Ключът на Соломон

XXXIV

Рехавият лъч на фенерчето, отразен в хартията обхождаше плана на сградата, но бе фокусирано най-вече върху първия етаж и мястото, където се намираше Научният институт на фондация "Гулбенкян". Мъжете бяха наобиколили скицата, разпъната върху влажната трева, и внимателно слушаха указанията на шефа си.

— Грег и аз ще влезем в сградата — заяви Джеймс Кронгард, посочвайки себе си и шефа на охраната в посолството. Постави пръст върху една врата, указана в схемата. — Минаваме през този служебен вход, за да останем далеч от погледите на пазачите. Намираме стълбището и се качваме до първия етаж. Стигаме в лабораторията и залавяме заподозрения. Въпроси?

— Аз имам един — вдигна ръка Шварц. — Ами хората ми? Няма ли да дойдат с нас?

Агентът поклати глава.

— Не. Не искам вътре да се изсипе цяла тълпа. Подобно нещо трудно ще остане незабелязано. Това е тайна операция и трябва да се извърши възможно най-дискретно. Нали не трябва да ви напомням, че се намираме в страна — членка на НАТО, и не искаме неприятности?

— Тогава какво ще правят моите пехотинци?

Пръстът на Кронгард се разходи по плана на сградата, посочвайки трите подстъпа към градината на фондацията.

— Искам да наблюдавате входовете. — Той махна към мъжете в цивилно облекло. — Команчи 1 отива на североизточния портал, Команчи 2 — на главния, и Команчи 3 ще пази югозападния вход.

— Какво ще наредите? — попита единият. — Какво да правим, ако заподозреният се появи и се опита да излезе през портала?

— Задръжте го.

— Ами ако все пак успее да се измъкне? Да го последваме ли, или да чакаме подкрепление?

— Убийте го.

Тримата пехотинци се спогледаха, изненадани от заповедта, и почти едновременно се обърнаха с въпросителни погледи към прекия си началник. Очевидно искаха да знаят дали той потвърждава онова, което току-що им бе наредено.

— Нима ни е позволено да убиваме заподозрения? — попита също така учудено Шварц, като усети вперените в себе си погледи на подчинените си. Къде, по дяволите, е тази заповед?

— Заповядано ми е устно от директора на Националната служба за тайни операции, Хари Фъч, да ликвидирам обекта само в случай че се опита да се измъкне. Инструкциите са за задържане на заподозрения, но ако той побегне, трябва да бъде ликвидиран по съображения, касаещи националната сигурност, които не мога да коментирам.

— Имам нужда от писмена заповед — настоя шефът на охраната. — В противен случай може да извършим престъпление, а ние не искаме да…

Кронгард го прекъсна и направи жест с ръка, посочвайки четиримата мъже наоколо.

— Поемам цялата отговорност, всички вие сте свидетели на това — заяви той. — С правомощията, които ми гарантира документът, изпратен от Вашингтон и който посланикът ти предостави днес, думата ми струва колкото писмена заповед, както добре знаеш. — Той се взря поотделно в лицата на членовете на екипа, за да се увери, че заповедта му няма да бъде оспорвана отново. — Нещо неясно по въпроса?

След като размисли за момент над думите на агента, Шварц отстъпи.

— Няма.

Като видяха, че шефът им се съгласи, мъжете кимнаха. Агентът от ЦРУ успя да наложи авторитета си и си пое дълбоко дъх.

— Повтарям — каза той все така решително. — Ако обектът се опита да избяга, трябва да бъде ликвидиран. Ясно ли е?

Шварц продължаваше да се взира в Кронгард с известно недоверие.

— Поемаш ли отговорност?

— Да.

Шефът на охраната погледна подчинените си и леко кимна.

— Чухте това, момчета — каза тон. — Да се залавяме за работа.

Извадиха глоковете и провериха пълнителите. Заредиха оръжията и навиха заглушителите.

Сетне, сякаш изпълняваха отрепетирана хореография, мъжете едновременно се разпръснаха. Пехотинците тръгнаха към изходите, а Кронгард и Шварц — към сградата.