Ключът на Соломон

XXI

Трясъците уплашиха Мария Флор. В началото помисли, че са пиратки, и се подразни — чудеше се що за хора биха решили да гърмят по това време близо до дом за възрастни хора, но изостави тази мисъл в момента, в който видя задъхания Томаш на входа да тича към автомобила.

— Какво става? — попита учудено тя, когато той отвори вратата на колата. — Случило ли се е нещо?

Той буквално влетя в автомобила, блъскайки главата си в рамото й.

— Давай! — извика историкът. — Хайде!

Приятелката му го изгледа неразбиращо.

— Какво да давам?

Историкът посочи към волана.

— Тръгвай веднага! — настоя той. — Трябва да се махнем оттук възможно най-бързо!

— Но защо? Какво става?

Историкът посочи с палец към сградата на "Лугар ду Репоузо" зад оградата и живия плет.

— Мъжът… мъжът, който ме заговори на площадчето, стреля по мен! — обясни той с възможно най-спокойния тон, осъзнавайки, че думите му звучат прекалено налудничаво, за да бъдат взети на сериозно. — Трябва веднага да се махаме оттук! Този тип иска да ме убие, разбираш ли?

По лицето на Мария Флор се четеше изумление и невъобразима изненада.

— Какво? За какво говориш?

Томаш простена отчаяно.

— Тръгвай! — извика той, вече извън себе си. Погледът му прескачаше между нея и входа на сградата. — Тръгвай, преди онзи тип да се появи!

Двигателят тихо ръмжеше, всъщност Мария Флор не го бе изключила, защото смяташе, че приятелят й ще се върне по-скоро. Поради настойчивостта на Томаш, а и за всеки случай, тя натисна съединителя и даде на първа, но нямаше никакво намерение да му се подчинява, докато не изяснеше докрай тази история. Нима в дома имаше човек, който стреляше напосоки? В това нямаше никакъв смисъл. Да не би Томаш да се е побъркал?

— Слушай — започна кротко тя, сякаш за да го успокои. — Какво…

Замълча в мига, в който съзря мъж с пистолет в ръка пред вратата. Всъщност тя не го видя добре, нямаше време за това, защото инстинктът й или онова шесто чувство, което всъщност бе умът, анализиращ несъзнателно ситуацията, реагира бързо и едва след това си даде сметка за действията си.

Отпусна съединителя, даде газ, колата се разтресе и бързо отпраши с яростно свистене.

Стреля в мига, в който фолксвагенът тръгна. Джеймс Кронгард не очакваше автомобилът да потегли точно в този момент и пропусна отново. Всъщност куршумът пръсна страничното стъкло откъм задната седалка, но не засегна пътниците.

Считаше се за пропуск.

— Мамка му! — изруга американецът, а той нямаше навика да ругае. — Мамка му! Мамка му! Мамка му!

Днес не му вървеше.

Автомобилът на беглеца излезе от площадчето, оставяйки облак синкав дим във въздуха, и вече набираше скорост по съседната улица. Агентът от ЦРУ бързо мина през портата и стигна до средата на площадчето, близо до улицата. Там той се прицели, но съзря единствено задната част на колата, която зави зад ъгъла и изчезна зад една сграда.

— О, не!

Без да губи време, Кронгард изтича до белия форд, паркиран под дъба. Бръкна в джоба си, извади ключа и с нелепа мелодия вратите се отключиха. Седна зад волана, запали двигателя и потегли. В този момент съжали, че не бе наел помощен автомобил, но знаеше, че в крайна сметка това нямаше решаващо значение. Нима по време на обучението си във Фермата — тренировъчния щаб на ЦРУ — не бе участвал в автомобилното състезание в Индианаполис? Агенцията обучаваше кадрите си в техниките на шофиране на висока скорост, което означаваше, че беглецът нямаше никакъв шанс да се измъкне. Освен това бе забелязал, че зад волана стои жена, а Кронгард дълбоко вярваше, че жените са по-неумели на пътя.

Фордът даде газ и наби спирачки със свистене, занасяйки на всяка права отсечка и на всеки завой като бърз ловец по следите на жертвата. Заобикаляше другите автомобили, които изникваха на пътя, рискувайки, но печелейки всеки залог, защото другите водачи му правеха място, смутени от агресивното шофиране. С приближаването към центъра на Коимбра трафикът се засилваше, което по принцип би било проблем, но в случая представляваше предимство. Агентът на ЦРУ знаеше, че бегълците не притежават състезателен опит в шофирането, което означаваше, че натовареното движение ще ги забави повече, отколкото него.

След някакви си пет минути на луда надпревара по улиците на града Кронгард най-сетне съзря синия фолксваген, заклещен между микробус и камион.

— А, ето те — усмихна се той въпреки стиснатите от ярост зъби при преследването. — Пипнах те!

Натисна газта и мина в насрещното, изпреварвайки няколко коли, с което напредна с двеста метра. С това темпо, пресметна той, скоро щеше да е точно зад синия автомобил.

Само още една минута.

Томаш внимателно наблюдаваше бързото напредване на форда с обърната назад глава и с вперен поглед в бялата точка, която изпреварваше по няколко автомобила наведнъж. Шофьорът рискуваше да катастрофира, но всеки път успяваше да се измъкне. Приличаше на чист късмет, но Томаш знаеше, че се дължеше на сръчност и ловкост.

По-бързо — примоли се той. — По-бързо!

— Но как? — попита нервно Мария Флор, като махна отчаяно с ръка пред себе си. — Не виждаш ли, че има светофар? Какво искаш да направя?

— Зарежи го! Промъкни се в насрещната лента и мини на червено!

— Но… но…

— Прави каквото ти казвам! — ядосано настоя Томаш. — Ако не рискуваме, той ще ни хване!

Мария Флор разбра посланието. Пое си дълбоко дъх, сякаш се подготвяше психически за тази лудост, и сви вляво, навлизайки в насрещното платно. Веднага бе засечена от друг автомобил, който бе завил в същата посока, но въпреки уплахата успя да го избегне и да се вмъкне между кола в същата лента и джип, спрял на светофара. Като стигна до кръстовището, ускори и мина през колоната коли, които идваха отляво, но когато мислеше, че безопасно е пресякла и другото платно, по което се движеха автомобилите, идващи отдясно, се чу трясък и фолксвагенът се завъртя страшно, подобно на пумпал, по часовниковата стрелка.

Някой ги бе ударил.

— Потегляй! — извика Томаш, който реагира първи след сблъсъка. — Тръгвай веднага! Бързо!

Мария Флор отвори очи и осъзна, че са катастрофирали и колата е спряла насред улицата. В огледалото за обратно виждане видя суматохата зад тях. Колата, която ги бе ударила, се бе преобърнала, това бе довело до още няколко леки катастрофи и движението бе спряло. Белият силует на преследвача им обаче вече се канеше да пресече кръстовището. За щастие, след въртенето фолксвагенът бе застанал напред, а двигателят още работеше. Беше ударен откъм задната врата. Мария Флор включи на първа и потегли.

До нея историкът отново се обърна назад, за да наблюдава преследвача. Новините не бяха добри. Томаш видя как фордът се промъква между спрелите коли и ги погва отново само на триста метра след тях. Очевидно нямаше да успеят да му се измъкнат и след няколко секунди американецът щеше да се лепне зад тях. Спешно се нуждаеха от план.

Томаш огледа улицата в търсене на решение. Трябваше му нещо, което да обърне хода на събитията и да им позволи да се отърват от агента на ЦРУ. Но какво? Зад тях преследвачът бе скъсил разстоянието на двеста метра.

— О, не — простена отчаяно Мария Флор. — Не и това.

Историкът погледна в посоката, в която се взираше тя, и разбра какъв е проблемът. Имаше ремонтни работи по смяната на настилката на тротоара и движението беше реорганизирано. Минаваше се само в една тясна лента и само състезател би успял да ускори в такова пространство. Фордът вече се намираше на сто метра от тях и бързо напредваше. Нямаха шанс.

— Спри! — нареди Томаш. — Спри до ремонта!

Погледът на Мария Флор издаваше паника, но още от началото на преследването бе сметнала за най-разумно да следва инструкциите на Томаш, колкото и абсурдни да й се струваха. Изглежда, приятелят й имаше таланта да импровизира под напрежение. Затова, въпреки че се страхуваше от последствията от подобна лудост, натисна спирачката и гумите на фолксвагена изсвистяха и се заковаха до работниците, които ги зяпнаха слисано.

Без да губи време, Томаш изскочи от автомобила, грабна две тежки павета и с все сила ги запрати по форда, който вече спираше до тях. Първото строши предното стъкло, а второто уцели водача по рамото и отскочи към главата му.

Историкът отново се втурна в колата и фолксвагенът веднага потегли, оставяйки преследвача си до ремонтните работи по тротоара с глава, обляна в кръв.