Ключът на Соломон

III

Томаш бе зает с пратката, пристигнала с бърза поща, която току-що му бяха доставили. Той взе пакета и заинтригуван, дълго се взира в него. Кой, по дяволите, му пращаше колет от Швейцария? Първото нещо, което направи, бе да провери марките — нямаше съмнение, наистина бяха от Швейцарската конфедерация. Историкът разгледа печатите върху марките и установи, че са поставени предишния ден в пощенски клон в Женева.

— Какво съвпадение…

Тази случайност го изненада, тъй като самият той беше в същия град по същото време. Защо не му бяха връчили пакета лично? Може би подателят не е знаел, че Томаш е бил в Женева, и всичко е просто съвпадение. Това бе единственото разумно обяснение, което му хрумваше. След първоначалната почуда историкът реши, че случаят не заслужава чак такова внимание. Макар че обикновено бе подозрителен към съвпаденията, знаеше, че понякога се случват, затова най-добре бе да продължи нататък и да отвори пакета.

Разкъса хартията по краищата и извади съдържанието му. На пръв поглед предметът вътре приличаше на дебел диск, но тъй като бе увит в целофан, не се разбираше какъв точно е той. Затова трябваше да го разопакова целия, за да види най-сетне какво са му изпратили.

— Да ме вземат мътните!

Вътре имаше меден артефакт, който приличаше на гигантско йо-йо, поръбено с кожа, достатъчно голям, за да изпълни дланта на Томаш. От едната страна имаше геометрично изображение с два външни кръга, изпълнени с еврейски и латински букви, а в средата — релефна Давидова звезда с позлатени линии.

Реакцията на Томаш привлече вниманието на секретарката.

— Какво има, господин професоре? Случило ли се е нещо? — Историкът разгледа предмета и изображенията по него и го показа на Албертина.

— Изпратили са ми пентаграм, погледнете!

— Какво е това?

Пентаграмът е амулет, използван за магически възвания.

— Историкът прокара пръст по линиите на пентаграма. Посочи буквите, изписани в горната част на външния кръг.

— Виждате ли това? Иврит. Означава Mafteah Shelomoh. Предполагам, че познанията ви по иврит не са подобри от латинския ви…

Секретарката се засмя.

— Правилно предположение.

— Ами Mafteah Shelomoh е названието на иврит на Clavis Salomonis — ръководство по магия, най-често приписвано на цар Соломон. — Заговори тихо, сякаш споделяше някаква тайна. — Разбира се, това е само легенда. Всъщност Clavis Salomonis е по-скоро продукт на Италианския ренесанс от XIV и XV век. Някои дори вярват, че е вдъхновила и други популярни ръководства по магия като Lemegeton, или Clavicula Salomonis Regis.

Албертина изглеждаше объркана.

— О, много добре — каза тя, като очевидно не разбираше нищо. — И защо ви изпращат такова нещо?

Томаш разгледа разтворения пакет в търсене на препратка към подателя — писмо или картичка, или някаква бележка, която да му даде, макар и бегла представа за произхода и причината за тази пратка. Не откри нищо.

— Не знам — предаде се той. Отново се взря в марките и печата от Женева и се опита да се сети кой в този град би могъл да му изпрати пентаграм. Щом се замисли за това, му хрумна нещо. — Или пък… може би знам. Може да е бил само мосю Перен! Кой друг би ми изпратил подобно нещо?

— Приятел ли ви е?

Мосю Перен е търговецът на антики, от когото купих Смарагдовата таблица на Хермес Трисмегист.

— И защо би ви изпратил този… този амулет?

Историкът взе пентаграма в ръка, сякаш премерваше теглото му.

Нямам представа — отвърна той, докато го прехвърляше в ръцете си. — Може би се опитва да ме убеди да го купя. В тези среди често прибягват до подобен маркетингов подход, знаете ли?

— Ах, значи, това е копие, така ли?

Добър въпрос, помисли си Томаш. Престана да прехвърля пентаграма от едната си ръка в другата и го огледа. Почувства текстурата, помириса го, прокара пръст по медната повърхност и кожената обшивка. По всичко изглеждаше, че е автентичен. Окото му на специалист, свикнал да дава експертна оценка на старинни артефакти, заключи, че ако това е копие, то наистина бе добро. Даже прекалено добро.

— Може би, не съм сигурен. — Замълча за миг, размишлявайки, и си каза, че търговецът не би му изпратил подобен автентичен предмет просто така, без да го уведоми и без гаранции, че Томаш ще го купи. Това можеше да е само копие, трябваше да е копие. Внезапно вдигна ръка и решително пъхна предмета в джоба на панталона си. — По-късно ще се погрижа за това. Ще го занеса в лабораторията, за да го покажа на момчетата там. Искам да чуя какво ще кажат. Може би ще направят тест с въглерод 14[17], кой знае.

— Но след като едва вчера бяхте в Женева при този човек, защо не ви е показал амулета още тогава? Защо ще го праща по пощата, без да казва нищо?

— Не знам, не знам… Както ви казах, може да е част от търговските му подходи, знам ли.

Твърде много въпроси нямаха отговори и затова Томаш реши да заключи темата дълбоко в ума си. Ако търговецът на антики му бе изпратил пентаграма без обяснение, то значи, имаше своите причини. Щеше да се погрижи за това, когато му дойде времето, но не и в момента. Имаше много работа и не виждаше смисъл да се занимава с нещо, което му се струваше маловажно. Взря се в монитора и се съсредоточи върху електронната си поща. Прочете писмата, които бе получил, и отговори на всички. След това твори своята вътрешна страница на фондация "Гулбенкян", потърси секция Доклади от покупки и влезе. Сайтът се отвори и в полето Относно написа "Закупуване на Tabula Smaragdina". Започна да попълва данните, изисквани от формуляра.

— Професор Нороня?

Хвърли поглед на записките си, като разчиташе и на паметта си, за да предаде подробностите около сделката, сключена в магазина на мосю Перен до Женевското езеро. Спомни си за първоначалната оферта, за контраофертата на търговеца, за театъра, който бе разиграл, протестирайки, че другият "иска невъзможното", за…

— Професор Нороня?

Картината на преговорите в главата на Томаш изчезна и с отнесен поглед се обърна към Албертина.

— Какво?

Секретарката седеше на мястото си и държеше слушалката на стационарния телефон в кабинета.

— Търсят ви — съобщи тя. — Госпожа Мария Флор от Коимбра.

Като видя телефона, няколко мисли минаха почти едновременно през ума на Томаш. Първата бе споменът за звънящ телефон — сякаш го беше чул, но не му беше обърнал внимание и едва сега осъзнаваше какво означава; подобно на психологическо ехо — сякаш този звън бе чакал реда си някъде в главата му. Втората мисъл бе, че снощи, веднага след като бе кацнал в Лисабон, бе говорил с Мария Флор по телефона. Чувстваше се уморен от живота, в който постоянно "прескачаше" от една жена на друга. Имаше нужда да улегне, но не искаше да бърза с нея. Не търсеше такъв тип връзка. И третото, което му хрумна — несъмнено идиотско, но пък може би практично — бе, че мобилният му с изключен заради изтощената батерия и трябваше да го зареди при първа възможност, тъй като се боеше, че тя може да се свърже с него само по стационарния телефон. Тази поредица от мисли го осени за част от секундата, преди да се събуди от унеса си и да направи знак на секретарката.

— Прехвърлете ми обаждането.

— Заповядайте.

Албертина натисна един бутон на телефона си и прехвърли обаждането на Томаш. Преди да отговори, той стана и затвори вратата на кабинета си. Разговорите му с Мария Флор бяха лични и не искаше секретарката да слуша. Върна се на мястото си пред компютъра и най-после вдигна слушалката.

— Здравей, Флор — поздрави я нежно той. — Не ми казвай, че си нетърпелива да видиш подаръка, който ти донесох от…

— Томаш — прекъсна го тя с напрегнат и разтревожен глас. — Седни и ме изслушай. Имам лоши новини.

Като чу тези думи, дъхът на Томаш секна. Знаеше, че те са предупреждение за нещо лошо. В тази ситуация, досети се той, можеше да става дума само за майка му. От няколко години тя живееше в старческия дом в Коимбра, на който Мария Флор бе директор, а тонът на гласа й не предвещаваше нищо добро.

— Майка ми ли? — попита Томаш след дълга пауза, останал без дъх. — Случило ли се е нещо?

— Страхувам се, че да.

Дълбоко в себе си се надяваше тя да го успокои, да му каже, че обаждането няма нищо общо с майка му. Отговорът й му дойде като плесница.

— Какво? Какво? — поиска да узнае той. Стомахът го сви от напрежение. — Какво става?

От другата страна на линията настъпи кратка пауза, сякаш Мария Флор търсеше подходящите думи, с които да му съобщи новината.

— Майка ти получи инфаркт — каза тя с най-нежния глас, на който бе способна. — Ела бързо. Бързо, разбра ли?

Новината остави Томаш втрещен, без думи, с празен поглед и отворена уста. Вече бе изгубил баща си и знаеше, че един ден ще изгуби и майка си, но се надяваше, че това ще е след време, нещата ще се случват бавно, дните няма да минават така бързо, неизбежното ще се отлага безкрайно и няма да изгуби и двамата си родители толкова скоро.

— Тя… — заекна Томаш, опитвайки се да зададе ужасяващия въпрос, който умът му отказваше да произнесе. Самата мисъл за смъртта сякаш стискаше сърцето му в юмрук. — Тя…

Тиха въздишка се изтръгна от другата страна на линията.

— Майка ти е в кома и не й остава много.