Ключът на Соломон

XXIII

Беззвездна нощ внезапно се спусна над шосето. Томаш седеше зад волана и внимателно следеше червените светлини на автомобилите в своята лента и белите проблясъци на колите в другото платно, които се виеха пред него. До него Мария Флор се опитваше да овладее нервите си. Преследването по улиците на Коимбра този следобед я бе изтощило и през последните два часа тя мълчеше.

— Защо избра Национален път 1? — попита тя, нарушавайки дългото мълчание. — Не е ли по-добре да караме по магистралата? Все пак е по-бързо и по-сигурно…

Шофьорът посочи с палец назад към счупените стъкла и смачкания багажник.

— Видя ли на какво прилича колата ми? Полицията със сигурност е предупредила Националната гвардия и компаниите, които обслужват магистралите. Обзалагам се, че всички търсят фолксваген с подобни щети. Навсякъде има охранителни камери. Ако бяхме тръгнали по магистралата, щяха да ни хванат за нула време.

Мария Флор не каза нищо, очевидно осъзнала силата на аргументите му. Не бе сигурна, че бягството от полицията е най-добрата стратегия; всъщност смяташе, че трябва да се обърнат директно към властите и да разкажат за случилото се, но вярваше, че Томаш знае какво прави. Щом бе решил да стои настрана от полицията, значи, имаше причини, а на нея й оставаше или да му се довери, или да го изостави.

— Кой беше онзи човек? — зададе въпроса, който не й даваше мира от началото на преследването. — Защо ни преследва?

— Той не преследва точно нас — уточни спътникът й. — Този тип иска само мен. Ти си случайно замесена, защото си с мен.

— Както и да е. Кой е той и какво иска?

— Мисля, че… искаше да ме арестува. — Историкът се поколеба, премисляйки отново отговора си. — Или просто искаше да ме убие, не знам.

— Защо? Какво си направил?

Томаш въздъхна. Не знаеше откъде да започне.

— Нищо — заговори той. — Преди няколко години сътрудничих на ЦРУ и тогава…

— На кого?!

— ЦРУ. Американската разузнавателна агенция.

Мария Флор го погледна невярващо, сякаш очакваше той да се засмее и да каже, че се шегува, но изражението му остана сериозно.

— Това някаква шега ли е? — попита тя. Колебаеше се дали да му вярва. — Наистина ли си работил за ЦРУ?

— Участвах в две операции. Случи се преди няколко години. Тогава консултирах един от директорите на Агенцията, който очевидно е бил убит в Женева. Американците смятат, че аз съм го извършил.

— Вчера се върна от Женева…

— Така е — потвърди историкът. — Това не означава нищо. Не съм убил човека, дори не знаех, че е в града. Чисто съвпадение.

— Тогава защо те обвиняват?

— Защото сме били отседнали в един хотел и той е бил в ЦЕРН по същото време, когато и аз посетих комплекса — обясни той. — И защото жертвата е оставила бележка, в която пише, че аз съм ключът.

— Ключът към какво?

— Според ЦРУ така той разкрива ключа за убийството си. — Томаш преглътна сухо. — Тоест самия убиец. — Поклати глава. — Аз обаче смятам, че жертвата е искала да каже друго.

— Какво?

Томаш не отклони поглед от шосето; фаровете на автомобилите, движещи се в другото платно на Национален път 1, отмерено осветяваха лицето му.

— Остави ме да помисля. Когато всички парченца на пъзела се подредят в главата ми, ще ти кажа.

Отговорът не се понрави на Мария Флор, но тя не настоя.

— В съобщението, оставено от този директор, споменава ли се нещо друго, освен името ти?

— Има и един символ.

— Какъв?

— ЦРУ явно смята, че е изобразил самия себе си — обясни професорът. — Този символ наистина напомня на разпнат на кръст човек. Разпнатият тук е жертвата.

— Да не би да е религиозна препратка към човек в мига на сетния му дъх? В крайна сметка, когато говорим за разпване, първото, което ни идва наум, е образът на Исус на кръста.

Историкът сви рамене.

— Може би, кой знае…

Изражението му бе безучастно, подобно на възрастен, който отговаря на дете, задало много сложен въпрос, чийто отговор е извън компетенцията му. Тя усети тона му и не остана доволна. Искаше конкретни отговори, а не снизходителни недомлъвки.

— Виждам, че не си съгласен — отбеляза тя. — Добре, но щом знакът не символизира разпването на този директор на Агенцията или на Исус, тогава какво означава според теб?

За пръв път от последните минути Томаш отклони поглед от пътя и се взря в нея с непроницаемо изражение, което се разсея, щом отговори на въпроса.

— Най-загадъчното научно уравнение, формулирано някога.