Оцеола

ГЛАВА ХССХВАТКА В ТЪМНИНАТА

Гората пламтя цяла нощ, следващия ден и следващата нощ. Дори на втория ден повечето от дърветата все още тлееха.

Те вече не горяха с пламъци, тъй като въздухът бе съвсем спокоен и нямаше вятър, който да раздухва огъня. По стеблата се виждаха червени петна от жар, която тлееше и постепенно гаснеше. Пожарът бавно замираше.

На места огънят бе угаснал съвсем, но австралийските борове вече не приличаха на дървета, а на огромни овъглени и заострени колове, намазани изобилно с катран.

Макар че през някои части на гората вече можеше да се мине, имаше други места, където огънят все още бушуваше достатъчно свирепо, за да затрудни пътя ни. Огнената стихия все още ни обграждаше. Ние бяхме принудени да останем в очертанията на поляната, сякаш ни бе обградила повече от двадесет пъти по-голяма неприятелска армия. До нас не можеше да стигне никаква помощ. Нашето положение беше такова, че дори и неприятелите ни не бяха в състояние „да вдигнат обсадата“.

Предвидливостта на стария ловец ни бе направила голяма услуга. Ако не беше конят, ние щяхме да умрем или най-малкото да страдаме от глад. От четири дни не бяхме яли нищо друго освен шепата шишарки и конското месо. А огнената гора все още ни обграждаше. Нямахме друг избор, освен да останем тук, докато, както се изрази Хикмън „гората се поразхлади“.

Надеждата, че това ще стане след един ден и че може би ще можем да пътуваме в безопасност, ни ободряваше.

Но изгледите пред нас бяха мрачни, както и гледката, която ни заобикаляше. Докато страхът от огнената стихия намаляваше, страхът от живите ни неприятели растеше. Малка бе надеждата да се измъкнем, без да се срещнем с индианците. Те също като нас можеха да тръгнат в гората и сигурно щяха да ни потърсят. Имахме да уреждаме още сметки. Изпитанието не беше минало.

Но сега ние бяхме станали по-свирепи и по-безстрашни. Дори и най-големият страхливец от групата ни бе станал смел и никой не предложи да се крием или да останем на поляната. Бяхме решили да останем докрай заедно, да си пробием път през редовете на врага или да умрем. Това бе старият ни план, но малко изменен.

Чакахме само да падне нощта, за да осъществим плана си. Гората едва ли щеше „да се поразхлади“, колкото желаехме ние, но гладът отново ни караше да бързаме. Конят, който не бе голям, изчезна. Мъчно се задоволяват петдесет гладни стомаха. Костите лежаха наоколо оголени, а частите, които съдържат костен мозък, счупени на парчета и изпразнени от съдържанието им. Дори и от отвратителното влечуго бе останал само скелетът.

Още по-неприятна гледка представляваха телата на двамата престъпника. От топлината те се подуха неимоверно и започнаха да се разлагат. Въздухът бе наситен с неприятен дъх на мъртви човешки тела.

Погребахме нашите другари, паднали в борбата. Някой предложи да заровим и осъдените. Никой не се възпротиви, но и никой не се погрижи. В такива случаи човек става безразличен и това бе главната причина да не погребем двамата нещастника.

С очи отправени на запад, ние с нетърпение очаквахме залез слънце. Докато блестящият слънчев диск бе над хоризонта, ние можехме само да се догаждаме за състоянието на огъня. Тъмнината щеше да ни даде възможност да разберем коя част от гората още гори и да ни покаже каква посока да поемем. Самият огън щеше да ни покаже пътя, стига да стояхме настрана от него.

Здрачът ни завари в напрегнато очакване и доста обнадеждени. Сред обгорените борове мъждееше слаба червеникава светлина. Димът изглеждаше по-малко от преди. Някои смятаха, че пожарът е почти изгаснал. Всички бяха уверени, че е дошло времето да преминем през гората.

Едно неочаквано обстоятелство затвърди тази увереност. Докато чакахме, заваля дъжд. Отначало — едри капки, а после рукна порой, сякаш всички небесни извори бяха отприщени едновременно.

Радостно приветствахме дъжда. Посрещнахме го като добро предзнаменование. Едва се сдържахме да не тръгнем незабавно. По-предпазливите посъветваха другите да имат търпение и да почакаме да стане още по-тъмно. Дъждът продължаваше да се лее. Поради облаците нощта настъпи още по-бързо Когато се стъмни напълно, не се виждаше нито искрица сред дърветата.

„Достатъчно тъмно е — да тръгваме!“ — настояваха нетърпеливите. Всички се съгласиха и потеглихме към лоното на опожарената гора. Движехме се бавно сред черните овъглени стебла. Всеки бе сграбчил здраво оръжието си, готов да го използва. Аз държах пушката си с една ръка — другата висеше в превръзка, закрепена на шията ми.

Не бях сам в нещастието. Шестима от моите другари също бяха „улучени“ и вървяха с мене най-отзад. По-годните вървяха напред. Хикмън и Уедърфорд водеха.

Дъждът ни шибаше. Нямаше листа по дърветата, които да го възпират. Когато вървяхме под изгорените клони, дъждът бръскаше черната пепел по лицата ни и след това отново го измиваше. Мнозина бяха гологлави. Те бяха поставили шапките си върху затворите на пушките си, за да ги запазят сухи. Други пък ги пазеха под палтата си.

Изминахме около половин миля, без да знаем в каква посока се движим. Никой водач не можеше да намери пътека в такава гора. Стараехме се да вървим в права линия, с намерение да минем в гръб на неприятеля. Тъй като до този миг не ни обезпокоиха, започнахме да се надяваме, че ще успеем.

Уви, това бе само краткотраен лъч на надежда. Бяхме подценили хитростта на червенокожите врагове. Индианците ни бяха наблюдавали през цялото време, бяха вървели По стъпките ни и от известно време се бяха движили успоредно на нас от двете ни страни. Всъщност, докато сме мечтаели за безопасност, ние сме се намирали сред неприятелските редици.

Огънят на дулата на сто пушки сред мрачния дъжд и свистенето на сто куршума бяха първите признаци за тяхното присъствие.

Неколцина паднаха от залпа. Някои отвърнаха на огъня, а други мислеха само как да избягат.

Надавайки пронизителни викове, диваците се втурнаха към нас. В тъмнината техният брой сякаш надминаваше броя на дърветата.

Като се изключат някои случайни пистолетни изстрели, не се чуваше никакъв друг пукот. Никой не мислеше да зарежда отново пушката. Врагът връхлетя върху нас, преди да успеем да изтеглим шомпола. Ножът и секирата щяха да решат изхода на борбата.

Схватката бе толкова кървава, колкото и кратка. Мнозина от нашите смелчаци загинаха. Но преди да падне, всеки от тях уби изпречилия му се неприятел, а дори и двама или трима червенокожи.

Скоро бяхме победени. Врагът бе петорно по-многоброен. Какво друго можеше да се очаква? Те бяха отморени и силни, а ние — слаби и гладни — съвсем изтощени. Мнозина от нас бяха ранени. Какво друго можеше да се очаква?

Не видях много от схватката. Едва ли някой друг е видял повече. Биехме се в непрогледна тъмнина.

С една ръка, и то лявата, аз бях почти безпомощен. Гръмнах с пушката наслуки и успях да извадя револвера си. Но ударът на една томахавка не ми даде възможност да го употребя и ме повали безжизнен на земята.

Бях само зашеметен и когато съзнанието ми се върна, разбрах, че битката е свършила. Макар че беше тъмно, видях няколко черни трупа на земята около мене. Това бяха убитите.

Някои от тях бяха мои другари, други — техните врагове. Повечето от тях лежаха вкопчени един в друг.

Диваците се навеждаха над труповете, сякаш да ги разделят. Те изпълняваха отвратителния обичай, с който завършваха отмъщението си — скалпираха неприятелите си.

Наблизо имаше група индианци. Те стояха прави. Един от тях изглежда даваше нареждания. Дори в тъмнината успях да различа трите веещи се пера. Отново Оцеола!

Не бях свободен. Иначе в същия миг щях да се хвърля и да го сграбча, макар и да знаех, че този опит за отмъщение щеше да отиде напразно. Но аз не бях свободен.

Двама диваци бяха коленичили над мене, сякаш да ми попречат да осъществя намерението си. Набързо видях черния си приятел все още жив. И за него се грижеха по същия начин. Защо не бяха ни убили?

В този миг видях, че към мене идва един мъж. Не бе човекът с щраусовите пера, макар и да изглеждаше, че той го изпрати. Когато се приближи, видях, че носи револвер. Бе настъпил последният ми час. Човекът се надвеси над мене и постави оръжието близо до ухото ми, но за голямо мое учудване стреля във въздуха.

Стори ми се, че не улучи и че отново ще се опита. Но неговата цел бе друга. Той имаше нужда от светлина.

Когато барутът избухна, за миг мярнах чертите на лицето му. Бе индианец. Стори ми се също, че съм го виждал по-рано. От движенията му разбрах, че и той ме познава.

Индианецът бързо се отправи към мястото, гдето държаха Джейк в плен. Револверът му сигурно е бил двуцевен. Видях го отново да стреля и да се навежда по същия начин над проснатия на земята негър. После се изправи и каза:

— Те са. Живи са.

Тези думи изглежда бяха отправени към човека с черните пера, защото, щом ги чу, той издаде някакви възклицания, които не разбрах, и се отдалечи.

Гласът му ми направи силно впечатление. Стори ми се, не бе гласът на Оцеола!

Оставиха ни да лежим на земята само още няколко минути. Доведоха няколко коня. Поставиха ни с Джейк на два от тях и здраво ни вързаха за седлата. Дадоха сигнал и с по един индианец на кон от двете ни страни ни отведоха в гората.