Ключът на Соломон

LXIII

Разчитайки, че са пристигнали на време, тримата минаха през паркинга и пресякоха улицата, за да влязат в терминала на международното летище "Дълес". Провериха на голямото светлинно табло със заминаващи полети къде се намират гишетата за чекиране на авиокомпанията, с която Мария Флор летеше, и се отправиха натам.

Португалката се приближи до гишето и подаде паспорта на служителката, поглеждайки към бележката с данните на полета, които Питър бе записал.

— Пътувам за Лисабон с прекачване на "Хийтроу" — каза тя. — Номерът на резервацията е YQBCD8.

Жената зад гишето провери данните в компютъра.

— Мария Секейра? — Тя прочете първото и фамилното име на пътничката. — Полетът ви за "Хийтроу" тръгва в полунощ. Качването на борда на самолета е до 23:30 ч. на изход 43. — Тя й върна паспорта заедно с бордните карти. — Едната е за Лондон, другата — за Лисабон. — На лицето на служителката грейна професионална усмивка. — Приятно пътуване!

След като прибра документите, Мария Флор се обърна към Питър и се насили да се усмихне.

— Изглежда, трябва да се сбогуваме — каза тя и протегна ръка. — Благодаря ви, че ме докарахте дотук, и се надявам, че ще се срещнем отново при обстоятелства, които не са толкова…

— Ще те изпратим до изхода — прекъсна я Томаш, смутен от странната отчужденост спрямо него и от начина, по който очевидно го игнорирате. — Няма да те оставим сама на терминала.

Мария Флор се обърна към него, а в светлокафявите й очи се четеше непроницаема студенина.

— Добре съм, може да тръгвате — настоя тя. — Ще се наредя на опашката за проверка и за митницата. — Махна с ръка. — Сбогом.

Държеше се така, сякаш не чува думите на Томаш и дори сякаш той не съществуваше. Мария Флор тръгна. Слисан от поведението й, историкът остана на мястото си, загледан в нея като пълен глупак. След няколко секунди реши да я догони.

— Как така сбогом? — попита разтревожено той. Звучеше отчаяно, почти изгубил самообладание. Забърза крачка, за да се изравни с нея. — Какво става? Защо се държиш така? Какво съм направил?

Мария Флор внезапно спря и се взря напрегнато в него с яростен поглед и променено изражение.

— Не, Томаш Нороня, нищо не си направил! — извика тя. — Просто аз вече не искам да бъда "красавицата", която си довел да ти прави компания, ясно? Щом нямам нищо в главата си и качествата ми са ограничени до физическите ми дарби, значи, не се нуждаеш от мен! По-добре наеми някоя проститутка!

Този словесен изблик изненада историка.

Допреди малко бе убеден, че мълчанието и странното й поведение се дължат на травма от преследването от въоръжени мъже и на разпита в апартамента на Белами. Не си бе представял, че е това…

— Ти… ти си чула разговора ни?

Лицето на Мария Флор олицетворяваше самата ярост. Страните й бяха пламнали, веждите й — смръщени, а в очите й горяха гняв и наранена гордост.

— Как мислиш, господин Всезнайко?

Тя отново тръгна с бърза и решителна крачка, като си пробиваше път сред останалите пътници, които ги наблюдаваха с изненада и неудобство; някои се забавляваха, други гледаха с неодобрение разигралата се сцена насред терминала.

— Почакай! — подвикна той и отново хукна след Мария Флор.

Почакай! Станало е недоразумение!

Без да спира, Мария Флор се обърна и му хвърли презрителен поглед.

— Ти си недоразумение!

— Не разбираш — настоя историкът, като я настигна. — Всичко, което казах по време на разговора ми с Пит, имаше за цел да те защити! Не исках той да разбере колко много…

— Върви да защитаваш майка си! — извика тя, без да забавя ход. — Нямам нужда да ме бранят идиоти!

Томаш я дръпна за рамото.

— Почакай, трябва да ме…

Тя отстрани ръката му с грубо движение.

— Пусни ме!

— Моля те, изслушай ме — примоли се историкът. — Следвах стратегия, за да не ти обръща внимание, разбираш ли? Не исках Пит да си помисли, че аз те…

— Махай се! — извика Мария Флор. — Не искам да те виждам повече, ясно?

— Но…

Един силует внезапно изникна между двамата.

— Този господин притеснява ли ви?

Униформен служител се бе появил от тълпата, вероятно привлечен от врявата.

— Да, господине, притеснява ме. Може ли да го държите далеч от мен?

Полицаят кимна и се вторачи строго в португалеца, с ръце на кръста, давайки му да разбере, че няма да му се размине. Пръстите му заплашително се плъзгаха по приклада на пистолета.

— Документите, моля.

Томаш го изгледа, след това проследи с поглед Мария Флор и я видя да се отдалечава в посока на митническата зона и проверка по сигурността на пътниците и багажа. Отново се обърна към полицая.

Пое си дълбоко дъх и примирен, бръкна в джоба и извади паспорта си.

— Заповядайте.

След като провери документа, полицаят отново вдигна поглед към португалеца.

— Не знам дали сте наясно, но в тази страна тормозът е федерално престъпление — информира го той и му направи знак да го придружи. — Последвайте ме, моля.

В този момент се появи Питър и размаха служебната си карта от ЦРУ пред полицая.

— Няма да е необходимо, господин полицай — каза той с решителен тон. — Господин Нороня е с мен и аз ще го придружа до Агенцията. Той ни сътрудничи по много важна антитерористична операция. Надявам се да проявите разбиране. Това е въпрос, касаещ националните интереси.

При вида на служебната карта от ЦРУ полицаят се поколеба. Помисли си да поспори, но думите "антитерористична операция" и "национални интереси" го накараха да отстъпи.

— Добре — съгласи се накрая той. — Само че да не прави повече такива неща, ясен ли съм?

— Не се тревожете. Приятна вечер.

Питър го дръпна за лакътя и го завлече извън терминала. Португалецът се остави да го водят, но бе обърнал глава назад с поглед, вперен в стройната фигура на Мария Флор, която се отправяше към опашката за бординг зоната. Наблюдава я, докато автоматичната врата на терминала не се затвори, и той почувства студения нощен въздух и огромна ледена празнина да изпълва сърцето му.

Беше я загубил.