Ключът на Соломон

XIII

Необичайното място, което доктор Коласо избра за разговора учуди Томаш. Той не заведе гостите си в кафенето на болницата, както се очакваше, а в столовата на психиатрията. Бе пълно с психично болни и лекарят ги покани да седнат на маса до прозореца, близо до един пациент, който се лигавеше. Докато кардиологът бе на лавката, за да вземе поръчките, Томаш се запита защо бе избрал това място. Защо тук? Дали не ги бе довел, защото не искаше да обсъжда въпроса пред други лекари?

Заинтригуваното изражение на историка накара доктор Коласо да се усмихне, когато пристигна с три димящи пластмасови чаши кафе и панерче с хлебчета и масло, които постави на масата.

— Знаете ли, винаги, когато пациент ми разкаже за преживяването си, близко до смъртта, обичам да идвам в психиатрията, за да се съвзема — каза той, докато се настаняваше, и замахна с ръка наоколо. — Това ми помага да вярвам в науката все пак, ако разбирате какво искам да кажа.

— Горе-долу.

Погледът на доктор Коласо се стрелна в няколко посоки и накрая се спря някъде близо до входа на столовата.

— Виждате ли онзи мъж, който седи до вратата?

Гостите погледнаха към указаното място.

— Кой? Онзи, който е привързал лявата си ръка към гърдите?

— Точно той. Името му е Жорже и е тук за консултация. Знаете ли защо държи така ръката си?

— Да не се е наранил?

Лекарят поклати глава.

— Лявата му ръка се опита да го убие.

— Искате да кажете, че е склонен към самоубийство?

— Не, нищо подобно. Господин Жорже Крищовао е напълно нормален човек. Но живее в ужас от факта, че лявата му ръка се е опитала да го убие. Една нощ се събудил изплашен, задъхан и с пареща болка в гърлото. Лявата му ръка го душела. Отчаян, той я сграбчил с другата си ръка и след ожесточена борба успял да се освободи. Оттогава държи лявата си ръка вързана.

Смаяни, посетителите се втренчиха в мъжа, опитвайки се да доловят признаци на антагонизъм между него и лявата му ръка. Човекът и ръката обаче изглеждаха спокойни; с меланхолично изражение той разсеяно отпиваше от чая си.

— Нима е възможно? — попита Мария Флор, без да сваля поглед от него. — Едната ръка може ли да води самостоятелен живот?

— Нарича се синдром на чуждата ръка и е много рядък феномен. Преди да я завърже, господин Жорже е имал много странни преживявания. Например веднъж си закопчавал ризата с дясната ръка и забелязал, че лявата му ръка се забавлява, като откопчава същите копчета. Понякога вземал някакъв предмет в дясната си ръка, а лявата, хоп, й го отнемала. Нещастникът вече не знаел какво да направи.

— Горкият…

— Искам да ви попитам следното: какво означава този феномен? Имайки предвид преживяването, близко до смъртта, на дона Граса тази сутрин, как можем да обясним случващото се с лявата ръка на господин Жорже?

— Ами… — поколеба се Мария Флор. — Ясно е, че нещо контролира ръката му.

— Но какво? Дух?

— Да, в известен смисъл. Защо не?

— Ами ако ви кажа, че това започнало да му се случва едва след като претърпял удар в лявата част на фронталния лоб, който уврежда мазолестото тяло — част от мозъка?

— Аха…

— С други думи, на пръв поглед сме изправени пред ситуация с мъж, чиято лява ръка е завладяна от непознат дух. Но ако разгледаме нещата по-добре, разбираме, че това странно поведение на лявата му ръка се проявява, след като е получил мозъчно увреждане. Първоначално изглежда като случай на спиритизъм, но по-късно се разкрива като чисто неврологична болест. — Доктор Коласо се завъртя на стола си и огледа залата. Сега забележете госпожата в синьо, която седи до саксията.

Погледите на гостите се спряха върху жената.

— Коя? Онази, която си говори сама?

— Дона Сао има три различни самоличности. Веднъж е решителната Вера, друг път е свенливата Алешандра, а сетне ругаещата Луиза — непоносима досадница. Всяка една от тях си има име, биография и собствен живот. Предвид преживяването на дона Граса сутринта, бихме могли да кажем, че тялото на дона Сао е завладяно от три различни души, прав ли съм?

— Да, бихме могли.

— Истината е, че тя страда от многоличностно разстройство често срещано заболяване. Има хиляди подобни случаи на хора с две, три, дори шестнадесет различни самоличности. Проучванията показват, че почти всички те имат нещо общо помежду си: в детството си са били жертви на жестоко насилие, често от сексуален характер. Стига се до заключението, че мозъците им са създали няколко личности като защитен механизъм срещу това насилие, сякаш са развили вътрешни граници в своята индивидуалност, разделяйки я на няколко части, така че да омекотят травмата и да се преструват, че само една от тях я преживява, а не всички. Тоест не съществуват никакви духове, подсъзнанието на тези хора създава различни личности, за да се защити.

— Добре, всички те могат да се обяснят с травми от детството. Но все пак няма никаква физическа характеристика на мозъка, която да предизвиква появата на различни личности в едно тяло.

— Всъщност има — възрази доктор Коласо, посочвайки към мъж, който четете книга. — Виждате ли господин Абел? Заради тежък епилептичен проблем се наложило да изрежат мазолестото тяло на мозъка му, което свързва двете мозъчни полукълба. При нормалните хора те комуникират помежду си с помощта на мазолестото тяло. Моите колеги от психиатрията направили няколко теста на господин Абел и знаете ли какво открили? От крили, че в главата му живеят две същества, всяко със собствени чувства и воля, макар и само това от лявото полукълбо да притежава глас, тъй като то контролира езиковите способности.

Мария Флор си пое дълбоко дъх.

— Добре, разбрах — каза тя. — Смятате, че преживяването, близко до смъртта, на дона Граса има клинично обяснение.

— Не съм казал такова нещо — побърза да уточни лекарят. — Просто отбелязах, че тук в психиатрията разбираме, че не всички феномени са това, което изглеждат. Мислим, че много от нещата принадлежат на външния свят, докато те всъщност се случват изключително и само в мозъка.

Тази забележка накара Томаш да се размърда на стола си.

— Това ме подсеща за онзи класически философски въпрос — взе думата той за пръв път от началото на разговора. — Ако едно дърво падне в гора, където няма никой, за да го чуе, то вдига ли шум?

Приятелката му завъртя очи, сякаш отговорът бе очевиден.

— Разбира се, че е вдигнало шум! — извика тя. — Само защото там няма кой да чуе, не означава, че дървото не вдига шум. Доколкото знам, нещата съществуват, независимо от нас.

— Така ли мислиш?

— Убедена съм!

— Да видим. — Ученият се размърда на стола си и се наведе напред. — Какво е звукът? Резултат от движението на молекулите, в каквато и да е среда като въздуха, водата и други, прав ли съм? Когато едно дърво тупва на земята, въздушните молекули се разбъркват и генерират последователни импулси, които предизвикват промени в атмосферното налягане, като образуват вълни. Когато генерират между двадесет и двадесет хиляди импулса в секунда, промяната в налягането предизвиква вибрация в мембрана, наречена тъпанче, което я превръща в електрически импулси и ги препраща към нерв. — Той вдигна пръст, за да подчертае най-важното. — Забележете, че тъпанчето не регистрира звук, то само вибрира вследствие на бързите импулси, които променят въздушното налягане. Тъпанчето стимулира нерва в хармония с ритъма на молекулните импулси, създавайки нещо, което съзнанието припознава като звук. Мозъкът със сигурност би могъл да превърне този стимул в изображение, но е избрал промените във въздуха да придобият формата на звук. Един глух човек например няма да възприеме този стимул, но също ще усети вибрациите, само че с кожата си.

— Това означава, че звукът — такъв, какъвто го познаваме — се създава в главите ни, не съществува извън тях — обобщи доктор Коласо, включвайки се отново в разговора. — Същото се случва и със зрението. — Той махна към запалената лампа на тавана на столовата. — Работата на тази лампа е да излъчва малки порции електромагнитни вълни. Забележете, че нито електричеството, нито магнитните полета са напълно видими. При все това, когато електромагнитни вълни с дължина между четиристотин и седемстотин нанометра достигнат до човека, тяхната енергия стимулира коничните клетки на ретината, превръщат се в електрически импулс, който нерв изпраща до окципиталния лоб на мозъка, намиращ се в задната част на главата. Когато получат тези импулси, невроните се активират и създават онова, което наричаме образ. Това е механизмът на зрението.

— Всъщност достатъчно е да наблюдаваме какво се случва, когато гледаме дъга — припомни Томаш. — Дъгата не е нищо повече от пречупване на светлината, предизвикано от взаимодействието й с водата под определен ъгъл. Ако някой отиде до мястото, където я е видял, няма да намери нищо, защото дъгата не се намира на определено място, тя е илюзия.

— Но може да бъде снимана — обади се Мария Флор. — Виждала съм много фотографии на дъги…

— Вярно е. Дъгата не съществува като материален обект, но е един вид реална, след като можем да я видим и да я снимаме. Впрочем в това се крие най-важният въпрос: дъгата не с реална, освен ако някой не я наблюдава. Разбираш ли тънката разлика? Наблюдението заедно с пречупването на светлината върху водата създават дъгата. Без наблюдател няма дъга.

Мария Флор вдигна ръце в знак на примирение.

— Схванах — каза тя. — Образите също се създават в нашия мозък.

— Това е важно да се разбере — съгласи се лекарят, посочвайки отново към лампата на тавана. — Там горе няма никаква светлина. Само електромагнитни вълни, които нашата нервна система преобразува в образи.

Директорката на старческия дом скръсти ръце.

— Всичко това е много хубаво и логично наистина. Обаче аз още чакам разумно обяснение за случилото се с дона Граса тази сутрин.

— Преди да се захванем с преживяването на дона Граса, мисля, че е важно да разберем до каква степен съзнанието владее нашия ум — каза лекарят, протягайки ръка към панерчето с хляб на масата. — Госпожице Мария Флор, смятате ли, че когато вземате някакво съзнателно решение — например да станете и да отидете до прозореца, за да видите какво става навън — именно съзнанието ви е довело до него?

— Разбира се. Отговорът дори се съдържа във въпроса: щом решението е съзнателно, очевидно е продиктувано от съзнанието.

— Внимавайте!

Изведнъж доктор Коласо хвърли хлебче към събеседничката си. Мария Флор инстинктивно се отмести от пътя на летящия предмет.

— Какво… какво беше това? — заекна тя. Погледът й се местеше между падналия на пода зад нея хляб и лекаря, чието поведение не проумяваше. — Защо ме замерихте с хлебче?

Кардиологът се усмихна.

— За да мога да ви задам един въпрос — отвърна той. — Когато се отдръпнахте от пътя на хлебчето, помислихте ли предварително, че трябва да го избегнете, или реакцията беше механична?

— Ами, рефлекс… или механична реакция, ако предпочитате. Нямах много време да мисля…

— Със сигурност механична — потвърди доктор Коласо. — След като много бързо трябваше да решите как да се справите с опасността, мозъкът реагира, без да праща сигнал до съзнанието. Нямаше време за това. Но ако имаше време? Колко време за реакция би било необходимо, за да може мозъкът да препрати случващото се към съзнанието? За да отговори на тези въпроси, един учен в областта на неврологията на име Бенджамин Либет провел серия опити, които предизвикали широк отглас в научния свят. Стимулирайки мозъчната повърхност с електроди, той показал, че само половин секунда след електрическия импулс хората казват, че го усещат. Тоест съзнанието ни винаги се разминава с реалността с половин секунда, макар и да не го забелязваме, тъй като пресъздаваме събитията така, сякаш те се случват точно в този момент.

— Интересно — отбеляза Мария Флор. — Това обяснява защо реагирах инстинктивно. Ако тялото ми очакваше съзнателно решение, щях да отнеса хлебче в лицето.

— Не искахме това, нали? — усмихна се кардиологът. Впрочем Либет не спрял дотук. Поискал да узнае какво би станало, ако мозъкът имаше достатъчно време да препрати взетото решение до съзнанието. Например, ако един от нас надникне през прозореца, това решение не изисква незабавен отговор. Как тогава ще протече процесът на решението? Либет провел експеримент, като накарал присъстващите да сгънат китките си, което му позволило да измери три неща: момента, в който хората съзнателно решили да прегънат китките, момента, в който започнала мозъчната дейност, и момента, в който китките вече са сгънати. Експериментът довел до шокиращи резултати. Либет открил, че първо протича мозъчната дейност. Една трета от секундата по-късно се взема съзнателно решение, а двеста милисекунди след това китката е сгъната.

— Мозъкът е реагирал преди съзнанието? — учуди се Мария Флор. — Това означава ли, че съзнателното решение не води до действието?

— Експериментът на Либет го демонстрира — потвърди доктор Коласо. — Резултатите от това откритие, както сигурно предполагате, имат съществено значение. Изглежда, мозъкът взема пръв решението, след което информира съзнанието, като обаче има грижата да го убеди, че решението всъщност е на съзнанието. Тоест съзнателните решения само ни се струват такива. Съзнанието съществува, но е различно от това, което е в представите ни.

В очите на директорката се четеше възмущение.

— Мили боже! Но това означава, че ние сме просто едни… машини!

— Изчислителни машини. Мозъкът е биохимичен компютър.

— Но тогава как се обяснява усещането, че съществувам, че мисля и чувствам, че съм аз — имам минало, вземам решения, обичам шоколад и аромата на цветя, че много неща са се случили и продължават да се случват в живота ми, и всичко това ме формира като личност? Нима усещането за самата мен също е илюзия?

— Опасявам се, че да. Освен това съзнанието ни не само закъснява с половин секунда по отношение на реалността, но и се изправя срещу свят, който съществува само в главите ни. От една страна, ние превръщаме електромагнитните импулси в образи и трептенията в звук, създавайки нещо, което не съществува по същия този начин в действителност, а само в ума ни. От друга страна, именно възприятието и паметта преобразуват тези импулси, които получаваме. Множество проучвания твърдят, че умът избира външните стимули и постоянно ги изменя.

— Как ги изменя?

— Паметта не е благонадеждна. Давам за пример експеримент, извършен през 1902 г. в Берлин. По време на лекция в университета двама студенти започнали разгорещен спор, който завършва с това, че единият младеж заплашва другия с пистолет, а професорът се намесва. Истината е, че всичко с инсценирано, и професорът моли другите студенти, които приели видяното на сериозно, да опишат в доклад случилото се. Когато прочел текстовете, той забелязал между 26 % и 86 % фактологични грешки във всяка работа.

— По дяволите! Толкова много?

— Били пропуснати реплики и действия на двамата студенти и в същото време се приписвали реплики на колеги, които наблюдавали мълчаливо, и действия на други, които всъщност не се били намесили. Този експеримент довел до серия от последвали тестове, които доказали погрешимостта на паметта. Станало ясно, че паметта се пренарежда с течение на времето. Умът изтрива някои моменти, променя други и дори добавя нови. С други думи, събитията, които виждаме в главата си, не съответстват на външната реалност, те представляват нейна реконструкция.

— Искате да кажете, че спомените ми също са илюзия?

— До известна степен. Забележете обаче, че паметта и съзнанието са различни неща.

— Как така различни? За да имам съзнание, трябва да знам коя съм. Паметта е основна част от съзнанието.

Лекарят се облегна назад и обходи с поглед пациентите в столовата. Вниманието му се спря върху слаб и прегърбен мъж на средна възраст, който стоеше до прозореца и гледаше съсредоточено навън.

— Виждате ли онзи там? Това е господин Гонсалвеш — посочи той. — Той също е опериран заради сериозни епилептични пристъпи, когато е бил двадесетгодишен. Хирургът допуснал грешка и без да иска, изрязал хипокампа[20] на мозъка му. Господин Гонсалвеш си спомня всичко, случило се до двадесетата му година, но оттогава той е способен да запамети събитие, случило се най-много десет минути преди настоящия момент. Когато някой лекар или роднина разговаря с него, се държи, сякаш ги вижда за пръв път. За него животът е вечен подарък, той преживява неща, които веднага изчезват от паметта му, спомените му са като вода, която изтича в канала. Всеки ден той пише в дневника си една и съща фраза: "Днес за първи път се осъзнах".

— О, бедният!

— Случаят на господин Гонсалвеш показва, че човек може да бъде съзнателен, без да притежава памет, макар и това да дава своите странни отражения в ежедневието му. Въпросът е, че съзнанието, макар да ни изглежда цялостно, всъщност е резултат от една надпревара между различните инстанции на нашия ум. В един момент естетическата инстанция идва на преден план, докато се любувам на някакъв пейзаж, но минава красиво момиче и сексуалната инстанция поема контрола над съзнанието, за да бъде заменена веднага след това от апетита, който ми казва, че съм гладен, и ме кара да мисля за една вкусна фейжоада[21] по рецепта от Траз уш Монтеш, която приготвят в близкия ресторант, и т. н. Именно поради тази причина в продължение на пет или десет минути ни хрумват толкова различни мисли. Това са различните проявления на Аза, които се наслагват и така се поражда илюзията, че целостта на съзнанието се крие именно в паметта, защото, спомняйки си разни неща, ние оставаме с впечатлението, че сме една личност с една-единствена нишка на съзнанието, а не няколко същества, които се дуелират за контрола над съзнанието.

Историята на пациента, който стоеше до прозореца, и ролята на паметта в организацията на съзнанието изтръгнаха Томаш от мълчанието, в което бе потънал.

— Даже днес, докато пътувах насам, ми се случи нещо любопитно — отбеляза той. — Спомням си, че се качих в колата си в Лисабон и че пристигнах в Коимбра, но нямам идея какво се е случило междувременно. Замислих се за други неща и не си спомням шосето, другите автомобили, пейзажа, маршрута, абсолютно нищо. Въпреки това бях бодър и зает с шофирането — сложно занимание, налагащо специализирани умения и концентрация.

— Много хубав пример — отбеляза лекарят. — Въпросът е съзнавахте ли, че това се случва?

— Разбира се. Проблемът е подобен на този на господин Гонсалвеш: не си спомням как съм изминал пътя между Лисабон и Коимбра. Нищо не помня.

— Всъщност, както показва експериментът на Либет, не съзнанието е шофирало колата, а автоматичният компютър, наречен мозък — обобщи доктор Коласо. — Съзнанието ви е било заето с други неща и би се ангажирало с шофирането, ако мозъкът бе преценил, че някакво важно събитие изисква специално внимание, като например опасност от катастрофа. Освен това експериментите на Либет показват, че макар и доброволните решения да не се вземат съзнателно, съзнанието поне има силата да ги отхвърля. С две думи, съзнанието е просто ефект, създаден от мозъка, за да контролира биохимичните изчисления на мозъка и да планира по-добре.

Мария Флор изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да капитулира. Все пак нещо й подсказваше, че трябва да устои. Не можеше да приеме науката да я принизява до някаква изчислителна машина и като удавник, сграбчил несигурен спасителен пояс, който бурното море подхвърля във всички страни, се улови за въпроса, който в течение на разговора не бяха засегнали.

— Ами преживяването на дона Граса? — попита с немощен глас, сякаш това бе последната й надежда да спаси душата си от смазващите доказателства на науката. — Някой би ли ми обяснил какво е видяла, докато е била в клинична смърт?

Погледите на Томаш и доктор Коласо се срещнаха, сякаш единият искаше от другия позволение да говори.

— Дона Граса страда от Алцхаймер, нали така?

Усещайки посоката, в която този въпрос щеше да отведе разговора, директорката на старческия дом недоверчиво присви очи; нима болестта имаше връзка с онова, което дона Граса вярваше, че е видяла, докато сърцето й е било спряло?

— Да, и какво?

— Случаите на пациенти с Алцхаймер предоставят интересни наблюдения за съзнанието. Когато общуваме със засегнат от синдрома, можем да видим как Азът на този човек изчезва малко по малко. Ако наблюдавате развитието на болестта, ще знаете много добре, че протича постепенно.

— Това е вярно — съгласи се Мария Флор. — В дома съм следила много случаи на възрастни хора с Алцхаймер и наистина забелязвам, че тези хора губят съзнателност постепенно, а не внезапно. Сякаш Азът бавно се отделя от тях.

— Точно така.

— Но това само засилва объркването ми — отбеляза тя. — Ако дона Граса е в процес на загуба на разсъдъка си, предизвикана от болестта, и ако на всичко отгоре е била клинично мъртва в периода без сърдечна дейност, когато и мозъкът й не е функционирал, как ще обясним усещането за отделяне от тялото, факта, че е видяла как лекарят удря коляното си в някаква мебел, тунела, в чийто край имало светлина, срещата и разговорите с покойни близки и дори прегледа на целия й живот като на филмова лента? Как ще обясните всичко това?

Доктор Коласо сви рамене и си пое дълбоко дъх, сякаш това бяха прекалено много въпроси, с които той не би могъл да се справи.

Това е загадка — призна накрая той. — Но има нещо, което държа да кажа. Преживяването на дона Граса е било напълно реално.