Ключът на Соломон

Пролог

С леден поглед възрастния мъж пресече фоайето, крачейки решително, и се приближи до контролното табло за достъп до комплекса на ЦЕРН. Не помнеше всички тези устройства за сигурност от последния път, когато бе тук, но няколкото трицветни знаменца в единия край го подсетиха, че френският президент трябваше да посети лабораторията следващата седмица.

— Проклети французи… — процеди през зъби.

Мърморейки сърдито, той подмина подвижната лента, където трябваше да остави металните предмети от джоба си за проверка през скенера. Вместо това мъжът тръгна право към турникетите и спря пред металния детектор. Застана неподвижно като статуя; само нервно потрепващите пръсти на ръцете му и проницателните му студени сини очи издаваха признаци на живот.

Един швейцарец от охраната му направи знак да се приближи. Новодошлият пристъпи две крачки и с поглед, вперен в името Жан-Клод Блох върху табелката на гърдите на охранителя, пресече детектора. В този миг се чу звукът от алармата и машината се обля в червена светлина. Новодошлият носеше метални предмети. С детектор в ръка Жан-Клод се приближи до синеокия мъж.

— Вдигнете ръцете си, моля.

Старецът се подчини и служителят приближи детектора до бедрата му. Машината веднага изпищя. Посетителят бръкна в джоба си и с тъжна усмивка като на дете, хванато да краде бонбони от шкафа, извади металните предмети, които носеше.

— Само ключове, няколко монети и мобилен телефон — прошепна той. — Нищо специално, както сам виждате.

Жан-Клод го изгледа укорително и посочи към подвижната лента с рентгенови лъчи, като каза с леко раздразнение:

— Следващия път, когато ни посетите, бъдете така добър да оставите металните предмети там. Това би улеснило задачата ни.

Непознатият измърмори нещо неразбираемо, а Жан-Клод, равнодушен и погълнат от работата си, продължи прегледа с металния детектор. Провери краката, помоли посетителя да събуе обувките си и също ги инспектира. След това доближи машината до раменете и ръцете му. Когато стигна до гърдите, детекторът отново запищя.

— По дяволите — измърмори ядосано новодошлият. — Забравих за моя fucking приятел.

Пъхна ръка под якето си и извади метален предмет, пристегнат към ризата му. Очите на охранителя се разшириха от страх, разпознавайки какво държи непознатият в ръката си.

Пистолет.

Жан-Клод отскочи назад; изразът на лицето и позата на тялото му издаваха тревога. С бързо движение той посегна към кобура и извади собственото си оръжие.

— Freeze! — извика той, като държеше с две ръце глок, насочен към стареца. — Не мърдай!

Предупредени от реакцията на колегата си, останалите охранители също извадиха оръжията си и ги насочиха към посетителя. В това време сирената за тревога изпълни фоайето — внезапен, накъсан вой. Настъпи суматоха. Някои викаха ужасено, а други бягаха към изхода. Сякаш внезапно всичко се разбърка — в един миг е спокойно, в следващия — хаос.

— Хайде, стига, младежи, не прекалявайте — запротестира старецът, който все още държеше пистолета си, а няколко оръжия бяха насочени към него. — Това е просто моят стар колт, мътните да го вземат! Нима един почтен гражданин не може да се пази в този жесток свят?

— Мирно! — нареди Жан-Клод, като служебният му глок продължаваше да държи мишената на прицел. — Наведете се много бавно и оставате пистолета на пода. — Замахна с оръжието, за да подчертае думите си. — Много бавно, ясно? Ако направите и едно рязко движение, ще стрелям.

— Добре, добре — съгласи се новодошлият, очевидно не особено впечатлен от цялата бъркотия наоколо. — Познавам процедурата, бъдете спокойни.

Старецът бавно се наведе и постави колта на пода. След това се изправи с ръце във въздуха и отново срещна погледите на мъжете, чиито оръжия бяха насочени към него. С бързо движение охранителят срещу него ритна пистолета настрани. Сетне, вече по-спокоен, замахна с пистолета си към пода.

— На земята! Ръцете на гърба!

Отегчен, непознатият завъртя очи.

— Вижте, не смятате ли, че прекалявате? Случилото се е просто едно малко…

— На пода!

Посетителят остана дълго време прав, с леден и заинтригуван поглед, наблюдавайки охранителите с насочени към него оръжия, като преценяваше ситуацията и обмисляше най-добрия начин за действие. Накрая въздъхна, явно взел решение, и бавно свали ръцете си. Всички очакваха мъжът да легне на пода, както му бе заповядано, но той остана прав — един достолепен старец в тъмносин костюм и червена вратовръзка, обграден от охранители с насочени към него оръжия.

— Не чухте ли какво казах? — настоя Жан-Клод, замахвайки с пистолета си. — Незабавно легнете на пода!

Все така с бавни и отмерени движения, без да изпуска от поглед мъжете, които го бяха обкръжили, непознатият отново пъхна ръка под якето си.

— Мирно! — извика охранителят, отново разтревожен, опасявайки се посетителят да не извади друго оръжие. — Мирно или ще стрелям! Нито движение повече!

Старецът обаче отново пренебрегна предупреждението. Пръстите му се шмугнаха във вътрешния джоб на палтото, без да бърза извади онова, което търсеше, и го показа на мъжа, който го заплашваше.

Карта.

Въпреки нервността си Жан-Клод бързо отклони вниманието си от мишената и хвърли поглед на картата. Първо се поколеба, след това се заинтригува и внимателно се вгледа в нея. В левия ъгъл на правоъгълната ламинирана пластинка имаше цветна паспортна снимка, чийто образ охранителят сравни с лицето на притежателя на картата; същите сини студени и пресметливи очи, същите бръчки около очите, издълженото и сухо лице, квадратната брадичка и ослепително белите коси, подобни на снежни парцали. Това без съмнение беше новодошлият.

Той разгледа останалата част от картата. В десния ъгъл имаше изобразен син кръг с орлова глава в средата и дълъг баркод под него. Данните на картодържателя се намираха между снимката и кръга. Отгоре прочете Employee ID 1123-x0[2], в средата — Status: Directorate of Science and Technology, Director.[3] Най-отдолу беше името и указаната пета степен контрол на достъп.

— Белами — представи се възрастният мъж с ледения поглед. Гласът му беше дрезгав и нисък, като на човек, свикнал да дава заповеди, на които останалите да се подчиняват незабавно. — Франк Белами.

Втрещен, швейцарският служител се взираше в картата.

— Господинът е от… от…

— ЦРУ — потвърди ядосано Белами. — Браво, младежо, изглежда, можете да четете. Абсолютен гений!

Нервен шепот се носеше в контролната зала на ЦЕРН. Инженери, IT специалисти и физици се тълпяха в салона; първите се бяха втренчили в мониторите, а последните мълчаха или споделяха впечатленията си с неспокоен шепот, изпълнен с очакване. Напрежението бе нараснало дотолкова, сякаш полепваше по кожата. Това не бе изненадващо. Задачата им бе изключително важна, тъй като търсеше отговори на фундаментални въпроси за човешкото съществуване. Какъв е бил моментът на създаване на Вселената? Колко измерения съществуват? Съществува ли Антивселена? Бръмченето на компютрите и тихият шум от климатиците, които работеха на пълни обороти, изпълваха контролната зала. Постоянният шум бе прекъсван единствено от гласа на директора, който ръководеше операцията, и от кратките отговори на специалистите, на които задаваше въпроси подред, като маестро, дирижиращ своя оркестър.

— Booster[4]? — попита директорът с чаша кафе с логото на ЦЕРН в ръка. — Работи ли вече с пълна сила?

— Не — отвърна техникът, който наблюдаваше Booster. — Все още ускорява.

— Какви са стойностите?

— Енергия седемдесет мегаелектронволта и продължава да расте.

— Следващата инжекция ще бъде в пръстен едно, бутало едно, две "порции".

— Check[5].

Директорът замълча. Енергия от седемдесет мегаелектронволта беше сравнително ниска, но истината бе, че микрочастиците тъкмо бяха излезли от Linac 2 на петдесет мегаелектронволта и беше нормално Booster да се нуждае от известно време, за да достигне необходимите 1,4 гигаелектронволта, за да насочи протоните към най-стария ускорител на частици в ЦЕРН.

— Протонния синхротрон. Отпи глътка кафе, докато следеше информацията на монитора.

— Пол, как са магнитите? — попита той. — Следват ли ритъма на ускорение на протоните?

— Потвърждавам — отвърна Пол, който отговаряше за мониторинга на работата на ниобиевите и титаниевите магнити.

— Получено е магнитно поле, което се усилва пропорционално на ускорението на протоните. В този сектор нямаме проблеми.

Кафявите очи на директора не се отделяха от екрана, който генерираше поредици от цифри, излизащи все по-бързо.

— Макс, а хелият? — попита той, обръщайки се към трети експерт. — Продължава ли да е стабилен?

— Да.

Вниманието му, приковано в монитора, бе привлечено от една колона данни и видяното очевидно не му хареса. Смръщи чело и изруга, остави чашата с кафе до компютъра и се обърна към другата част на залата.

— Какво става с ПС, Хайнрих? — попита той нетърпеливо, имайки предвид Протонния синхротрон, както го наричаха на жаргон в ЦЕРН. — Готов ли е вече да приеме протоните?

— Не, господин директор. Нужно е още време да достигнем 1,4 гигаелектронволта.

— Каква е стойността в момента?

— Енергия от деветдесет мегаелектронволта, която продължава да расте.

— По дяволите, Хайнрих, много изоставаме — възнегодува директорът, осъзнавайки, че времето беше от съществено значение за успеха на операцията; преминаването на Booster към следващата фаза не можеше да се бави повече. — По-живо! Искам ПС да работи, когато протоните достигнат стойност от един гигаелектронволт, ясно ли е?

— Да, господин директор.

През последните минути подозрението, че го следят, се бе засилило и това накара Франк Белами да спре на ъгъла на коридора и внимателно и дълго да се оглежда назад. Взря се в празното пространство в търсене на издайническо движение или подозрителна сянка, но не забеляза нищо необичайно. Задържа дъха си и остана тридесет секунди в абсолютна тишина, като се ослушваше и за най-малкия странен звук, който можеше да се чуе на това място.

Истината обаче беше, че все по-силното бръмчене на работещия ускорител на частици затрудняваше различаването, на какъвто и да е подозрителен шум, което обезсмисляше упражнението. Белами осъзна, че ако някой действително го следеше, така той нямаше да успее да го хване.

Пое си дълбоко дъх.

— I’ll be damned![6] — изруга през зъби. — Или остарявам и ми се привиждат призраци, или приятелчето по петите ми е много печено.

Зави зад ъгъла и продължи направо, като внимаваше за призраците, които усещаше да витаят по коридорите. Знаеше, че интуицията рядко го лъже за тези неща; щом бе останал с впечатлението, че някой го следи, значи, действително бе така. Бе имал същото предчувствие в Източен Берлин и Адис Абеба в добрите стари времена през Студената война. Тогава се бе оказал прав и бе успял да ликвидира преследвачите си в една затънтена уличка. Кой му гарантираше, че в момента отново не го следяха?

Въпреки това размисли. Намираше се на необичайно място и вероятно това замъгляваше разсъдъка и интуицията му. Може би проблемът се криеше в мощното магнитно поле, създадено от огромните магнити. Прекрасно знаеше, че от един момент нататък магнитното поле може да повлияе върху когнитивните с процеси при хората и вероятно преживяваше нещо такова.

Пустият коридор го отведе до една врата; на стената до нея имаше контролно табло и табела, указваща местонахождението на Големия адронен ускорител[7]. Белами знаеше, че достъпът, макар и ограничен за персонала, в този момент беше забранен поради провеждания експеримент. Тази малка пречка обаче нямаше да го спре. Той беше шеф на дирекция "Наука и технологии" към ЦРУ, една от четирите дирекции на разузнавателната агенция на Съединените щати, и имаше ясна представа докъде може или не може да стигне, както и при какви обстоятелства. Докосна с пръсти монтираното в стената табло и набра кода за достъп, предоставен му от служители на ЦЕРН няколко дни по-рано. Малкият екран до клавиатурата му отвърна с две думи на английски.

Access denied.[8]

— Fuck! — изруга директорът от ЦРУ и в яда си заблъска стената с юмруци. — Fuck! Fuck! Fuck!

Думите на екрана, с които достъпът му до Големия адронен ускорител бе отказан, мигаха като светулки, сякаш му се присмиваха. Като размисли обаче, Белами осъзна, че това не бива да го изненадва, така че бързо овладя емоциите си. Предоставеният му код всъщност му осигуряваше достъп до целия комплекс, помисли си той, но не и до Големия адронен ускорител, когато работи.

Трябваше да импровизира.

Сложи ръка на кобура си под палтото и като забеляза, че е празен, си спомни, че охранителите във фоайето бяха взели колта му. Реши да действа по друг начин. Извади ключ от джоба на панталона си и с върха му започна да развинтва монтираното в стената табло. Процедурата му отне само някакви си пет минути, след което таблото поддаде и се измъкна от стената, държейки се само на електрическите кабели.

След като ги огледа. Белами извади мобилния си телефон и натисна един клавиш. Острието изскочи с изщракване и апаратът се превърна в нещо, което приличаше повече на швейцарско ножче. Мъжът от ЦРУ се усмихна. Мобилните телефони, които дирекция "Наука и технологии" беше проектирала и създала за агентите, бяха практични и заблуждаващи. Хвана една черна жичка и я сряза с ножчето. След това стори същото с друга, този път червена. След като освободи и двете жички, хвана краищата им и ги съедини.

Вратата се отвори с леко бръмчене.

— Пипнах те!

Мина през вратата, но преди да продължи, се обърна и внимателно огледа коридора зад себе си. Не можеше да определи дали се дължеше на влиянието на магнитното поле, но чувството че някой го следи, се бе засилило.

Докато сноповете протони биваха инжектирани от ускорител в ускорител, напрежението в контролната зала нарастваше. Шепотът между физиците затихна напълно и обстановката значително се нагнети. Кулминационният момент бързо наближаваше.

— Хайнрих! — извика директорът. — Каква е скоростта на протоните?

— Четиристотин и пет гигаелектронволта и продължава да расте, господин директор.

Директорът се обърна към другата част на залата.

— Морис, Големият адронен ускорител готов ли е да поеме заряда?

— Да.

— Пол, какво става с магнитите?

— Магнитното поле нараства пропорционално с ускорението на протоните, сър.

Мощта на полето, създадено от супермагнитите, трябваше да се увеличава така, че да ускори протоните, карайки ги да извият траекторията си и следователно да се задържат в Големия адронен ускорител. Всички в залата имаха усещането, че този деликатен момент беше една от критичните точки на операцията.

— Хайнрих, готови ли сме?

— Почти, господин директор.

— Започни обратното броене.

— Четиристотин и петнадесет гигаелектронволта енергия, като продължава да расте… четиристотин и двадесет гигаелектронволта енергия и продължава да расте… четиристотин двадесет и пет гигаелектронволта енергия и нараства…

— Внимание, Морис… режим на порции, готовност на рампата.

— Четиристотин и тридесет гигаелектронволта енергия и продължава да расте… четиристотин тридесет и пет гигаелектронволта енергия и расте… четиристотин и четиридесет гигаелектронволта енергия и нараства…

— Внимание, Морис, режим на порции, платформа. Подготовка на сноповете с мощност едно, две, три.

— Четиристотин четиридесет и пет гигаелектронволта енергия и продължава да расте, стабилизирана енергия на четиристотин и петдесет гигаелектронволта.

— Инжектиране!

Морис натисна един бутон и в същия миг протоните бяха отклонени в двете тръби от снопове на Големия адронен ускорител, за да започне финалната фаза.

— Инжектирането приключено! — изрева френският инженер. Стабилизирана енергия на flat top[9].

— Задаване режим на порции — нареди шефът на операцията. — Имаме двадесет минути, за да стигнем до седем тераелектронволта.

Всички в залата знаеха, че тази стойност беше огромна. Гръцката дума tera означава чудовище. Стойност от седем тераелектронволта означаваше, че при последното ускорение протоните ще достигнат чудовищната енергия от седем трилиона електронволта: стойност, достатъчна да превърне енергията в маса, еквивалентна на седем хиляди протона и равна на енергията, притежавана от субатомните частици част от секундата след Големия взрив — създаването на Вселената. При седем тераелектронволта протоните щяха да се ускорят до над 99,99 процента от скоростта на светлината в сноп, дебел колкото косъм, който щеше да измине двадесет и седемте километра обиколка на ускорителя. Това означаваше огромна стойност на ускорението, достигнато в Големия адронен ускорител на ЦЕРН, най-комплексната и съвършена машина, сътворявана някога от човешкия гений.

— Пол, магнитите продължават ли да следват ускорението?

— Да, сър. Според прогнозите след двадесет минути ще достигнат максимума.

Накрая свръхпроводимите магнити щяха да създадат сто и седемдесет хиляди пъти помощно поле от това на самата планета — немислима стойност — за да накарат протоните да поддържат скорост, близка до тази на светлината, в тръбата на Големия адронен ускорител. Ако протоните ускоряха повече от седемте тераелектронволта, нямаше да имат подходящата за 27-километровия пръстен в тунела на ЦЕРН траектория на пречупване и щяха да се разпръснат.

Шефът на операцията натисна бутона за интеркома.

— CMS[10] бета — повика екипа той. — Готови ли сте?

Тъй вярно — отвърна женски глас по високоговорителя, очевидно ръководителката на операциите в Компактния мюонен соленоид. — Готови сме за началото на колизиите[11].

Друг бутон.

— ATLAS[12] бета — повика екипа след това. — Готови ли сте?

Чу се статичен шум, прекъснат от човека отсреща.

— Ами… ние… — поколеба се гласът от високоговорителя, който определено звучеше объркано. — Ние имаме… проблем.

В този момент червените лампички в контролната зала започнаха да мигат, като същевременно от високоговорителите се разнесе воят на алармата. Инженерите и учените се спогледаха смаяни, без да разбират какъв е проблемът, нито колко е сериозен. Да не би да имаше пожар в детектора ATLAS? Дали Големият адронен ускорител не беше избухнал поради огромната енергия, с която работеше? И по-лошо, в опасност ли се намираха?

Както се очакваше, пръв реагира директорът. Той вдигна ръка, пое дълбоко дъх, а гласът му издаваше разочарованието от провала. Произнесе неизбежната заповед.

— Прекратете! — извика той. — Спрете всичко!

Вградената в стената клавиатура даде признаци на живот едва в момента, в който магнитното поле беше деактивирано. Като разбра, че системата е отключена, Жан-Клод Блох набра кода и вратата се отвори със съскащ звук.

— Тръгваме ли? — попита колегата му от охранителния екип по-скоро да си даде кураж, отколкото да получи отговор.

Двамата служители от охраната бутнаха вратата и влязоха в помещението с тръбите на Големия адронен ускорител. След като навлязоха в тунела, Жан-Клод спря за миг, припомняйки си със страх мощната природна сила, концентрирана там. Погледът му спря върху големите стоманени тръби, които заемаха средата на тунела, в търсене на признаци за нещо необичайно. Двамата мъже знаеха, че именно в тези тръби се крият най-страшните заплахи в случай на авария: сноповете протони, ниобиевите и титаниевите магнити и най-вече криогенната система, която поддържаше температурата на магнитите по-ниска от 2 келвина, или минус двеста седемдесет и един градуса по Целзий — температура, близка до абсолютната 0, необходима за поддържането на свойствата на свръхпроводимост на магнитите. Ако някъде имаше процеп и малко количество течен хелий изтечеше от тръбите и ги настигнеше, смъртта им щеше да настъпи бързо.

Жан-Клод включи радиостанцията, която държеше в ръката си.

— Сокол 1 вика Гнездо. Вътре сме. Край.

Радиостанцията изпука.

— Гнездо към Сокол 1. Какво е положението? Край.

— Всичко изглежда нормално. Не забелязваме нищо необичайно. Какво да правим сега? Край.

— Продължете към ATLAS, Сокол 1. Там бе засечен проблемът. Кран.

Тунелът бе добре осветен, но въпреки това двамата охранители оставиха фенерчетата си включени, за да наблюдават дългата тръба, докато вървяха към целта си. Светлините танцуваха по стоманата, докато стъпките на двамата отекваха в тунела.

— Бррр — издаде звук Жан-Клод; погледът му шареше из сенките по стените, разцепени от тръбата. — Зловещо е…

Другарят му потръпна, кожата му бе настръхнала от страх.

— На мен ли го казваш.

Вървяха така още десетина минути, нащрек за всичко подозрително, което би могло да представлява опасност. По някое време тунелът се разшири и се превърна в просторна галерия, издълбана в скалата. Пространството бе изпълнено от гигантска машина с 25-метров диаметър, състояща се от концентрични цилиндри — истински стоманен титан, който сякаш бе заспал под земята.

ATLAS.

Бяха пристигнали. ATLAS беше един от най-важните детектори на елементарни частици на ЦЕРН — машината, в която прочутият Хигс бозон, познат още и като "божията частица", най-сетне бе засечен. Именно в нея се намираше едно от местата, където "порциите" протони се сблъскваха със скорост, близка до скоростта на светлината, създавайки десетки хиляди елементарни частици — кварки, електрони, мюони, глуони, неутрино, Z и W бозони, фотони и вероятно дори гравитони, което би позволило идентифицирането на фундаментални природни сили и частици.

Жан-Клод отново извади радиостанцията и доближи уста до микрофона.

— Сокол 1 вика Гнездо — повика колегите си той. — Стигнахме до целта. Накъде да се насочим сега? Край.

— Гнездо вика Сокол 1 — отвърнаха от апарата. — Компютърът ни посочва, че проблемът е близо до външния мюонен детектор. Моля да отидете там и да проверите. Край.

Погледите на двамата охранители веднага се спряха върху огромната кръгла "лопата", където се намираше външният мюонен детектор. Там действително се забелязваше някакво движение. Не се осмелиха да пристъпят нататък, а насочиха фенерчетата си и очите им се разшириха от ужас, когато забелязаха облака пара, който се стелеше наоколо.

— Хелий! — извика Жан-Клод. — ATLAS изпуска хелий!

— Какво ще правим? — попита другият мъж, ужасен от това откритие. — Да се обадим за подкрепление?

— Ние сме подкреплението, идиот такъв! — скастри го Жан-Клод, който едва сдържаше нервността и тревогата си. — Трябва да отидем там, за да установим откъде точно идва течът. Двамата мъже предпазливо се приближиха до детектора ATLAS. Машината беше наистина огромна — до нея се чувстваха като джуджета. Заобиколиха голямата кръгла "лопата" на външния мюонен детектор и се взряха в облака от пара, изпускана от малък разрез в стоманеното чудовище.

— Там сред парата има нещо!

— Къде?

Жан-Клод насочи фенерчето си към мястото.

— Ето там, не виждаш ли?

Опитаха се да разберат какво е, но от това разстояние и заради парата изглеждаше невъзможно да различат обекта, чиито очертания едва се виждаха. Трябваше да се приближат до детектора ATLAS. Боязливо, с тежки стъпки, сякаш изкачваха планина, докато светлината на фенерчетата шареше из парата, двамата се отправиха към голямото съоръжение.

Стигнаха на два метра от него, но не се осмелиха да се приближат повече, за да не бъдат застигнати от хелиевия облак. Усетиха студ, очевидно заради изтичането на хелия, но това не беше най-лошото. Знаеха, че при контакт с въздуха хелият се превръща в пара и заема мястото на кислорода, поради което рискуваха да се задушат, ако се приближат повече. Струваше им се, че мястото, на което се намираха, е границата за тяхната безопасност. Още една крачка и поемаха неизбежния риск да загинат.

Борейки се срещу студа, който вцепеняваше тялото му, Жан-Клод насочи фенерчето си към онова, което се намираше точно до разреза, изпускащ парата.

Човек.

— По дяволите!

Проснато на земята тяло с торса навън, а краката — в машината, лилаво на цвят лице. Труп. Очевидно мъжът бе умрял от задушаване или от липса на кислород заради изпускания хелий, или дори от вдишаните хелиеви пари, които причиняваха смъртоносни вътрешни изгаряния.

Аутопсията щеше да установи как точно се е случило, но така или иначе, мъжът категорично беше мъртъв. Светлината на фенерчетата се спря върху лицето на жертвата и Жан-Клод зяпна от изумление.

— Това е старецът! — извика той. — Онзи тип от ЦРУ!

— Кой?

— Мъжът, който сутринта се опита да влезе тук с оръжие, помниш ли? Това е той!

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Аз се разправях с него и добре знам какво говоря. Това е старецът от ЦРУ! Франк… Франк… Франк някой си. — Жан-Клод стисна устни, докато се мъчеше да си спомни. Името беше на върха на езика му. — Белами! Това е. Франк Белами. Май е голяма клечка в ЦРУ.

— Но какво прави тук, напъхан в ATLAS?

Жан-Клод не отговори на въпроса, тъй като явно нямаше отговор. Огледа тялото под лъча на фенерчето си и забеляза, че едната ръка беше протегната напред, а между пръстите имаше лист хартия.

— Какво е това? Виждаш ли го?

Колегата му се взря в листа.

— Да. Има нещо написано. Можеш ли да го прочетеш? Двамата мъже се обърнаха така, че да виждат изписаната страна, и прочетоха надписа.

— Що за загадка!

Снопът светлина от фенерчето на Жан-Клод се насочи към мястото, откъдето изтичаше хелият. Металните тръби на охладителната система бяха пробити, а на пода лежеше пробивен инструмент, работещ при високи температури.

Погледни това, видя ли го? — нервно отбеляза той. — Някой нарочно е пробил тръбите.

— Боже мой! — възкликна смаяно колегата му. — Изтичането на хелий е било причинено умишлено!

Съзнавайки сложността на ситуацията, Жан-Клод незабавно грабна радиостанцията и натисна бутона.

— Сокол 1 вика Гнездо. Установихме източника на проблема. В един отвор в задната част на външния мюонен детектор има труп. Намерихме и инструмент за пробиване при високи температури близо до мястото на хелиевия теч. Течът не е инцидент. Повтарям. Не е инцидент. Очаквам инструкциите ви. Край.

Апаратът отговори с две секундно пращене.

— Гнездо вика Сокол 1. Бихте ли повторили? Край.

Информацията беше толкова невероятна, че шефовете в централата за сигурност очевидно не можеха да повярват на думите, които току-що бяха чули.

— Намерихме тяло в ATLAS и инструмент за пробиване при високи температури близо до мястото, където е хелиевият теч. В ръката на трупа има лист с изписано на него име. Подозирам, че ни насочва към убиеца. Край.

Този път пращенето продължи повече от десет секунди. Явно мъжете в централата за сигурност обсъждаха чутото.

— Гнездо вика Сокол 1 — отвърнаха накрая. — Мисията ви е изпълнена. Незабавно се върнете в Гнездото за debriefing[13] Искаме пълен доклад. Ще изпратим пожарникарите да спрат теча на хелий и да изнесат тялото. Детекторът и цялото помещение на ATLAS ще бъдат запечатани до следваща заповед. Край.

Двамата охранители погледнаха трупа за последен път и се обърнаха, за да напуснат възможно най-бързо опасното място. Отново заобиколиха огромната циркулярна "лопата" на външния мюонен детектор, този път от другата страна, и потънаха в тунела, водещ до вратата, през която бяха дошли преди половин час.

По пътя Жан-Клод си припомни сутрешния инцидент във фоайето на комплекса и чувството, което бе изпитал, когато разбра, че нахлулият в сградата старец е важен човек в ЦРУ.

— Който и да е този Томаш Нороня — прошепна той с крива усмивка, — ЦРУ ще го погне с всички сили.

Но той знаеше, че това не е негов проблем. Сви рамене и забърза крачка. Колкото по-скоро се измъкнеха оттам, толкова по-добре.