Ключът на Соломон

XLI

Твърде напрегнатия и мълчалив посетител се взря в служителя на митническото гише.

— Каква е причината за посещението ви?

Служителят — мъж с овално лице, мустаци и табелка с името Санчес на гърдите си, зададе механично въпроса.

Посетителят преглътна сухо, но въпреки тревогата лицето му остана спокойно.

— Туризъм — отвърна той. — Винаги ми е било интересно да посетя Вашингтон, да видя…

— Поставете пръстите си върху тази пластина, сър — прекъсна го митническият служител, незаинтересован от любезния разговор. — Започнете с левия палец, след него останалите пръсти и повторете процедурата с дясната ръка.

Посетителят се подчини с ясното съзнание, че оттук нататък връщане назад нямаше, без да знае какво го очаква. Пластината регистрираше отпечатъците му и информацията щеше да бъде изпратена към мрежата за национална сигурност на САЩ, до която имаха достъп няколко агенции в страната, включително ЦРУ.

— Готово.

— Погледнете към камерата, сър.

Камерата, за която мъжът в синя униформа говореше, представляваше кръгъл фотоапарат с малък обектив. Посетителят се втренчи в обектива и се усмихна, убеден, че скоро някой щеше да потърси снимката за изясняване на обстоятелствата около влизането му в страната. Каквото и да става, ще го видят усмихнат.

— Готово ли е?

Митническият служител кимна.

— Благодаря, мистър Нороня — каза мъжът и му върна паспорта. — Приятен престой!

Невероятно, но американците не можеха да произнасят правилно фамилното му име, помисли си Томаш, докато минаваше през митницата. Англоговорещите го наричаха Нороня, испаноговорещите го изговаряха с испанското меко "н". Така или иначе всичко мина добре и трябваше да е доволен. Името му не присъстваше в списъка на лица със забранен достъп в Съединените щати.

Обърна се назад и видя Мария Флор, пребледняла, с паспорта в ръка и облекчено изражение, да излиза от другото митническо гише. Както предполагаха, от ЦРУ не допускаха, че двамата ще имат безсрамието да почукат на вратата им.

— Пълна лудост! — каза тя, клатейки глава, като все още не можеше да повярва на дързостта им да предприемат това пътуване. — Идваме право в устата на вълка!

Томаш се усмихна.

— Ако вълкът се опита да ни ухапе, ще си счупи няколко зъба.

Напуснаха митническата зона и последваха стрелките до багажния салон. Пътните им чанти вече се плъзгаха по багажната лента и те лесно ги откриха. Въпреки че бяха малки и относително леки, ги натовариха на количка и се отправиха към изхода.

— Ами сега? — попита тя, докато чакаха на опашката за такси. — Къде отиваме?

— Все още е рисковано да отсядаме в хотел — отбеляза Томаш. — Когато типовете от ЦРУ разберат, че сме в страната, първото, което ще сторят, е да проверят списъците с гости на хотелите, къщите за гости и мотелите в околността и ако не открият нищо, ще разширят търсенето в цяла Америка.

Директорката се обърна към Томаш и свъси вежди недоверчиво.

— Слушай, нали не мислиш отново да се набутаме в някой долнопробен мотел за проститутки? — Тя вдигна ръка и предупредително размаха пръст пред носа му. — Да знаеш, че този път няма да ме излъжеш, моето момче. Предупреден си.

— Не, не се тревожи. Мястото, което имам предвид, е добро и няма да се налага да даваме имената си.

Редът им за такси бе дошъл и двамата хвърлиха саковете в багажника на таксито, което бе спряло пред тях.

— Наистина ли? — учуди се Мария Флор, докато се настаняваше на задната седалка. — И кое е това райско място?

Томаш седна до нея, затвори вратата и отговори на въпроса й, като даде адреса на шофьора.

— Към Джорджтаунския университет, моля.

Вашингтон, окръг Колумбия, ги посрещна изненадващо с европейски стил. Вярно че градът бе разсечен от мрежа успоредни и перпендикулярни широки улици като в по-голямата част от американските населени места, но имаше също и просторни зелени площи, а фасадите на сградите имаха класически вид, напомнящ гръцко-римската архитектура. Основната разлика между Вашингтон и другите големи американски градове обаче се състоеше във факта, че чук нямаше високи сгради. В столицата на страната на небостъргачите всъщност имаше ниски здания.

Европейската атмосфера се засили, когато навлязоха в старата част на града — района на Джорджтаун. Тесни и криволичещи улички като в Европа кипяха от търговия на сувенири и традиционни стоки, барове и ресторантчета. По тротоарите се тълпяха минувачи — голяма част от тях студенти по джинси, срещаха се и такива с костюм и вратовръзка.

Таксито ги остави пред главния вход на Джорджтаунския университет. Взеха багажа си, платиха и се отправиха към рецепцията, където ги посрещна плешив мъж с черна къдрава брада.

Добре дошли! — поздрави той на португалски, отправяйки се към новодошлите. — Е, приятел? Какво ви води насам?

Историкът го прегърна.

— Здравей, Жорже! Как си? — Той махна с ръка към придружителката си. — Това е Мария Флор.

След като пусна Томаш, Жорже я огледа одобрително.

— Еха, приятелят ми Томаш е в добра компания! — възкликна той и целуна Мария Флор. — Приятно ми е. Вече бе време този младеж да улегне отново и да си намери сериозно гадже.

— Ние сме само приятели — поправи го Томаш и се изчерви. Той се обърна към нея и представи мъжа от рецепцията. — С Жорже бяхме колеги в Нов лисабонски университет. Сега специализира математика с приложение в компютърното програмиране. И понеже знам, че е в Джорджтаунския университет, му се обадих, преди да тръгнем, с молба да ни намери местенце за спане. Жорже обеща да ни уреди луксозен апартамент в университетския кампус.

— По-скоро дискретна стаичка — разсмя се той и пое багажа на Мария Флор. — Имам един колега финландец, който отиде до Калифорния за две седмици и ми остави ключа от стаята си, за да поливам цветята. И тъй като Томаш ми обясни, че ще останете само няколко дни, реших да ви я дам.

— Той няма ли да се ядоса?

— Напротив, щом някой полива цветята, той ще е доволен. — Докато ги развеждаше из университета, Жорже се обърна назад и им намигна. — А ако оставите и малко парички за подслона, още по-добре.

Като добър домакин, португалският математик ги заведе до жилищната част на университетския кампус. Стаята на финландеца бе малка като кутийка, на първия етаж, с буков паркет и мебели от дъбово дърво. Имаше и легло, малка работна маса с компютър и миниатюрна баня без вана, само с душ. Няколко червени орхидеи, подредени в цветарник на парапета на прозореца, придаваха на обстановката леко екзотичен вид.

— Не е зле — отбеляза Мария Флор. Хвърли поглед към Томаш и посочи към паркета, решена да раздели територията още в началото. — А ти, както обикновено, ще спиш на пода.

Отидоха да вечерят в столовата на университетския кампус. Като се настани на сервираната маса, Томаш забеляза, че храната приличаше на пластмасова, и се зачуди дали отсега нататък не би било по-добре да се хранят в ресторантчетата в Джорджтаун.

Бързо отхвърли тази идея. Не бяха дошли в Америка заради храната, а за да разкрият загадката, която Франк Белами бе доверил на Томаш, и по този начин да разсеят съмненията, които падаха върху него. Знаеше, че колкото по-бързо разрешаха проблема, толкова по-добре, имайки предвид, че времето беше срещу тях — с всеки следващ час, прекаран в тази страна, рискът да ги намерят, растеше.

— Кажи, приятел — заговори Жорже, когато започнаха да се хранят. — Кога се връщаш в университета?

— Зависи какво ще се случи тук.

Приятелят му повдигна вежди, не разбирайки отговора.

— Какво искаш да кажеш?

Историкът си пое дълбоко дъх, събирайки кураж да признае истината пред стария си колега. Разказа му набързо какво се бе случило от завръщането му от Женева досега. Ролята на ЦРУ и престрелката в Коимбра изглеждаха толкова невероятни, че домакинът се усъмни в истинността на историята. Убедителните думи на Мария Флор обаче и донякъде страхът, с който тя потвърди всички подробности, разсеяха съмненията.

— Слушай, Жорже, нуждая се от помощта ти — каза Томаш, когато трябваше да разясни плановете си, довели го в Америка. — Ти все още си цар на информатиката, нали така?

Математикът се разсмя.

— Шегуваш ли се? Не забравяй, че специализирам математика и темата ми е свързана именно с програмиране. Знам всичко, свързано с информатиката, приятел.

— Можеш ли да проникнеш във високо защитена мрежа?

— Мога да направя всичко, което е възможно да бъде направено — гарантира самонадеяно той. — Не забравяй, че като млад проникнах в информационната система на индонезийското правителство и пуснах вирус. — Той шумно се разсмя. — Помниш ли?

— Имаше връзка с Източен Тимор, прав ли съм?

— Вирусът показваше надпис Free East Timor, you motherfuckers![36]. — Последва нов изблик на смях. — Ех, как съм се смял! Искаше ми се да видя лицата на онези типове!

Смехът на Жорже бе толкова заразителен, че двамата му събеседници също се развеселиха.

Когато настроенията се успокоиха, Томаш реши, че е настъпил моментът да разкрие картите си.

— Можеш ли да направиш същото с добре защитена мрежа тук в Америка?

— Да пусна вирус с надпис "Освободете Източен Тимор"? Защо? Доколкото ми е известно, тази страна вече е свободна…

— Не говоря за това, глупави ми приятелю — поправи го новодошлият. — Интересува ме дали можеш да проникнеш тайно във високо защитена система, да откраднеш конфиденциална информация и да се измъкнеш, без никой да забележи. Знаеш ли как става това?

Въпросът предизвика недоверчив поглед от страна на Жорже.

— За каква система става дума?

Историкът се задави, сякаш споменаването на идеята само по себе си беше пълна лудост.

— ЦРУ.

На масата се възцари тишина. Математикът изгледа Томаш, после Мария Флор и накрая отново Томаш.

Очаквателните погледи на двамата гости потвърждаваха, че говореха сериозно.

— Да не си откачил, приятел! — възкликна Жорже, поклати глава и докосна с пръст слепоочието си. — Луд за връзване!

Томаш обаче го познаваше от години и знаеше кои клавиши да натисне, за да го накара да действа против онова, което му диктуваха предпазливостта и елементарното чувство за мярка.

— Разбирам — прошепна той, облягайки се назад, сякаш се отказва от плана. — Не можеш.

— Кой е казал това? — възрази математикът със засегнато самолюбие. — Разбира се, че мога! Вече ти казах, че що се отнася до информатика, мога да направя всичко, което е възможно да бъде направено. Дори Бил Гейтс няма да може да ме спре!

— Значи, ти липсва кураж…

— Какво намекваш? Че съм страхливец?

— Не искам да кажа това, просто е необходимо да имаш…

— Имам!

В този миг историкът разбра, че може да разчита на колегата си. Трябваше само да го обработи внимателно и умно, за да получи онова, от което се нуждаеше.

— Тогава не разбирам — възкликна той с престорено учудване. — Ако знаеш как тайно да влезеш в информационната система на ЦРУ и не те е страх, тогава какъв е проблемът?

Домакинът разбра, че са го хванали натясно.

— Ами… все пак не говорим за каква да е мрежа, както сигурно предполагаш. Системите за сигурност на ЦРУ несъмнено са много усъвършенствани, криптирането е сложно, вероятно са сложили и уловки и…

— И ти не можеш да го направиш.

— Вече ти казах, че мога. Но трябва да знаеш, че си имаме работа с мрежата на ЦРУ. Ако разберат, че някой се опитва да проникне в системата им, имат средства да разберат кой е. Не ми се иска тези типове да почукат на вратата ми…

— Ти си математик, специализираш програмиране и си искал да тестваш защитата на мрежата им. Не твърдя, че няма да досаждат, но имаш добро извинение. Ще кажеш, че си го направил с цел проучване за тезата си…

Жорже прехапа долната си устна, докато обмисляше предложението.

— Идеята не е лоша — реши той. — В работата ми наистина има глава, посветена на сигурността на информационните мрежи, и съм сигурен, че моят координатор ще потвърди, че тест на системата на ЦРУ е отличен, макар и спорен, експеримент в сферата на научното изследване, което правя. — Математикът се намръщи. — Само че тези типове няма да приемат подобно извинение, приятел. И ако ме хванат, рискувам да прекарам няколко годинки в затвора…

— Как ще те хванат?

— Достатъчно е да засекат компютъра, от който се опитвам да проникна в системата.

— Знаеш, че можеш да покриеш следите.

— Разбира се, но не забравяй, че говорим за ЦРУ. Тези типове имат хора и средства, за да намерят и идентифицират всеки натрапник. — Жорже се облегна назад, готов да откаже предложението. — Не, рискът е прекалено голям.

— Има и друг начин да го направим. Ами ако атакуваме от друг компютър?

Предложението предизвика колебание у математика. Обмисли ситуацията и накрая, убеден, кимна утвърдително.

— При това положение смятам, че може — съгласи се той. — Наистина може да стане.

Това искаше да чуе Томаш. Скочи на крака и посочи към вратата на столовата.

— Време е да атакуваме ЦРУ.