до заключението, че спадът в теглото бил 21 грама.

Мария Флор остана изумена.

— 21 грама? Толкова ли тежи човешката душа?

— Това показва експериментът на Макдугъл. Истинността му можела да се оспори с аргумента, че когато човек умира, тазовите мускули и сфинктерът се отпускат, поради което минималната загуба на тегло можела да се дължи на отделяне на урина или изпражнения. Макдугъл го оборил, като припомнил, че при това положение кантарът няма да отчете загуба на тегло, тъй като измервал също и леглото, а урината и изпражненията си оставали върху него. Според друго възражение срещу експеримента регистрираната от кантара загуба на тегло се дължала на последния дъх на умиращия, тъй като той съдържал молекули и поради това имал маса. При издишване човекът загубвал тегло. За да провери тази хипотеза, Макдугъл скочил върху леглото и изпуснал целия въздух от дробовете си. Стрелката на кантара не помръднала.

— Следователно душата наистина тежи 21 грама…

— Може би. Един научен опит се счита за достоверен, когато има повтарящ се характер. Макдугъл провел експеримента с още петима пациенти, но с не толкова категорични резултати. Вторият пациент починал в четири и десет следобед, но стрелката на кантара се преместила едва петнадесет минути по-късно. Макдугъл признал, че изпитал голямо затруднение в определянето на точния момент на смъртта, а промяната в теглото не била с 21 грама, както при предишния случай, а с 14 грама. Третият пациент също изгубил 14 грама в момента на смъртта си. Проблемът е, че теглото му паднало с още двадесет и осем грама няколко минути по-късно, което отново довело до съмнения в точността на измерването. Претеглянето на телата на четвъртия и петия пациент пък било провалено от проблеми с кантара. В крайна сметка само първият опит бил извършен в идеални условия.

— Няма значение, интересното е, че винаги се наблюдава загуба на тегло в момента на смъртта — отбеляза Мария Флор. — Защо Макдугъл не продължил с експериментите?

— Поради етични причини. Провеждането на научни опити с умиращи хора не е особено приемливо, не мислите ли?

Директорката на дома се изчерви, шокирана от собствената си безчувственост.

— О, разбира се — съгласи се тя. — Глупаво е от моя страна, че не помислих, но бях толкова погълната от разговора, че дори не се сетих за това.

— Възраженията от етичен характер на научното общество накарали Макдугъл да вземе решение повече да не провежда експерименти върху човешки същества. Вместо това той продължил с кучета. През следващите години той извършил петнадесет опита върху кучета. Отровил ги, след което ги претеглил в момента на смъртта им. В нито един от случаите обаче кантарът не отчел загуба на тегло. Така стигнал до заключението, че кучетата, за разлика от човешките същества, нямат душа.

Този извод предизвика иронична усмивка у Мария Флор.

— Други твърдят точно обратното…

Томаш следеше разговора мълчаливо, но в този момент реши да се намеси.

— Вярно е, че в началото учените обърнали внимание на спиритизма — призна той. — Само че бързо разбрали, че става дума за шарлатански истории, които се възползвали от заблудите на хората.

— Факт — съгласи се доктор Коласо. — След като първоначалният фурор преминал, учените причислили всички тези приказки за духове и души, които се отправят в отвъдното, към фолклорната тематика и спрели да им обръщат внимание. Разказите на хора на прага на смъртта и описваните от тях преживявания като напускане на тялото и срещи с починали близки били чисто и просто пренебрегвани и заклеймявани като измама или продукт на развинтената фантазия на наивни хора, повлияни от разни мошеници.

— Да, и аз смятам така.

Лекарят вдигна ръка, за да прекъсне Томаш.

— Но забележете, че това се променило.

Историкът повдигна вежда.

— Така ли? По какъв начин?

— Устояването на историите за преживявания на прага на смъртта с течение на времето, онази кохерентност, с която били разказвани от толкова много и различни хора, и фактът, че много лекари потвърдили, че голяма част от тези пациенти са били практически мъртви или поне на прага на смъртта, когато са имали такива преживявания, довели до повторно осмисляне на тези възгледи.

— Сериозно ли говорите? — попита учуден Томаш. — Нима учените наистина вярват, че тези преживявания са истински?

— Днес научното общество приема, че те съответстват на нещо реално, да. — Вдигна пръст, сякаш искаше да направи уточнение. — Разбира се, може да не са онова, което изглеждат. Това е друг въпрос. Едно проучване, проведено в рамките на две години сред оцелели след сърдечен арест в десет болници в Холандия, показало, че дванадесет процента от пациентите са имали преживяване на прага на смъртта. Друго изследване в Съединените щати, отново сред оцелели след сърдечен арест, отчело между десет и двадесет и три процента подобни случаи. Не всички от тези преживявания са еднакви, макар да имат общи елементи. Едни пациенти разказват за тунел със светлина, други твърдят, че се отделили от тялото си и видели как лекарите и медицинските сестри ги реанимират, трети се срещнали с починали близки, а четвърти видели целия си живот на лента за миг. При някои пациенти се наблюдава събиране на два или три от тези аспекти, но има и такива, които си спомнят всички стъпки от преживяването.

— Същото се случи тази сутрин с майка ми.

— Именно. Случва се, макар и рядко. Така или иначе е важно да подчертаем, че изследователите са категорични в твърдението си, че оцелелите са искрени и не целят публичност. Много пациенти дори избягват да говорят за това, защото се страхуват, че ще ги помислят за луди. Знаем, че подобно преживяване понякога дори променя хората. Те стават по-спокойни и щастливи и изглежда, престават да се страхуват от смъртта. Това означава, че са наистина убедени в истинността на преживяното.

— Така да е — отстъпи историкът. — Възможно ли е обаче да става въпрос за обикновени халюцинации?

— Научната общност предпочита именно това обяснение. Забележете, неизбежността на смъртта може да отключи у умиращия огромен страх, силен стрес и липса на приток на кислород към мозъка. Подобна ситуация е способна да активира безконтролно зоните, отговарящи за зрението, създавайки илюзията за светлина, когато наоколо е мрак, споменатия вече тунел. Има проведени тестове с пилоти на свръхзвукови самолети, които разказват, че в моменти на огромно ускорение притокът на кръв към мозъка намалява и те изпадат в състояние на сънливост, еуфория и отнесеност.

— Значи, е това! — възкликна Томаш. — При пациентите без сърдечна дейност също се наблюдава недостиг на приток на кръв към мозъка…

— Да, но проблемът е, че има пациенти с преживявания, близки до смъртта, случили се, преди да получат травма, например моментите, които предшестват пътна катастрофа — обори го лекарят. — Регистрирани са и случаи с хора, които не били в терминална фаза и не страдали от липса или намален приток на кръв към мозъка. Освен това липсата на кислород в мозъка причинява объркани когнитивни състояния и нервност, а не подредени, последователни и осмислени ситуации, каквито срещаме при преживяванията, близки до смъртта.

— Е, добре…

— Друга хипотеза е свързана с приема на лекарства от терминално болни пациенти. Знае се, че има наркотици, които предизвикват сложни халюцинации, като например LSD, и тази теория изглежда обещаваща. Проблемът е, че има много случаи на хора, които не са вземали никакви наркотици или анестетици. Но най-важни са резултатите от изследванията, според които преживяванията, близки до смъртта, сред пациенти с медикаментозно лечение не са толкова комплексни, колкото при онези, които не са приемали лекарства. Случилото се с майка ви например е много комплексно, а тя не е била под наркотично въздействие.

— Но тя страда от Алцхаймер и пие лекарства…

— Тези медикаменти не предизвикват халюцинации. Като казвам наркотици, имам предвид халюциногенни вещества — уточни лекарят. — Друго обяснение на преживяванията на прага на смъртта е, че се задейства психологически защитен механизъм. Знаем, че изправени пред страшно събитие, хората могат да изгубят самоличността си.

Томаш посочи към пациентката, застанала до саксията в дъното на столовата, която си говореше сама.

— Като онази госпожа, в чиято глава живеят трима души?

— Да, дона Сао е пример за деперсонализация и дисоциация. В екстремни ситуации и за да се защитят емоционално, хората изоставят собствената си самоличност и се разграничават от ужасната външна агресия, която преживяват, за да си изградят удобен въображаем свят, където да се възстановят.

— Това наистина би могло да обясни подобни преживявания — отбеляза историкът. — Струва ми се естествено хора на прага на смъртта да си измислят много по-приятна алтернативна действителност — въздигат се в небесата, срещат близки и разбират, че смъртта не е краят. Дистанцирането от реалността е очевидният защитен механизъм, когато човек е поставен в толкова драматична ситуация.

— Да, но тази хипотеза се пропуква на две места — възрази лекарят. — Първо, както споменах преди малко, има случаи на близки до смъртта преживявания при пациенти, които не са изправени пред смъртна заплаха. И второ — не всички подобни преживявания са приятни. Макар и малък процент, съществуват и случаи, в които те са мъчителни, което не се връзва със сценария за заместването на болезнената реалност с привлекателна фантазия.

Томаш се намести на стола си, сякаш не се чувстваше удобно. Клиничните обяснения му се струваха интересни и обещаващи, но явно имаха сериозни пропуски. Въпреки това той не бе убеден и бе готов да продължава да спори.

— Четох в някакво научно списание за важно откритие за мозъка, обясняващо усещането, което много хора са изпитвали, включително и майка ми, на отделяне от тялото — спомни си той. — Не смятате ли, че то обяснява поне тази странна част от преживяването?

— Говорите за откритието, направено в Швейцария?

— Точно за него.

— То всъщност е…

Мария Флор осъзна, че разговорът се превръща в диалог между двамата. Имаше опасност да остане изолирана и изведнъж се раздвижи.

— Ехо? — прекъсна ги тя, вдигайки ръка. — Бихте ли били така любезни да ми обясните за какво става дума?

— О, извинете — притеснено каза доктор Коласо, като се обърна към нея. — Професор Нороня има предвид откритие, направено случайно от швейцарски лекари, докато лекували пациентка с тежка епилепсия. Като част от лечението те поставили електроди в мозъка й, включително и в една зона, наречена gyrus angularis[22], която отговаря за представата, която човек има за собственото си тяло. Лекарите активирали електродите и жената внезапно им съобщила, че усеща как се носи към тавана и вижда себе си долу. Швейцарците заключили, че чувството за отделяне от тялото, разказвано от пациенти с близки до смъртта преживявания, очевидно е свързано с мозъчни процеси, които стимулират невроните в gyrus angularis.

— Ето! — каза Томаш победоносно. — В крайна сметка съществува неврологично обяснение.

Лекарят се намръщи.

— Не съм съгласен — възрази той. — Интересно откритие, но характеристиките на преживяването извън тялото на швейцарската пациентка не се припокриват с това на свидетелите на близки до смъртта преживявания. Тя успяла да види само краката си и горната част на тялото, но не и останалата част от себе си, нито залата, мебелите, оборудването или лекарите наоколо. Докато пациентите с преживявания на прага на смъртта виждат цялото си тяло, помещението и медицинския екип, който се бори за живота им. Освен това швейцарката е била в съзнание, а в случаите, за които говорим, става въпрос за хора в безсъзнание, чиито електроенцефалограми не отчитали никаква мозъчна дейност в момента, в който твърдели, че са видели всичко отгоре. Освен това те забелязвали подробности, които нямало как да видят от кушетката.

— Например как вие удряте коляното си в шкафа — вметна Мария Флор. — Дона Граса е била в безсъзнание и със затворени очи, което прави невъзможно да се види подобно нещо.

— Така е — съгласи се доктор Коласо. — Как е възможно да е видяла как се блъскам в шкафа? Тезата за халюцинации не може да обясни нещата, които пациентите някак си са видели. Има случай с жена, която загубила зрението си поради оперативни усложнения и била закарана по спешност в операционната. Имала преживяване на прага на смъртта и разказала как видяла приятеля си и бащата на детето си, които наблюдавали как вкарват носилката й в асансьора. Двамата потвърдили, че наистина са стояли на същото това място, когато сърцето й спряло. Има и друг случай с жена със сърдечен удар, която разказала на социалната работничка, че видяла лекарите да я реанимират. Тя ги уверила, че след това се понесла в пространството и забелязала чифт маратонки на парапета на третия етаж в северната част на сградата. Социалната работничка се качила до третия етаж в същия ден и намерила чифт маратонки на парапета от северна страна. — Лекарят се замисли. — Интересно, в много от историите на жени са намесени обувки по незнайно каква причина.

Мария Флор се разсмя.

— Личи се, че не познавате жените — отбеляза тя шеговито.

— Не знаете ли, че първото нещо, което забелязваме в един мъж, са обувките му? Жените обичат обувките, така както мъжете — автомобилите.

Лекарят намери шегата за забавна, но Томаш остана сериозен, със съсредоточен поглед, размишлявайки над всичко, което бе чул.

— Вашата забележка за подробностите, забелязани от пациентите, които не биха могли да видят, ако халюцинираха, ми се струва важна — изтъкна той. — Няма ли изследване, което да се занимава с този феномен?

— Има, разбира се. Един професор от университета "Емори" в Атланта например провел изследване с две групи. В първата влизали оцелели след спряла сърдечна дейност, които преживели напускане на тялото; във втората група участвали хора, прекарали известно време в интензивното отделение, приети по спешност със сърдечни проблеми, но които не били преживели отделяне от тялото. Професорът помолил хората от първата група да опишат медицинските процедури, които наблюдавали около телата си, онези от втората група — да си представят действията на лекарите при сърдечен арест — нещо, което били виждали да се прави на други пациенти в интензивното отделение. Резултатите били изненадващи. Нито един от пациентите, преминали през сърдечен арест и близко до смъртта преживяване и наблюдавали случващото се около телата си, не допуснал нито една грешка в описанието на болничните процедури. Техните разкази дори съответствали на написаното в медицинските картони, изготвени от екипа след спешната намеса. А двадесет и двама от двадесет и петимата от втората група допуснали елементарни грешки, докато се опитвали да си представят действията на лекарите и медицинските сестри, които ги реанимират.

— Ето това е! — възкликна Мария Флор. — Доказателството, че хората, които изпитали усещане за напускане на тялото, не са си фантазирали, нали?

Доктор Коласо само разпери ръце.

— Не бих го нарекъл доказателство — отбеляза той. — Но не мога да отрека, че определено подтиква към размисъл.

Двамата се взряха в Томаш в очакване да чуят мнението му. Историкът разтриваше челото си, издавайки, че нещо го тревожи.

— Докторе, има нещо, което не разбирам — рече накрая той. — Доколкото знам, смъртта не е мигновена. По-скоро представлява продължителен биологичен процес, по такъв начин, че определянето на точния момент на смъртта се е превърнало в медицински проблем, все още не напълно решен. Преди се смятало, че смъртта настъпва в момента, когато сърцето спре да бие, прав ли съм? Само че днес е възможна реанимация на човек, чието сърце е спряло в продължение на няколко минути.

— Точно това се случи с майка ви. При спиране на сърдечната дейност притокът на кислород към мозъка спира и след двадесет секунди пациентът губи съзнание. Тогава мозъчните клетки прибягват до високоенергийна химична трансмисия, за да останат живи поне още пет минути. След изтичане на този период източниците на енергия се изчерпват и мозъчните клетки започват да загиват. Ако сърдечната дейност не бъде възстановена за петнадесет-двадесет минути, загубата на мозъчни клетки е критична. След известно време смъртта става неизбежна.

— Да — заговори отново историкът, възползвайки се от момента. — Точно това е проблемът. Става дума за хора в състояние на сърдечен арест и следователно загуба на мозъчна дейност, нрав ли съм?

— Точно така.

— Както сигурно вече сте забелязали, аз съм много скептичен относно тази тематика, но не съм сляп, нито глупав, а в тази история има една подробност, която ме смущава. Объркването ми се свежда до следния въпрос: как е възможно тези пациенти да имат толкова ясни и подробни спомени за чутото и видяното в момент на потисната мозъчна дейност?

Доктор Коласо се почеса по главата и си пое дълбоко дъх.

— Не знам — призна той, като махна с ръка в знак на безсилие.

Това е хубав въпрос и доколкото ми е известно, досега никой не е дал задоволителен отговор. Факт е, че по-голямата част от пациентите, които си спомнят преживяването си на прага на смъртта, нямат никакъв спомен за обстоятелствата около инцидента със сърцето им. Единственото, което ми хрумва, е съществуването на нерегистрирана мозъчна дейност, толкова минимална, че нашата апаратура не е способна да я засече.

— Но нима е възможно дори при наличието на неотчетена минимална мозъчна дейност тя да има силата да възпроизведе толкова богато когнитивно преживяване?

Кардиологът поклати глава.

— Не. Ако когнитивното възприятие имаше висок интензитет, електроенцефалограмата би трябвало задължително да го засече. В това мога да ви уверя напълно.

Изрече последните думи с категоричен тон, след което веднага погледна часовника си. Разбра, че времето напредваше и трябваше да побърза. В същия момент се изправи.

— Само че — спря го Томаш — разказите за преживявания, близки до смъртта, са много подробни и доколкото разбирам, са изпълнени с образи, звуци, цветове и емоции. След като мозъкът не функционира, къде се е зародило всичко това?

Лекарят се поколеба, преди да се обърне и да се върне в кардиологията. Лицето му се смръщи в странен израз на объркване, безсилие и неразбиране.

— Прав сте — съгласи се той. — В това се състои загадката.