Ключът на Соломон

XXXIX

Щеше му се да я прегръща още. Изваяните ханш и бедра на Мария Флор сякаш бяха създадени, за да бъде долепено тялото й до неговото. Томаш я пусна с неохота едва когато стигнаха до паркинга и вече нямаше оправдание да продължи да я притиска към себе си. Намери фолксвагена паркиран там, където го бе оставил, но тъкмо когато щеше да се отправи към колата, забеляза полицай наблизо. Нещо в поведението на униформения му подсказа, че между него и колата има някаква връзка, затова смени посоката и продължи пътя си, сякаш просто минаваше наоколо.

— Какво има? — учуди се приятелката му, без да разбира какво става. — Не отиваме ли при колата ти?

— Шшт! — прошепна историкът, посочвайки с поглед полицая. — Внимавай.

Като видя мъжа, Мария Флор схвана проблема и също влезе в роля. Отминаха паркинга и прекосиха площад "Испания", внимателно наблюдавайки трафика. Видяха такси и вдигнаха ръце, за да го спрат. Колата спря, те се пъхнаха на задната седалка и Томаш даде адрес на шофьора.

— Кеят "Содре", моля.

Таксито потегли и директорката хвърли въпросителен поглед към Томаш.

— Защо кеят "Содре"? — попита тя. — Да не би да хващаме влака за Кашкайш?

Томаш погледна встрани, избягвайки погледа й.

— Там има няколко от онези съмнителни хотели, където проститутките водят клиентите си. Евтини са и не искат документ за самоличност. — Засрамено сви рамене. — Прощавай, но нямаме друг избор…

Мария Флор зяпна от изненада.

— Ще бъде чудна нощ, а? — отбеляза иронично тя, след като се съвзе. — Виж какво, да не си посмял да се възползваш, ясно? Онази целувки до фондацията… Това мина само защото ме хвана неподготвена и заради обстоятелствата. Да ти е ясно, че не искам да се възползваш с подобни изпълнения в никакъв случай, чу ли?

Историкът бе самата невинност.

— Аз? Да се възползвам? — Престори се на обиден. — Флор, наистина ли смяташ, че съм способен на подобно нещо?

— На това и много повече — отвърна тя, вдигайки пръст, сякаш искаше да го предупреди. — Не си и помисляй да повториш играта. Веднъж ме покани на вечеря, прекарахме приятно и станахме приятели. Много хубаво. Но това е всичко. — Направи жест с ръка във въздуха. — Ако сега съм тук с теб, то е, защото трябва да ти помогна в труден момент. Затова не злоупотребявай, ясно? — Поклати глава. — Освен това вече не знам дали постъпих добре, като се замесих в това приключение с теб. Живеех си спокойно в моето кътче в Коимбра, а сега тичам след теб, докато ни преследват някакви въоръжени, и ти ме водиш в хотел за проститутки. Вече не ми се струва забавно. Не искам да се възползваш и да си позволяваш волности с мен. Ясно ли се изразих?

— Пределно ясно.

Таксито ги остави в една уличка зад кея "Содре" с долнопробни барове и нощни клубове наоколо. Предпазливо прекосиха улицата, избягвайки пияниците, които залитаха по тротоара, и разни мъже, сграбчили кльощави жени с намазани с грим лица. По средата на улицата съзряха неугледен мотел с неонова табела, на която пишеше "Дворецът на мечтите", и се отправиха натам.

Потискащата атмосфера на фоайето се подсилваше от мръсната и оскъдна мебелировка. На рецепцията ги посрещна дебела жена с цигара между устните, ухаеща на евтин парфюм. Обслужи ги равнодушно, без да задава въпроси. Томаш плати предварително и рецепционистката вяло му подаде един ръждясал ключ.

— Стая 206 — съобщи тя. Вторият етаж, третата врата вдясно. Тръбата на душа е повредена, но не мисля, че ще е проблем.

Устните й се разтегнаха в усмивка и тя им намигна съучастнически. — Студената вода може да е много полезна след гореща нощ…

Мария Флор не оцени шегата. Подобен тип недоразумения не й се нравеха, но не каза нищо. Знаеше, че предвид обстоятелствата, тази съборетина представляваше единствената им алтернатива. Влязоха в асансьора — стара желязна кабина, покрита с мрежа, което му придаваше вид на клетка — и натиснаха бутона за втория етаж. Асансьорът изскърца, дрънча през цялото време на бавното изкачване и завърши пътуването, като се разтресе. Излязоха на втория етаж и минаха по изпълнения с дупки мокет по коридора, водещ до стаята.

Малкото и потискащо помещение миришеше на мухъл. В ъгъла имаше старо бюро и дървен стол, мръсно огледало, голямо желязно легло с кувертюра с кремав цвят, покрита с петна, и малък прозорец с гледка към някаква стена. Банята бе облицована с бели плочки и приличаше на изоставена болница. Единствената вещ, която не се връзваше с мизерната обстановка, бе компютърът върху бюрото — неуместен щрих на модерност, изпъкващ в средновековната тъмница.

След като огледа стаята, Мария Флор съкрушено въздъхна, не можеше да повярва докъде бе изпаднала през последните няколко часа.

— Каква дупка! — оплака се тя с нещастно изражение. Безпомощно погледна приятеля си. Очите й издаваха несигурност, докато поглаждаше кувертюрата на леглото. Изведнъж сякаш се съвзе и посочи към захабения мокет. — Ти ще спиш на пода, чу ли?

Томаш схвана посланието и се настани на стола до бюрото.

— Малкият театър, който спретнах пред американеца, явно те е стреснал…

— Не бих казала — отвърна тя, докато наместваше възглавницата под главата си. — Но аз обичам нещата да са ясни и всеки да знае мястото си. Не искам да си помислят, че…

Отмерени шумове от дрънчащи пружини на легло някъде в хотела прекъснаха Мария Флор. Ритмичното скърцане на матрак бе съпроводено от женски стенания, които продължиха около тридесет секунди, придружени от силен мъжки вик накрая. Двамата гости в стая 206 избягваха да се поглеждат по време на врявата и нарушиха неловкото мълчание, в което бяха потънали, чак след като в помещението отново се възцари тишина.

— Еха — отбеляза Томаш с нервна усмивка. — Хотелът е доста… оживен.

Приятелката му завъртя очи, очевидно недоволна от думата, която бе избрал, за да опише пропадналия хотел, в който се намираха.

— Ужасна дупка! — въздъхна тя. — Поклати глава, не можеше да повярва, че се бе оставила да я замъкнат на подобно място, и си пое дълбоко дъх. — Слушай, трябва да разрешим ситуацията, това не може да продължава. Какъв е планът?

Историкът унило се взря в нея.

— Хубав въпрос — съгласи се той, докато обмисляше отговора си. — Истината е, че не виждам изход. Типовете от ЦРУ са по петите ми и ако ме хванат, съм свършен. Нямат доказателства, но признавам, че следите им са компрометиращи…

— Да караме едно по едно — предложи тя. — Какво трябва да направим, за да докажем, че си невинен?

Подходът й не е лош, каза си Томаш. Помисли малко и отговорът веднага изплува.

— Първо трябва да разгадаем загадката на Белами — реши той. — Вече знаем, че символът, оставен в последното му послание, е гръцката буква пси — директна и безспорна препратка към вълновата функция в уравнението на Шрьодингер — научната формула, в която е заложено твърдението, че съзнанието частично създава действителността. Остава ни да разгадаем онази мистериозна част, сещаш ли се? Фразата с моето име, в която се казва, че аз съм ключът. — Той разпери безпомощно ръце. — Но ключ към какво? Какъв е този ключ, който… който…

Томаш замълча, потънал в мисли, хрумнали му по време на разговора, свързвайки идеи и думи, търсейки нови пътища и неочаквани възможности.

— Какво? — попита тя при вида на отнесеното му изражение и безизразен поглед. — Какво има? Случило ли се е нещо?

Историкът скочи на крака, внезапно получил прилив на енергия, а в очите му гореше пламъчето на откритието.

— Сетих се! — извика той като човек, който възкликва "Еврика!". — Сетих се!

— За какво?

Историкът бръкна в джоба на панталона си и извади някакъв предмет, приличащ на йо-йо, но със старинен и износен вид.

— Големият пентаграм! — каза той, вдигайки предмета нагоре като трофей. — Белами ми го е изпратил! Той е бил!

Мария Флор не можеше да проследи мисълта му.

— Какво? Обясни ми.

Томаш седна на леглото до нея и й показа големия пентаграм, който бе прибрал в джоба си в Коимбра.

— Виж, тази сутрин в "Гулбенкян" получих доставка от неизвестен подател от Женева. В пакета намерих този предмет — големия пентаграм. Помислих, че е от антикваря, който ми продаде Tabula Smaragdina — стар ръкопис на Хермес Трисмегист, познат също и като Смарагдовата таблица или Тайната на Хермес, която купих за колекцията на "Гулбенкян". Струваше ми се логично, тъй като големият пентаграм също е старинен предмет и бе изпратен от Женева, където живее търговецът на антики. Сега обаче разбирам, че не е от него. А от Белами.

— Как може да си толкова сигурен?

Томаш посочи предмета, който бе пъхнал в ръцете й.

— Защото става дума за големия пентаграм. Спомни си какво е написал Белами: Ключът: Томаш Нороня.

— И какво? Какво общо има пентаграмът с тези думи?

За историка нещата бяха толкова очевидни, че дори се учуди, че тя не можеше да направи връзката.

— Не разбираш ли? — почти възнегодува той, сочейки към артефакта в ръцете й. — Това е големият пентаграм — един от най-важните магически предмети в Mafteah Shelomoh.

— Maf… какво?

Томаш й показа гравираните върху пентаграма изображения и посочи символите изписани в горната част на външния кръг.

— Виждаш ли това? — попита той. На иврит е и се чете Mafteah Shelomoh. На латински се превежда като Clavis Salomonis. Сега разбираш ли?

Мария Флор поклати глава.

— Не.

— Ключът на Соломон — поясни той. — Текст за магия, приписван на цар Соломон. В този ръкопис има сведения за провеждането на алхимични експерименти с помощта на Божията енергия. Но тези подробности са несъществени. Важно с посланието на Белами: Ключът: Томаш Нороня — израз с очевидно двойствен смисъл. От една страна, той посочва мен като ключ за разрешаването на мистерията около смъртта му. От друга обаче, става дума за скрита препратка към Ключа на Соломон, тоест към големия пентаграм, който самият той ми е изпратил. — Историкът отново взе предмета в ръце. — Този артефакт вероятно играе важна роля за разрешаването на случая.

Мария Флор се взря в гравираните символи, поглеждайки пентаграма с нови очи. Ключът: Томаш Нороня се отнасяше до Томаш като притежател на ключа, който Белами му бе изпратил по пощата — големия пентаграм, споменат в Ключа на Соломон. Сега нещата й се струваха по-ясни.

— О, започвам да разбирам…

Историкът също впери изучаващ поглед в артефакта, съзнавайки, че всичко в него имаше своя собствена роля. Трябваше да започне отнякъде. Избра си централния кръг и постави показалец върху него.

— В центъра е разположен хексаграм, виждаш ли? — попита той, за да привлече вниманието на Мария Флор върху фигурата. — Хексаграмът е шестоъгълна звезда, която може да означава две неща: Magen David, или щитът на Давид, по-известен като Давидова звезда, използвана преди векове като символ за Бога на Израел и често срещана в магически кабалистични текстове като таблиците със segulot[34].

— Със сигурност е това.

Томаш поклати глава.

— Не мисля така — каза той. — Забележи, че хексаграмът е вписан в кръг — комбинация, която много прилича на друг алхимически символ — печата на Соломон, използван в алхимията за изобразяване на комбинации на елементите и техните трансформации. Когато свържем алхимичния символ за огън (триъгълник) с алхимичния символ за вода (триъгълник, обърнат надолу), се получават алхимичните символи за земя и въздух, което превръща печата на Соломон в символ на съвършеното природно равновесие. Освен това е интересно да се отбележи, че в индуската култура хексаграмът е символ на мандала, представляващ съвършеното медитативно равновесие между човек и Бог, водещо до състояние на нирвана.

Двамата разглеждаха още известно време печата на Соломон, но скоро се съсредоточиха върху останалите елементи на големия пентаграм, по-точно върху външния пръстен, където бяха гравирани еврейските символи и латинските TTVPYN4SOTPYRK.

— А външният кръг? — попита Мария Флор, като посочи пръстена. Двете еврейски думи означават Ключът на Соломон, както вече обясни. Ами другите?

Томаш замислено потърка брадичката си.

— Честно казано, не знам — призна накрая той. — Трябва да ги огледам по-внимателно. — Посочи голямата звезда със седем лъча, вписана между външния кръг и печата на Соломон, в центъра на гравюрата. — За тази звезда има какво да се каже. Това е хептаграм, познат още като звезда на Бабалон[35]. Представлява седемте дни на сътворението, макар и в алхимията да се отнася към седемте планети, познати на древните алхимици, и към седемте основни елемента, открити от западната и източната култура.

— Кое точно е важното тук?

Пръстът на историка се движеше между числа, знаци и букви, изписани около хептаграма.

— Тези знаци означават нещо — отбеляза замислено той. — Забележи странните символи в рамките на хептаграма — кръгове и чертички. Извън него има поредица от числа, виждаш ли? Появяват се 38, 77, 57, 8… е, не са поставени там случайно.

Мария Флор посочи двете букви вдясно.

— И тези букви — N и W под него — отбеляза тя. — Какво означават?

Томаш се взря в тях. Как бе възможно подобно нещо да му убегне? Сега, предвид присъствието на N и W, той отново разгледа цифрите и знаците в хептаграма и решението бързо изплува в главата му. Зениците му се разшириха, сякаш отговорът го бе връхлетял с цялата енергия на мощна светкавица.

— По дяволите! — възкликна той и погледна приятелката си. — Това са координати! Белами ми е изпратил координати!

Нямаше нужда да казва нищо повече. Мария Флор вече бе разбрала.

Претърси стаята за лист хартия.

— Нима тук няма нищо за писане?

Историкът вече бе извадил бележника си от джоба на сакото. Махна капачката на химикалката със зъби и преписа координатите от гравюрата на големия пентаграм.

38˚57‘6,5”N

77˚8‘44”W

Слисани, двамата преценяваха редовете с ясното съзнание, че бяха открили истинска следа. Сякаш бяха получили просветление от отвъдното. Чувстваха се все едно Франк Белами общуваше с Томаш чрез големия пентаграм и го насочваше към място, където да разкрие мистерията около смъртта му. Сега разполагаха с координатите на това място.

Мария Флор първа се съвзе след изненадата от объркващото откритие. Вдигна поглед към бюрото и вниманието й бе привлечено от монитора.

— Компютърът все пак ще е от полза.

Включиха го и с нетърпение зачакаха да се появи нещо на екрана. Кликнаха върху иконката за интернет и с облекчение установиха, че имаха връзка със сравнително добра скорост.

— Чудесно! — прошепна Томаш, докато местеше стрелката на мишката към адресната лента. — Да видим.

Отвори страницата на някаква търсачка и придърпа клавиатурата към себе си, приготвяйки се да пише. Набра координатите, отбелязани в хептаграма, вписан в големия пентаграм, и компютърът зареди карта на света. Той приближи изображението, за да види указаното място, и очертанията на Съединените щати изпълниха екрана. Отново увеличи изображението, докато не го фиксира в една определена точка — мястото от координатите, отбелязани на големия пентаграм.

Двамата зяпнаха от изненада и останаха така три дълги секунди, със замръзнали като на снимка лица, смаяни от локацията и мястото, където Франк Белами ги бе изпратил, за да разплетат загадката. Томаш си мислеше, че познава шефа на дирекция "Наука и технологии". Смяташе го за коварен и безмилостен, но никога не бе допускал, че има такова извратено чувство за хумор. Според картата трябваше да се отправят към Вашингтон, окръг Колумбия, и по-точно към сградата на южния бряг на река Потомак.

Седалището на ЦРУ.