Ключът на Соломон

LIX

Не вярваше на ушите си. Като чу последните думи на Томаш, Питър застина. Синът на Франк Белами остана неподвижен няколко дълги секунди, взирайки се в лицето на събеседника си, за да го разгадае, да разбере дали се шегува, или говори сериозно. Прехвърли в главата си основните теми от разговора им през последния час в търсене на следи, които биха го довели до подобно заключение. Не се сети за нищо особено.

— Знаете кой е убил баща ми? — попита той невярващо. — Как е възможно?

Историкът направи жест с ръка във въздуха, за да покаже пространството наоколо.

— Всички доказателства са тук.

Домакинът огледа стаята, спря погледа си върху сложените в рамка снимки, окачени на стената, предметите върху бюрото, чекмеджетата и рафтовете с книги, опита се сам да различи следите и да разбере какво крият, но нищо пред очите му не му подсказваше какво се е случило в Женева.

— Сигурно се шегувате…

— Напротив, говоря сериозно. Сигурен съм, че знам кой е убил баща ви, как го е направил и защо.

— Кой?

— Преди да ви кажа — обясни историкът, — трябва да прочета проекта "Квантово око", за да потвърдя подозренията си.

Питър унило се усмихна.

— Тогава ще трябва да намерим проклетия проект — отбеляза той. — А това, струва ми се, няма да е лесно.

— Грешите. Знам къде го е скрил баща ви.

Тъжната усмивка по лицето на Питър отстъпи място на искрено изумление.

— МОЛЯ? Нима твърдите, че знаете къде е скрито "Квантово око"?

Томаш се надигна от стола.

— Разбира се — отвърна той. — Но всяко нещо с времето си. — Махна с ръка към вратата на килера. — Може би е време да освободите онази нещастница, милата. Затворена е там от немалко време…

— Прав сте.

Питър стана от мястото си зад бюрото и извади от кобура ключа за белезниците. Томаш го последва, когато той отиде да отключи, заварвайки Мария Флор, където я бе оставил на колене и със заключена за дръжката на вратата ръка.

— Е? — заговори историкът на английски, за да не си помисли домакинът, че водят тайни разговори, и да ги заподозре в двойна игра. — Добре ли си?

— Аха.

Питър пъхна ключето в ключалката на белезниците и металните нокти се отвориха с тихо изщракване.

— Моля да ме извините — каза американецът. — Трябва да ме разберете — вие влязохте с взлом в апартамента на баща ми и трябваше да проверя кои сте и какви са намеренията ви. Нямам нищо против вас и се надявам, че сте добре.

— Не се тревожете, чудесно ви разбирам — отвърна Мария Флор, докато масажираше охлузената си китка. — Глупачката тук съм аз, защото се забърках в нещо, което всъщност не ме засяга. Мисля, че трябва да си тръгна възможно най-бързо.

Томаш не успя да сдържи въздишката на облекчение, когато видя, че тя е добре. Явно разпитът, на който приятелката му бе подложена, не е включвал насилие и най-лошото, което й се бе случило, бе напрежението и неудобството на белезниците, с които бе заключена повече от час. Искаше да я прегърне, да я целуне и да й благодари за проявената сила, да й каже, че й се възхищава и още хиляди неща, но се сдържа. Бе спечелил доверието на Питър и се бе убедил, че той е този, за когото се представя, но не бе забравил, че си има работа с професионалист от разузнавателна агенция и че при тези хора преструвките и манипулацията бяха нормално поведение. При тези обстоятелства трябваше да поддържа версията, че Мария Флор му е безразлична и няма смисъл агентът да я наранява, тъй като това не би засегнало Томаш. Тази стратегия все още му се струваше най-добрият начин да защити приятелката си.

— Скоро ще си тръгнем каза историкът. — Но първо трябва отидем на едно място, където…

— Искам да тръгна сега! — прекъсна го Мария Флор, повишавайки глас. — Веднага!

Този категоричен и ядосан тон изненада Томаш, но той бързо разбра — нервите й бяха опънати и никой не можеше да я съди за това след всичко, през което бе преминала.

— Добре, но нека първо да минем през Джорджтаунския университет, ще те оставя в кампуса, а Жорже със сигурност ще…

— Искам веднага да отпътувам за Португалия — отсече тя с решителен и нетърпящ възражение тон. — Тази вечер.

Тези думи накараха Томаш да се поколебае. Мария Флор бе по-разстроена, отколкото смяташе, и искаше невъзможното.

Той отвори уста, за да й обясни и да й докаже, че не мисли разумно. Сега бе късно, можеше да я качи на самолета чак на следващия ден, но размисли и реши, че е по-добре тя да замине от Съединените щати възможно най-скоро, тъй като задачата му криеше много опасности и всъщност тя дори не трябваше да идва. Помисли малко и се сети, че полетите до Европа обикновено са през нощта.

Погледна часовника си.

— Сега е десет вечерта — отбеляза той. Хвърли въпросителен поглед към Питър. — Дали още има полети до Лисабон?

Анализаторът от ЦРУ отиде до бюрото и включи компютъра.

— Има само един начин да разберем — каза той, докато образът на екрана се раздвижваше. — Ще проверим в интернет.

Изчакаха малко, докато компютърът заработи и установи връзка. Питър намери сайт за полети и въведе заминаване от Вашингтон и пристигане в Лисабон. Системата започна да търси и след пет секунди се появи списък с полети между двете столици.

— Вече няма директна връзка от Вашингтон каза Томаш.

— Трябва да летиш до Ню Йорк и да се прекачиш, но ще пристигнеш късно. — Той постави пръст върху един ред от списъка.

— Има и полет до Лондон в полунощ. — Кликна върху реда и информацията за полета изпълни екрана. — Кацаш на "Хийтроу" утре рано и в десет сутринта можеш да хванеш връзка за Лисабон. — Той се обърна към приятелката си. — Купуваме ли го?

— Да.

Томаш даде номера на кредитната си карта и кода за сигурност и Питър извърши плащането. След няколко минути авиокомпанията ги информира, че билетът е изпратен на електронната поща, която бе дадена при резервацията.

— По дяволите! — изруга американецът, като прочете съобщението. — Бях забравил, че принтерът ми е развален.

— Тогава как ще разпечатаме билета?

Вместо отговор Питър влезе в имейла си и отвори писмото, изпратено от авиокомпанията. След това извади бележник от едно чекмедже и записа данните от билета в прикачения файл.

— Всичко е наред — отвърна той, докато записваше. — Тя ще има номера на резервацията. Служителят на гишето за чекиране ще провери номера в системата и ще й издаде бордна карта. — Той се усмихна окуражаващо. — Няма проблеми.

Откъсна листа с данните от бележника и го даде на Мария Флор. Португалката прочете написаното и без да се усмихва, вдигна поглед към входната врата.

— Да тръгваме, какво чакаме?