Оцеола

ГЛАВА XVМАЮМИ

Едно такова познанство не можеше да се развие другояче, освен като се превърне в дружба. Метисът бе благороден младеж — истински бъдещ джентълмен. Реших да приема поканата и да го посетя в горския му дом. Той каза, че колибата на майка му е недалеч, от другата страна на езерото. Щял съм да я намеря на брега на потока, който се влива в реката, преди тя да се разлее.

Изпитвах тайна радост, когато слушах упътванията. Знаех потока, за който ми говореше. Неотдавна бях плавал до него с моята лодка. Но бреговете му бях видял онова прекрасно видение — горската нимфа, чиято красота не даваше мира на въображението ми. Дали тя бе Маюми?

Копнеех да узная. Чаках с нетърпение да заздравее раната ми и ръката ми да стане отново силна за греблото. Ядосвах се, че става толкова бавно. Но мина време и най-после аз оздравях.

Избрах едно прекрасно утро за обещаното посещение и се приготвих за път. Нямах друг другар освен кучетата и пушката. Бях се приближил до лодката и тъкмо щях да се кача, когато някой ме повика. Обърнах се и видях сестра си.

Бедната малка Вирджиния! В последно време тя се бе променила много. Беше загубила своята предишна веселост, беше станала замислена и по всичко личеше, че тя още не беше се съвзела напълно след преживения ужас.

— Къде отиваш, Джордж? — попита тя, като се приближи.

— Трябва ли да ти кажа, Вирджиния?

— Кажи ми или ме вземи със себе си.

— Как? Да те взема в гората?

— Защо не? Как ми се иска да поскитам из нея! Ах, какъв лош брат си! Никога не ме вземаш със себе си!

— Но ти досега никога не си поискала такова нещо!

— И така да е, трябваше да се досетиш. Кой не би желал да поскита из гората? Бих искала да съм дива птичка или пеперуда, или някакво друго крилато същество, за да скитам из прекрасните гори, без да искам от себичния си брат да ме води.

— Добре, Вирджиния, ще отидем някой друг ден, но не днес.

— Защо не днес? Виж какво прекрасно време!

— Ще ти кажа истината, сестрице. Днес не съм поел курс към гората.

— А накъде? Какъв курс поемаш, Джордж? Нали така питат моряците?

— Отивам у младия Пауел, в колибата на майка му. Обещах да му отида на гости.

— Ах, значи така! — възкликна сестра ми, като неочаквано пребледня и се замисли.

Навярно името на младия индианец й напомни страхотната сцена. Съжалявах, че го споменах.

— Добре, братко — каза тя след малко. — Знаеш ли колко много искам да посетя индианска колиба. Никога не съм виждала такова нещо. Мили Джордж, моля те, вземи ме със себе си!

Молбата й бе така гореща, че аз не можех да се съпротивявам, макар и да предпочитах да отида сам. Таях надежда, която не бих доверил и на любимата си сестра. Още повече, изпитвах някакво неясно чувство, че не трябва да я водя със себе си толкова надалеч от дома, по места, които малко познавам.

Тя се помоли повторно.

— Добре, но ако мама се съгласи.

— Глупости, Джордж, мама няма да се сърди. Защо да се връщаме у дома? Виж, готова съм. Нося и шапката си за слънце. Можем да се върнем, преди да ни потърсят. Нали не е далече?

— Добре, влизай в лодката! Седни в задната част. Хайде, хоп! Тръгваме.

Течението не беше силно и след половин час гребане лодката достигна до устието на потока. Навлязохме в него и продължихме нагоре. Потокът бе тесен, но достатъчно дълбок, за да може да плава по него лека лодка или кану. Слънцето печеше, но ние бяхме защитени от лъчите му от листнатите клони на дърветата, които растяха по бреговете и които почти се кръстосваха над главите ни.

На половин миля от устието на потока достигнахме до откритото място. Видяхме нивя, засети с царевица, сладки картофи, чушки, пъпеши и кратуни. До брега се издигаше доста голямо оградено жилище. Зад него имаше малки къщички. Жилището, малко старомодно на вид, бе направено от дървени трупи. Отпред имаше веранда, по чиито клони личеше груба дърворезба. По нивите работеха роби — негри и индианци.

Това не можеше да бъде плантация на бял човек. От тази страна на реката нямаше плантации. Решихме, че имението е на някой богат индианец, който притежаваше земя и роби. Знаехме, че има и богати индианци.

Но къде е колибата на нашия приятел? Той ми беше казал, че е на брега на потока на около половин миля от устието. Дали бяхме минали край нея, без да я забележим, или тя е още по-нагоре?

— Хайде да спрем и да попитаме, Вирджиния.

— Я виж, кой седи на верандата?

— Аха! Очите ти виждат по-добре от моите! Та това е младия индианец! Да не би пък да живее тук? Не, не е възможно. Това съвсем не е колиба. Може би е на гости. Виж! Идва насам.

Докато говорех, индианецът излезе от къщата и бързо закрачи към нас. След няколко секунди той стоеше на брега и ни сочеше към един пристан. Както преди той бе облечен пъстро — с лента и пера на главата и богато бродирана дреха. Докато стоеше на брега, красивата му фигура се очерта на фона на небесния свод — приличаше на малък боец, макар и все още момче. Изглеждаше великолепен и живописен. Почти му завидях за неговото пищно нецивилизовано облекло.

Сестра ми го гледаше с възхищение, макар и да ми се струваше, че долавям в погледа й някакъв страх. Тя се изчерви, а после побледня. Реших, че неговото присъствие възкресява спомените за това, което беше преживяла в басейна и съжалявах, че съм я довел.

Той не изглеждаше затруднен от пристигането ни. Познавам бели, които претендират, че умеят да се държат по начин, който отговаря на високото им обществено положение, и въпреки това се смущават от гости. Младият индианец бе така спокоен и самоуверен, сякаш ни бе очаквал. А той не ни очакваше, не би могъл и да предполага, че ще дойдем двама.

В начина, по който ни посрещна, нямаше и следа от студенина. Щом се приближихме, той хвана лодката за върха, притегли я до пристана и учтиво, като истински джентълмен, ни помогна да слезем.

— Добре дошли — каза Пауел. После се обърна към Вирджиния, погледна я изпитателно и добави:

— Надявам се, че вашето здраве, сеньорита, е напълно възстановено. А що се отнася до вас, сър, не е необходимо да питам; щом сте гребал срещу течението, за да дойдете дотук — значи сте се оправил след злополуката.

Обръщението „сеньорита“ беше остатък от испанското влияние и напомняше за някогашните връзки между индианците семиноли и иберийската23 раса. Дори нашият нов познат носеше вещи от андалузки произход — сребърен кръст висеше на шията му, а в пояса от алена коприна около кръста му бе затъкнат блестящ триъгълен нож. В цялата обстановка наоколо също имаше нещо испанско — екзотични растения, китайски портокал, разкошно пъпешово дърво папайя, червени чушки, домати — почти всички характерни за стопанствата на испанските колонисти. Къщата също носеше следи от майсторството на кастилците. Дърворезбата не бе индианска.

— Това ли е вашият дом? — запитах аз малко смутен.

Той ни бе приветствал с добре дошли, а аз не виждах никаква колиба.

Отговорът му ме успокои. Това бе неговият дом — или по-точно къщата на майка му. Баща му починал отдавна. Сега били само трима: майка му, сестра му и той.

— А тези? — попитах аз, като посочих работниците.

— Наши роби — отговори той с усмивка. — Както виждате, и ние, индианците, също ставаме цивилизовани.

— Но не всички са негри, има и индианци! И те ли са роби?

— Роби като другите. Виждам, че сте изненадан. Те не са от нашето племе. Те са от племето ямаси, покорено отдавна от нашия народ. Мнозина от тях са още роби.

Приближихме се до къщата. Майка му — чистокръвна индианка, която явно на младини е била красива, ни посрещна на вратата. Тя бе още приятна на вид — облечена с вкус в своя индиански костюм, разумна и изпълнена с майчинска топлота.

Влязохме. В къщата имаше мебели, ловни трофеи, амуниция за кон в испански стил и дори китара и книги!

Сестра ми и аз бяхме доста изненадани, че намерите тези признаци на цивилизацията под индиански покрив.

— Така се радвам, че дойдохте — извика младежът, сякаш внезапно си спомни нещо. — Мокасините ви са готови. Къде са, мамо? Но къде е тя? Къде е Маюми?

Неговите думи ми се сториха като ехо на моите мисли — той бе изрекъл въпроса, който ме вълнуваше.

— Коя е Маюми? — прошепна Вирджиния.

— Индианска девойка. Струва ми се, сестра му.

— Ето я, тя идва!

Малки крачета, обути в извезани мокасини, тънък и гъвкав кръст; гръд, която бе проличала и под най-грубите дрехи, лице с мургаво-златиста и нежна кожа; румени бузи и коралови устни; черни очи и вежди; дълги извити клепки, прекрасна гъста коса…

Представете си такава девойка, представете си я облечена в живописна премяна, каквато само изобретателните индианки могат да сътворят; представете си, че се приближава към вас е походка, която съперничи на походката на арабски жребец и тогава ще разберете… Но не! Вие не можете да си представите Маюми!

Бедно мое сърце! Това бе тя — моята горска нимфа!

Исках да остана дълго под покрива на този гостоприемен дом, но сестра ми изглеждаше смутена, сякаш непрекъснато я преследваха спомените за онова злополучно приключение.

Стояхме само един час. За мене той мина съвсем бързо. Но колкото и кратък да бе нашият престой, докато гребях обратно към дома, почувствах, че съм се разделил с моето момчешко сърце и съм станал вече мъж.