Ключът на Соломон

LXXXVI

Ужасната гледка шокира Томаш.

Да види тялото на Мария Флор завързано за масата като жертвено животно, бе повече, отколкото би могъл да понесе. Главата й бе обърната към стълбището, където се криеха неканените гости. Краката й бяха изпънати в противоположната посока — към вратата, и тя изглеждаше спокойна. Фактът, че лежеше неподвижно, повдигаше тревожни съмнения относно състоянието й. Дали бе мъртва? Въпросът тормозеше Томаш почти до такава степен, че за малко да повърне. Искаше да я повика и да се опита да я събуди от тази ужасяваща скованост, но се въздържа. Все още не бе дошло време да разкриват присъствието си.

Единият крак на португалката помръдна.

— Тя е жива! — прошепна Томаш, развълнуван от забелязаното движение. — Видяхте ли? Жива е!

— Шшт! — нареди Дън, който внимателно оглеждаше залата с окото на професионалист. — Щом жената е тук, онзи тип трябва да е наблизо.

Завързаната за масата португалка навярно бе чула шепота, отекващ в мраморните стени на залата, защото обърна глава към тях и ги видя на площадката на стълбището.

— Ммм! Ммм!

Като чу гласа й и видя, че Мария Флор се движи, португалецът първо почувства радост и облекчение. Беше жива и можеха да я спасят. Какво повече от това? Все пак отчаянието, което ненадейно срещна в погледа й, веднага го изпълни с тревога и страх.

— Мисля, че иска да ни каже нещо…

— Разбира се — усмихна се Питър зад Томаш. — Иска да я освободим.

С категоричен жест Сам Дън им направи знак да млъкнат. След като няколко пъти огледа внимателно залата, той отново заслиза по стълбите, държейки с две ръце пистолета си готов за стрелба. Останалите го следваха. Томаш нямаше търпение да стигне до приятелката си, а Питър изглеждаше най-спокоен.

— Ммм! Ммм!

Завързана за масата, Мария Флор продължаваше да издава гърлени звуци. Новодошлите решиха да не й обръщат внимание; трябваше да останат концентрирани и да открият заплахата, която усещаха да се носи в пространството. Слязоха бавно по стъпалата и стигнаха до долната част на стълбището, където от двете страни имаше две мрачни приклекнали египетски статуи с гравирани йероглифи в основата. Мъжът от оперативната дирекция на ЦРУ насочи своя "Хеклер и Кох" във всички посоки, търсейки мишена, но не откри никого.

Предвид пустата зала, но ясното усещане, че някъде там се крие невидима опасност, Дън реши да импровизира.

— Вдигнете малко шум — прошепна той на мъжете зад себе си и посочи към редица блестящи дорийски колони. — Ще застана зад една от колоните и ако онзи тип се подмами по вашия малък театър, ще го заловя.

Томаш кимна и американецът се плъзна, прилепен до стената, и се скри зад една колона. Когато се почувства готов, той направи знак на другарите си, които бяха останали на стълбището.

— Чуваш ли ме? — попита Томаш на португалски. — Кажи ми дали похитителят е в тази зала.

Тя закима енергично. Това разтревожи историка. Огледа се във всички посоки, но не забеляза нищо подозрително. Където и да се спотайваше този мъж, те не го виждаха.

— Знае ли, че сме тук?

Мария Флор отново кимна.

— Къде е?

— Ммм! Ммм!

Глупав въпрос, упрекна се наум Томаш, защото тя не можеше да отговори със запушена уста.

— Внимавайте, Сам — каза той на английски, за да предупреди Дън. — Тя каза, че мъжът, който я е отвлякъл, е тук в залата.

Настъпи тишина. Сякаш всички бяха притаили дъх и чакаха някой да направи погрешна стъпка. Без оръжие Томаш се чувстваше безпомощен. Погледна към Питър и разбра, че той също не бе въоръжен. Колко глупаво! Разчитаха само на пистолета на мъжа от Националната служба за тайни операции, който се бе скрил между колоните в дясната част на залата. Ако изгубеше оръжието си, щяха да бъдат оставени на милостта на убиеца.

— Слушайте ме внимателно — изръмжа Дън, очевидно обръщайки се към агента, отвлякъл Мария Флор. — Идвам от Лангли и нося заповед от Хари Фъч. Операцията се отменя. Разбирате ли? Отменя се. Фъч се опита да се свърже с вас, за да ви даде новата заповед, но телефонът ви беше изключен. Ако сега го включите, ще видите, че имате няколко пропуснати повиквания от неговия номер. Давам ви две минути да проверите, след което ще напуснем скривалището си и ще освободим жената. Съгласен ли сте?

Изчакаха няколко секунди, но не чуха отговор. Всъщност мъжът не отговори, защото така щеше да издаде местоположението си. Все пак Дън смяташе, че бе подходил достатъчно разумно и неговият противник бе повярвал, че казва истината. В крайна сметка стигаше да се увери, че телефонът му не може да получава обаждания.

— Много добре — отново проговори Дън високо, — двете минути започват да текат сега.

В централното фоайе отново се възцари пълна тишина. Томаш нервничеше, искаше да отиде при Мария Флор и да я освободи, но знаеше, че трябва да изчака подходящия момент. Докато внимателно я наблюдаваше, той забеляза, че тя настойчиво кимаше с глава към лявата част на залата точно срещу мястото, където се бе скрил Дън. Централното фоайе имаше симетрична форма и на мястото, към което португалката сочеше, клатейки безспирно глава, също имаше дорийски колони. Движенията й можеха да означават само едно.

— Онзи тип е там — прошепна историкът сякаш на себе си, разчитайки знаците на Мария Флор, — зад колоните…

Той внимателно ги разгледа. Бяха изработени от идеално полиран зелен уиндзорски гранит и крепяха една носеща греда, а срещу всяка от тях имаше дървен стол, обърнат към центъра на залата, с гравирани египетски крила по облегалката. Освен тези неща Томаш не забеляза нищо особено. Нямаше и следа от нечие присъствие. Мария Флор обаче продължаваше усилено да кима в същата посока, сякаш искаше да му покаже колоните, и Томаш се почувства длъжен да предупреди Сам Дън. Повика го с едно "пссст" и посочи с пръст към колоните. Мъжът от оперативната дирекция кимна в знак, че е разбрал, и насочи вниманието си натам.

Секундарната стрелка на часовниците завърши втората си пълна обиколка и отбеляза края на срока.

— Двете минути изтекоха — заяви Дън на висок глас. — Надявам се, че вече сте проверили, че телефонът ви всъщност е изключен. Ако сте го включили, вероятно сте видели пропуснатите повиквания от Хари Фъч. Повтарям, че операцията е отменена по заповед на шефа на Националната служба за тайни операции. Разбрахте ли? — Той замълча, чакайки отговор, но нищо не се случи. — Сега ще освободим заложницата.

Бе по-лесно да се изрече, отколкото да се направи. Мълчанието на агента на Фъч не предвещаваше нищо добро. Може би не биваше да се показват, докато противникът не потвърди, че ще изпълни заповедта и ще прекрати операцията. Томаш и Дън колебливо се спогледаха, чудейки се как да постъпят. Португалецът разбираше, че Дън в никакъв случай не трябва да бъде застрелян, тъй като бе единственият въоръжен. Отговорност се падаше на самия него.

Направи знак на Дън, че ще излезе от скривалището. Мъжът от оперативната дирекция се поколеба дали идеята е добра, но накрая кимна и зае позиция за стрелба.

— Ще освободя заложницата — заяви Томаш на висок глас. — Не съм въоръжен и не представлявам заплаха. Не стреляйте.

Сърцето силно биеше в гърдите му. Разумът му казваше, че онова, което се кани да направи, е лудост, краката му омекнаха от страх, но въпреки това историкът напусна стълбището и се появи в главното фоайе с вдигнати ръце, за да покаже, че не носи оръжие.

— Ммм! Ммммм!

Приглушените стонове на Мария Флор не спираха и с широко отворени от ужас очи тя продължаваше да кима с глава, сочейки наляво, сякаш не бе съгласна с решението на Томаш и го предупреждаваше, че го грози опасност. Реакцията й го накара да се поколебае. Приятелката му знаеше нещо, за което той нямаше представа. Иначе защо е целият този шум? Искаше му се да отстъпи и едва не го направи, но вече бе твърде късно. След като бе заявил, че ще излезе да я освободи, му се струваше нелепо да се върне назад с подвита опашка. Една част от съзнанието му му казваше, че това всъщност е най-малкият му проблем, че е по-добре да отстъпи, но да остане жив, отколкото да се прави на смел и да свърши в някоя дупка на американско гробище. Но друга част, завладяна от гордостта и решителността на всяка цена да спаси Мария Флор, му нашепваше да продължи да върви въпреки огромния риск.

Усещаше мерника на оръжието в ръката на професионален убиец върху себе си, но колкото и да оглеждаше дорийските колони от лявата страна, не съзря никакво движение. Най-голямата опасност е онази, която не можеш да видиш. Напредваше бавно, без резки движения и все така с вдигнати нагоре ръце. Надяваше се по този начин да покаже, че не представлява заплаха. С периферното си зрение зад колона от дясната редица виждаше Дън със своя "Хеклер и Кох" в търсене на мишената и това го накара да се почувства в известна безопасност.

Най-сетне стигна до жертвената маса и се взря в Мария Флор, която бе завързана и със запушена уста; очите й бяха широко отворени, сякаш всеки момент щяха да изскочат. Тя настойчиво въртеше глава наляво, към намачкания черен чаршаф и редицата гранитни колони.

— Ммм! Ммм!

В мига, в който Томаш хвана залепващата лента на устата й, за да я дръпне, черният чаршаф се вдигна като призрак и изпод него се показа пистолет, чуха се две изщраквания от последователни изстрели със заглушител и звук от падането на тела на пода. Португалецът се обърна и с ужас видя проснатия на мраморния под Сам Дън с обърнати очи и празен поглед, отправен към отвъдното.

В челото му зееше дупка от куршум.