Ключът на Соломон

XLIII

Новите пакети, които Томаш носеше на излизане от магазина за компютри в центъра на Джорджтаун, носеха етикети на популярни марки електроника. Върна се в университетския кампус с две кутии под мишница, влезе в стаята и завари Мария Флор да спи, изтегната на леглото. Тихо затвори вратата и отиде в стаята на приятеля си, която се намираше през две врати по коридора. Звънна на звънеца и Жорже веднага отвори.

— Донесох два лаптопа — обяви историкът, показвайки двете кутии, с които се бе сдобил в магазина. — Надявам се да стигнат.

Разопаковаха компютрите, включиха ги и инсталираха основните програми. Подготовката на машините за работа отне един час, през който двамата почти не размениха и дума, ако не се броеше някое и друго техническо уточнение. Когато приключиха, огледаха светещите екрани и се подготвиха за начало на операцията.

— Ами приятелката ти? — попита Жорже, сякаш чак сега забеляза, че някой липсва. — Няма ли да дойде?

— Умираше за сън и си легна. Знаеш как е, тук е едва десет, но в Португалия минава три часът сутринта.

— Да, часовата разлика прецаква всичко…

От този момент нататък математикът пое нещата в свои ръце. След като изрази съжаление за отсъствието на Мария Флор, която описа като "жена, способна да съживи дори мъртвец", той съсредоточено се залови за работа. Свърза се към интернет, отвори някакъв странен линк и започна да действа.

— Какво правиш? — попита Томаш, за когото сайтът бе непознат. — Не трябва ли да отидеш директно на страницата на ЦРУ?

— Прикривам следите, приятел. Идеята е да използвам прокси сървър[39], чрез който да изпратя съобщението през мрежата TOR[40].

— О, искаш да осигуриш двойна защита…

— Точно така. — Жорже посочи страницата на екрана. — Това прокси не запазва регистри. Свързвайки се, всичко, което идва от този компютър, минава през него, като създава впечатление, че информацията идва от локацията на проксито, а не от реалното място. Мрежата TOR вече прави така, че данните да преминат през няколко компютъра на различни места в света, преди да достигнат мрежата на ЦРУ. По този начин, дори някое от сведенията да бъде прихванато, цялата система остава непокътната, за разлика от прокси сървъра, който, ако бъде засечен, проваля всичко. — Той се разсмя. — Казвам ти, ако въобще ни хванат, типовете от ЦРУ ще си отворят адска работа само за да разгадаят капана.

— Добре, но се увери, че програмата няма да ползва IP адреса. По-сигурно е.

— Не се тревожи.

Програмирането на прокси сървъра и мрежата TOR за прикриване на следите от лаптопите отне на математика още час. Очите на Томаш вече се затваряха; в крайна сметка часовата разлика се отразяваше и на него, но успя да остане буден с помощта на две чаши кафе, които си взе от машината в коридора и изпи наведнъж. Кафето не бе силно, но му помогна стоически да издържи времето, през което приятелят му работеше.

По някое време Томаш забеляза как Жорже натисна бутон на клавиатурата за последен път, въздъхна, протегна ръце, за да раздвижи мускулите си, и се облегна назад на стола с изражение на човек, изпълнил мисията.

— Готово ли е?

Математикът се обърна към приятеля си, усмихна се доволно и му намигна. Потри ръце, изправи се и се взря в екрана на единия от лаптопите.

— Време е да се поровим малко в мрежата на ЦРУ.

Влезе в сайта на американската разузнавателна агенция, www.cia.gov, и го разгледа, за да добие представа за структурата му. След това включи програма, която бе свалил на лаптопа, и докато тя работеше, Жорже скръсти ръце и зачака.

— Какво правиш?

— Използвам CGI[41] приложение, за да анализирам системата и да засека слабите й места.

— Мислиш, че мрежата на ЦРУ има слаби места?

Домакинът се разсмя.

— Всички мрежи имат, приятелю. Номерът е да ги откриеш и да ги използваш. — Жорже вдигна крака си и го сви на стола, настанявайки се по-удобно, докато чака резултатите от CGI. — Преди време типовете от Пентагона проведоха операция, за да тестват сигурността на мрежата си, и с ужас разбраха, че всеки средностатистически хакер може да блокира цялата военна информационна система на Америка. Хакерите дори успяха да проникнат в компютрите на военните кораби на флота в Тихия океан, представяш ли си?

— По дяволите! Нима е възможно?

— Не само е възможно, а се е случвало. Забележи, че само операционната система "Уиндоус" съдържа десетки милиони редове код. Няма сто процента сигурен защитен механизъм при система с подобни размери. Всяка програма, съдържаща огромен набор от информация, несъмнено е уязвима. Само трябва да…

Внезапно екранът замръзна на една страница.

— Ето! — възкликна Томаш. — Програмата наистина намери слабо място! Ти имаше право!

Приятелят му се надигна и разгледа страницата.

— Има дупка в PHF — отбеляза той. — Оттук ще влезем.

— Какво е това?

— PHF ли? Интерфейс, през който се задава име и той търси нужната информация в сървъра. Нещо като телефонен указател, ако предпочиташ. Да видим къде ще ни отведе.

Тракайки по клавиатурата, все едно свири на пиано, Жорже светкавично се възползва от грешката в системата на ЦРУ. По някое време се съсредоточи върху функцията escapeshell cmd, което събуди любопитството на приятеля му.

— Какво нравиш?

— Тази функция изчиства въведената информация — обясни той. — Програмистът е сгрешил и е оставил нещо извън списъка, но със следа вътре. Аз експлоатирам тази грешка. — Той посочи новите страници, които изпълваха екрана. — Видя ли какво направих? Влязох в имейл системата на ЦРУ. — Жорже се усмихна. — Не е зле, а? Истински удар! — Отново затрака по клавиатурата. — Сега ще замаскирам присъствието си.

Написа команди от два реда и зачака отговора на системата. Мониторът засече повтаряща се дейност и хакерът се зае с другия лаптоп.

— Сега работиш с другия компютър?

— Правилно — отвърна математикът. — Манипулирах системата на ЦРУ по такъв начин, че я накарах да изпрати xterm към втория ни компютър. Тоест вместо ние да се свързваме към мрежата на ЦРУ, тяхната система осъществява връзка с нас. Гениално, нали?

Жорже махна помпозно с ръка и като истински илюзионист, който току-що бе провел своя магически номер, показа екрана на втория лаптоп. Екранът се изпълни с редове, които на пръв поглед изглеждаха неразбираеми.

adm: x:4:4:Admin:/var/adm:

orion: x:1002:10:Christopher

Adams:/usr/users/cadams:/usr/ace/sdschell

monty: x:1004:101:Monty

Haymes:/usr/users/monty:/bin/sh

— Какво е това?

— Линукс[42] архив с пароли — отговори Жорже. — Всеки ред съдържа име на човек с акаунт в системата на ЦРУ.

Томаш се облещи. Това бе неговият шанс да измъкне от системата онова, което искаше.

— Търси ред с името Франк Белами.

Математикът отново затрака по клавиатурата и скоро на страницата от системата на ЦРУ се появи друг списък.

bella_y: x:1139:101: Frank

Bellamy: usr/users/bella_y:/usr/ace/sdschell

— По дяволите!

— Какво има?

Жорже посочи последната дума на втория ред.

— Виждаш ли това sdschel? Потребителите с такова обозначение имат допълнителна защита с RSA SecureID — устройство, което генерира поредица от шест цифри, които се сменят на всеки шейсет секунди. Няма такава досада…

— Има ли начин да се пробие?

— Трябва да въведем шестте цифри, генерирани от устройството на всяка минута и паролата на потребителя. — Математикът се намръщи. — Няма да е лесно, приятел.

— Но е възможно?

Жорже прехапа долната си устна, обмисляйки задачата.

— Паролата е избрана от потребителя или е дадена от Агенцията. Първата възможност не представлява особен проблем, тъй като хората обикновено избират за пароли понятия, които познават. При втория вариант ситуацията става сложна, тъй като става въпрос за произволни пароли, трудни за запомняне от потребителите, но и по-сигурни. Но щом си имаме работа с ЦРУ, които стават параноични на тема сигурност, бих казал, че са заложили на втория вариант.

— Само че Белами бе вече на възраст, не знам дали би имал търпението да помни сложни пароли…

Математикът обмисли забележката.

— В такъв случай е възможно да са направили изключение. — Съсредоточи се отново върху изображенията на монитора и зададе още няколко команди. — Ще потърся сведения относно живота му като дата на раждане, годишнина от сватбата и подобни, за да ги пробвам като парола. Може да извадим късмет и да уцелим правилната.

Жорже затрака по клавиатурата в прилив на ентусиазъм в търсене на лична информация за Белами, която да му помогне да отгатне паролата му. Процедурата бе бавна и скучна и Томаш полегна за малко на леглото на приятеля си, докато чакаше резултатите. Клепачите му отново натежаха и неспособен да се противопостави, той усети, че се отпуска и потъва в сън.

Сънува Мария Флор. Искаше да я хване, а тя бягаше от него по пътеката в самолет. След това те се озоваха качени на небостъргач в Ню Йорк, разхождаха се върху балюстрадата на терасата. Изведнъж тя падна и паникьосан, Томаш се наведе над бездната, крещейки през sniffer[43] и…

— Sniffer.

Историкът внезапно се събуди и завари приятеля си прав до компютъра, с тревожен поглед и отбранителна поза.

— Какво… — заекна Томаш. — Какво става?

Жорже бързо затрака по клавиатурата и след няколко секунди компютърът се изключи.

— Някакъв sniffer ме засече!

Все още объркан в полусънното си състояние, в което виденията и реалността сякаш се сливаха, Томаш не разбра какво се случва и какво иска да каже приятелят му.

— Някакъв какво?

— Sniffer, човече! — изстреля нервно приятелят му. — Администратор в системата на ЦРУ е разбрал за пробива в системата и ни изпрати sniffer, за да разбере кои сме. — Въздъхна шумно от облекчение. — За щастие, имам програма, която го прихваща, иначе бях загубен. — Той се намръщи, сякаш още бе рано да се успокоява. — Все пак не знам… Дано да съм го хванал навреме…

Томаш вече се разсъни напълно.

— Дори и да са те засекли, ще се натъкнат само на прокси сървъра — припомни той. — Дори да преодолеят тази първа мярка за сигурност, ще се сблъскат с мрежата TOR. Освен това, ако успеят да преминат през тези препятствия, не могат да стигнат до нашия лаптоп, защото използваме програма, която работи без IP. И дори, при някакъв абсурден сценарий, да ни открият, ще разберат, че те са се свързали към нас. Всъщност, ако достигнат до този лаптоп, няма нищо, което да ги насочи съм теб, нали така? Аз го купих. Затова бъди спокоен.

Жорже си пое дълбоко дъх.

— Така е, прав си.

Историкът погледна часовника си. Беше три през нощта. Бе поспал малко, но имаше нужда от още сън. Стана от леглото и отиде при приятеля си.

— Е? Намери ли нещо?

— Да. Открих паролата на Белами — датата на раждане, но отзад напред. Нещо елементарно и лесно за разбиване, както добре виждаш. Много хора допускат грешката да ползват лични данни за…

— Това не ни интересува — прекъсна го нетърпеливо Томаш, който копнееше да си легне. — Искам да знам дали успя да измъкнеш нещо, което може да ми е полезно.

На пръв поглед изражението на Жорже не вдъхваше много кураж. Не изглеждаше особено обнадежден.

— Не много — призна накрая той. — Само обща информация. Когато започнах да ровя из кореспонденцията им, се появи снифърът и трябваше да прекратя търсенето.

Новините наистина не го зарадваха.

— По дяволите! — ядоса се Томаш, вдигайки безпомощно ръце. — Толкова труд за нищо!

Математикът изглеждаше притеснен.

— Прощавай, но наистина нямах време за повече.

Историкът унило въздъхна и забеляза записките на Жорже върху бюрото.

— Какво е това?

— Малкото, което успях да събера — отвърна той, подавайки му листа, на който бе записал някои сведения. — Информацията включва номера на мобилния телефон на Белами, адреса, малко разпечатки от банковата сметка и една сметка за ток.

— Само това?

— Опасявам се, че да — потвърди той. — Знам, че е малко, но това имаме. — Жорже погледна въпросително приятеля си. — Какво смяташ да правиш?

Томаш взе листа със записките на математика, извадени от сайта на ЦРУ. Погледът му попадна на адреса и на лицето му грейна загадъчна усмивка.

— Да отида в дома му.